които ми хрумнаха, докато преглеждах сайта фото форум в галерия, в която не бях стъпвал отдавна:
1. Какви усещания имат жените, които стават модели за актова фотография? Отделно от пари, които не знам дали изобщо получават, какво ги кефи в това да са пред обектива?
2. Не е ли малко изтъркано снимането на тела?
3. Къде минава границата между голите снимки, които се възприемат като изкуство и тези, които се правят с цел фон за мастурбация?
и други два, които нямат общо с разглеждането на галерията:
1. Има ли жени, които доброволно са станали проститутки, а не са били принудени от някого или нещо?
2. Трябва ли една жена да е глупава, за да стане част от порно индустрията?
Никога няма да разбера.
събота, 26 януари 2008 г.
петък, 25 януари 2008 г.
Автомобилът
След 9 години почти непрестанно ползване на таксита в София, вече мога да кажа, че знам всички проблеми, с които някога се е сблъсквал който и да е таксиметров шофьор. И вие ги знаете, нали? А трябва ли да ги знаете?
Иде ми да благодаря на човека зад волана всеки път, когато:
- ме закара жив, въпреки нарушенията и превишената скорост;
- не запали цигара или ме попита дали ще ми пречи;
- не ми разказва за жена си/предложенията за секс, които получава/историята на живота си/каквото и да е;
- не слуша чалга,
и списъкът продължава. Срещу известна сума или споменатото по-долу возило съм готов да предложа на всеки собственик на такси компания съвети, които ако се следват, ще увеличат клиентелата му.
Май купуването на автомобил тази година е неизбежно. Някой да продава качествен класически Ситроен DS?
Иде ми да благодаря на човека зад волана всеки път, когато:
- ме закара жив, въпреки нарушенията и превишената скорост;
- не запали цигара или ме попита дали ще ми пречи;
- не ми разказва за жена си/предложенията за секс, които получава/историята на живота си/каквото и да е;
- не слуша чалга,
и списъкът продължава. Срещу известна сума или споменатото по-долу возило съм готов да предложа на всеки собственик на такси компания съвети, които ако се следват, ще увеличат клиентелата му.
Май купуването на автомобил тази година е неизбежно. Някой да продава качествен класически Ситроен DS?
неделя, 20 януари 2008 г.
Късмети
Нощ в офиса. Погледът ми се премрежва от четене на трудно разбираеми текстове. Имам още много неща да прочета, преди да добия дори бегла представа за общата картинка. Спирам за още кафе и вадя от бонбоните с късмети. Пада ми се "Никое усилие не е напразно, ако е в името на мечтата ти".
Отново сядам да чета.
Отново сядам да чета.
четвъртък, 17 януари 2008 г.
Чернова от ноември
Есенна нощ в компанията на Panycan Whyasker - българската група, която ми харесва 95% и ме дразни само 5. При останалите съвременни музиканти от родината, съотношението е обратно. Макар че какво значи съвременни? Напоследък все повече се убеждавам, че принадлежа на миналото, а това е констатация, която неизбежно води до смълчаване.
Истински съвременните отдавна не се занимават с дилеми като "материални срещу други ценности". И аз съм на път да се предам и да се превърна в поредния персон, ламтящ за сокоизстисквачка, седан Пежо, часовник Зодиак и телевизор Бенг и Олуфсен.
Защо не? Кой е казал, че животът на придобиването не е един достойно изживян живот? Ще си придобивам, винаги ще имам ясна цел, и неминуемо ще съм щастлив.
"Ако мога да дам само един съвет на хората за това как да са щастливи, ще им кажа - Хора, ОГЛУПЕЙТЕ!".
Истински съвременните отдавна не се занимават с дилеми като "материални срещу други ценности". И аз съм на път да се предам и да се превърна в поредния персон, ламтящ за сокоизстисквачка, седан Пежо, часовник Зодиак и телевизор Бенг и Олуфсен.
Защо не? Кой е казал, че животът на придобиването не е един достойно изживян живот? Ще си придобивам, винаги ще имам ясна цел, и неминуемо ще съм щастлив.
"Ако мога да дам само един съвет на хората за това как да са щастливи, ще им кажа - Хора, ОГЛУПЕЙТЕ!".
вторник, 15 януари 2008 г.
Да бъдеш лош когато трябва?
Бегло има общо с предния постинг днешната ситуация, в която се държах лошо. Бях си намислил, че вече ще си казвам, когато нещо ме мъчи, без да премълчавам и да спестявам на виновника нищо. И защо ли не ми се струва странно, че първото ми "изрепчване" не беше срещу шефа ми или човек над моето положение, а срещу друг човек от офиса, който няма повече авторитет от мен.
С други думи - лесно е да се скараш, когато някой по-слаб от теб е свършил глупост, която те касае. (Без да влизам в подробности, съответният човек беше обещал на хора, пред които не искам да се излагам, че ще свърша нещо - ей така от мое име казал че нещото ще стане. А моето непоискано мнение е, че свършването на съответната задача щеше да има по-скоро негативен ефект).
Е, после като се обадих на човека да обсъдим случая, беше доста overkill ситуацията. По едно време неусетно се развиках. Лесно е с по-слабите...
Чувствам се много виновен.
С други думи - лесно е да се скараш, когато някой по-слаб от теб е свършил глупост, която те касае. (Без да влизам в подробности, съответният човек беше обещал на хора, пред които не искам да се излагам, че ще свърша нещо - ей така от мое име казал че нещото ще стане. А моето непоискано мнение е, че свършването на съответната задача щеше да има по-скоро негативен ефект).
Е, после като се обадих на човека да обсъдим случая, беше доста overkill ситуацията. По едно време неусетно се развиках. Лесно е с по-слабите...
Чувствам се много виновен.
Зло обслужване
Това тук ме накара отново да се замисля за добилото митологична слава лошо обслужване в България. Смятам, че тъй като у нас няма добри традиции в обслужването (тъкмо обратното), ние като клиенти не сме достатъчно тренирани, за да променим начина, по който се държат хората, които ни обслужват.
Ето какво според мен е важно за нас като клиенти:
- Да знаем какво искаме и да не се примиряваме с по-малко/по-лошо.
- Да изказваме на глас недоволството си, когато не получаваме нужното от човека, който ни обслужва. И о, изненада - именно пред съответния човек или неговия началник.
- Да не се притесняваме да говорим с управителя/шефа, когато трябва.
И част от безкрайно многото важни неща за нас като хора, които работят с клиенти:
- Да сме учтиви и да даваме на клиента точно толкова внимание, колкото му трябва.
- Никога да не се отегчаваме да бъдем от полза.
- Да не проявяваме при никакви обстоятелства агресия срещу клиента (вербална или невербална). Това значи също да не плашим клиента с нищо (особено важно при такситата).
Само ако горните неща се спазват от достатъчно много хора нещата реално могат да се променят.
Е, толкова ли е трудно?
Ето какво според мен е важно за нас като клиенти:
- Да знаем какво искаме и да не се примиряваме с по-малко/по-лошо.- Да изказваме на глас недоволството си, когато не получаваме нужното от човека, който ни обслужва. И о, изненада - именно пред съответния човек или неговия началник.
- Да не се притесняваме да говорим с управителя/шефа, когато трябва.
И част от безкрайно многото важни неща за нас като хора, които работят с клиенти:
- Да сме учтиви и да даваме на клиента точно толкова внимание, колкото му трябва.- Никога да не се отегчаваме да бъдем от полза.
- Да не проявяваме при никакви обстоятелства агресия срещу клиента (вербална или невербална). Това значи също да не плашим клиента с нищо (особено важно при такситата).
Само ако горните неща се спазват от достатъчно много хора нещата реално могат да се променят.
Е, толкова ли е трудно?
събота, 12 януари 2008 г.
Защо не искам да стана богат
Как така не съм станал богат досега, след като уж и аз като всички го искам толкова много?
Защото не го искам.
- Придобиването на богатство, когато не си роден в заможно семейство, ми се струва почти непосилно. Вероятно ще трябва да работя по 20 часа на ден, и тук нямам предвид работа в стил бъхтене на строеж, а работа по великия план за забогатяване. Здравето ми неминуемо ще пострада, което ще съкрати времето и качеството на наслаждаване на потенциалното ми богатство.
- Ако забогатея, печалбата ми със сигурност ще коства объркването на много животи. Ако съм служител, движещ се нагоре, това ще е за сметка на други хора. Ако съм бизнесмен, бизнесът е стратегическа игра, война, в която ако аз съм победител, други хора ще изгубят. Ще "крада" клиенти от конкурецията. Ще причинявам главоболия на всички, които се изпречат на пътя ми. Може аз да го приемам за нормално и част от бизнеса, може и противниците ми да го приемат, но истината е, че когато тегля чертата в края на деня, ще видя всички хора, които съм ощетил, за да стигна до положението си.
- Ако имам собствена фирма, това означава служители - хора, чието време купувам, давайки им по-малко, отколкото заслужават (защото иначе конкуренцията ще ме катурне с по-добри цени). Без да го осъзнават, тези хора са мои роби - вместо да пускат хвърчила в парка с децата си и златните си ритривъри, те ще идват всеки ден от понеделник до петък, ще си носят работа за вкъщи, ще ме гледат мило и ще говорят зад гърба ми. Новата секретарка ще се опита да разбие брака ми, за да се издигне; вероятно жена ми ще нахлуе точно когато секретарката е полугола и никога няма да мога да докажа, че съм я заварил така и тъкмо съм я молел да се облече.
- Многото пари водят съвсем друг набор от проблеми. Например доверието - около мен ще кръжат купища фалшиви хора, искащи частица от парите ми. Готините ми приятели отдавна ще са се отдръпнали от мен, поради първите години на заетост. Никога няма да знам дали някой приятел/жена ми е с мен заради парите ми. Ще съм готов да дам хиляди пари само за един истински човек наоколо, но те не са стока, която се купува.
- Друг проблем на многото пари е, че може внезапно да ги изгубя. Ей така, всичко, което някога съм градил с двете си ръце, може да рухне при сериозна икономическа криза или в следствие на сложен заговор от високопоставените ми служители (винаги съм се съмнявал в тях)
- Многото пари поставят и друг въпрос - "Кое е следващото?" Да, бих могъл като другите богаташи да се посветя само и единствено на увеличаването на имането си, но това е толкова скучно. Впрочем, всичко останало, което правя като богат човек рано или късно ще ми опротивее. Ще ми се иска да вкуся от простичките удоволствия на живота, но няма да мога. Благотворителност? Лицемерие, купуващо индулгенции на мен, и даващо повод за нечестна облага на други. Да обикалям света или да катеря върхове? Не знам кой измисли абсурдната идея, че да си турист, прекарващ по хотели голяма част от живота си, е страхотно.
Издигането на материалния връх ще ми докаже само едно нещо - нещо, което съм знаел от самото начало. Глупаво е да търся щастието или смисъла в парите. Тъкмо обратното, по-вероятно е да съм нещастен, ако имам повече, отколкото ми трябва. Вероятно ще изгубя времето си, драпайки за положение, на което дори няма да мога да се насладя. Когато умра, нима ще взема със себе си лимузината и имението...
Защото не го искам.
- Придобиването на богатство, когато не си роден в заможно семейство, ми се струва почти непосилно. Вероятно ще трябва да работя по 20 часа на ден, и тук нямам предвид работа в стил бъхтене на строеж, а работа по великия план за забогатяване. Здравето ми неминуемо ще пострада, което ще съкрати времето и качеството на наслаждаване на потенциалното ми богатство.
- Ако забогатея, печалбата ми със сигурност ще коства объркването на много животи. Ако съм служител, движещ се нагоре, това ще е за сметка на други хора. Ако съм бизнесмен, бизнесът е стратегическа игра, война, в която ако аз съм победител, други хора ще изгубят. Ще "крада" клиенти от конкурецията. Ще причинявам главоболия на всички, които се изпречат на пътя ми. Може аз да го приемам за нормално и част от бизнеса, може и противниците ми да го приемат, но истината е, че когато тегля чертата в края на деня, ще видя всички хора, които съм ощетил, за да стигна до положението си.
- Ако имам собствена фирма, това означава служители - хора, чието време купувам, давайки им по-малко, отколкото заслужават (защото иначе конкуренцията ще ме катурне с по-добри цени). Без да го осъзнават, тези хора са мои роби - вместо да пускат хвърчила в парка с децата си и златните си ритривъри, те ще идват всеки ден от понеделник до петък, ще си носят работа за вкъщи, ще ме гледат мило и ще говорят зад гърба ми. Новата секретарка ще се опита да разбие брака ми, за да се издигне; вероятно жена ми ще нахлуе точно когато секретарката е полугола и никога няма да мога да докажа, че съм я заварил така и тъкмо съм я молел да се облече.
- Многото пари водят съвсем друг набор от проблеми. Например доверието - около мен ще кръжат купища фалшиви хора, искащи частица от парите ми. Готините ми приятели отдавна ще са се отдръпнали от мен, поради първите години на заетост. Никога няма да знам дали някой приятел/жена ми е с мен заради парите ми. Ще съм готов да дам хиляди пари само за един истински човек наоколо, но те не са стока, която се купува.
- Друг проблем на многото пари е, че може внезапно да ги изгубя. Ей така, всичко, което някога съм градил с двете си ръце, може да рухне при сериозна икономическа криза или в следствие на сложен заговор от високопоставените ми служители (винаги съм се съмнявал в тях)
- Многото пари поставят и друг въпрос - "Кое е следващото?" Да, бих могъл като другите богаташи да се посветя само и единствено на увеличаването на имането си, но това е толкова скучно. Впрочем, всичко останало, което правя като богат човек рано или късно ще ми опротивее. Ще ми се иска да вкуся от простичките удоволствия на живота, но няма да мога. Благотворителност? Лицемерие, купуващо индулгенции на мен, и даващо повод за нечестна облага на други. Да обикалям света или да катеря върхове? Не знам кой измисли абсурдната идея, че да си турист, прекарващ по хотели голяма част от живота си, е страхотно.
Издигането на материалния връх ще ми докаже само едно нещо - нещо, което съм знаел от самото начало. Глупаво е да търся щастието или смисъла в парите. Тъкмо обратното, по-вероятно е да съм нещастен, ако имам повече, отколкото ми трябва. Вероятно ще изгубя времето си, драпайки за положение, на което дори няма да мога да се насладя. Когато умра, нима ще взема със себе си лимузината и имението...
сряда, 2 януари 2008 г.
Разочарование от музиката
Преди време бях сигурен, че музиката е моето призвание. Предпочитах да пусна песен на някой близък човек, когато имам да му казвам нещо важно, отколкото да го кажа. И не поради липса на дар слово, а защото вярвах, че музиката е съвършеният начин да предадеш емоция.
Не можех да живея без музика, а когато слушах някое любимо парче, изживявах момент на пълно щастие. Разбира се, в главата ми имаше мелодии, които исках да извадя на бял свят, и затова свирех. Свиренето и пеенето са с мен от невръстна възраст, и винаги съм вярвал, че от мен ще излезе добър музикант. Това беше и най-голямата ми мечта, още от първите моменти на осъзнаването ми.
Постепенно обаче настъпи истинският живот, този, който се случва, докато си правех планове за сцени и споделени усещания с други свирещи хора и публика. Спрях да свиря, разсърдих се на мечтата си и я продадох на наистина смешно ниска цена. Така беше, защото мечтите нямат цени и не ми се занимаваше да се правя на интересен, като й търся много пари. Истината е, че мечтите наистина не се търсят много. Пазарът е пренаситен.
И ето какво се случи: музиката започна да губи магията си. Умението да свиря отшумя, с него и слухът ми отвикна да разпознава прецизно нюансите. Въображаемо или не, преди можех да чуя разлика от под четвърт тон и безпогрешно разпознавах фалшивеещите певци или инструменти.
Но не просто свиренето пострада. Старите ми любими групи и даже цели стилове постепенно се изхабиха, не ми носеха предишната радост. Наложи се да потърся нещо ново и добро, с което да ги заменя, но такова липсваше. Прекарах години в търсене на заместители, и именно такива намерих - бледи копия, неспособни да развълнуват. Тук-таме се откриваше по някой невероятен албум, но се оказа, че днес музиката се прави да държи най-много година-две. После става досадна.
В момента не вярвам, че музиката някога ще значи отново същото за мен.
Не знам дали този текст може да е от полза за някого. Може би ако се намирате на кръстопът, в който една от опциите е да посветите себе си на нещо, без гаранции и обещания, а друга опция предлага сигурност... Може би тогава историята си струва като личен пример.
Иначе бих могъл да задълбая повече, добавяйки, че страхът и стремежът към сигурност са най-големите врагове, които могат да ни отклонят от постигане на призванието. Но приключвам, че ми зазвуча твърде Коелювски, което е мега дразнещо вече.
Не можех да живея без музика, а когато слушах някое любимо парче, изживявах момент на пълно щастие. Разбира се, в главата ми имаше мелодии, които исках да извадя на бял свят, и затова свирех. Свиренето и пеенето са с мен от невръстна възраст, и винаги съм вярвал, че от мен ще излезе добър музикант. Това беше и най-голямата ми мечта, още от първите моменти на осъзнаването ми.
Постепенно обаче настъпи истинският живот, този, който се случва, докато си правех планове за сцени и споделени усещания с други свирещи хора и публика. Спрях да свиря, разсърдих се на мечтата си и я продадох на наистина смешно ниска цена. Така беше, защото мечтите нямат цени и не ми се занимаваше да се правя на интересен, като й търся много пари. Истината е, че мечтите наистина не се търсят много. Пазарът е пренаситен.
И ето какво се случи: музиката започна да губи магията си. Умението да свиря отшумя, с него и слухът ми отвикна да разпознава прецизно нюансите. Въображаемо или не, преди можех да чуя разлика от под четвърт тон и безпогрешно разпознавах фалшивеещите певци или инструменти.
Но не просто свиренето пострада. Старите ми любими групи и даже цели стилове постепенно се изхабиха, не ми носеха предишната радост. Наложи се да потърся нещо ново и добро, с което да ги заменя, но такова липсваше. Прекарах години в търсене на заместители, и именно такива намерих - бледи копия, неспособни да развълнуват. Тук-таме се откриваше по някой невероятен албум, но се оказа, че днес музиката се прави да държи най-много година-две. После става досадна.
В момента не вярвам, че музиката някога ще значи отново същото за мен.
Не знам дали този текст може да е от полза за някого. Може би ако се намирате на кръстопът, в който една от опциите е да посветите себе си на нещо, без гаранции и обещания, а друга опция предлага сигурност... Може би тогава историята си струва като личен пример.
Иначе бих могъл да задълбая повече, добавяйки, че страхът и стремежът към сигурност са най-големите врагове, които могат да ни отклонят от постигане на призванието. Но приключвам, че ми зазвуча твърде Коелювски, което е мега дразнещо вече.
Абонамент за:
Публикации (Atom)