Змеев

Сирини.

2008-04-14T22:39:00.000+03:00

От известно време насам работата ми включва получаване на голям брой прес съобщения. По-лошото е, че трябва и да ги чета. Сега разбрах колко много ни спестява рубриката "петъчен PR" в Капитал. Неграмотност, всепоглъщаща като мосю Креозот.

Представям си всички тези хора, на които просто не им пука достатъчно, че да пишат правилно. Чудя се какъв трябва да е подходът ми, ако се опитам да им кажа, че преди да изпратят нещо до всички в списъка си с адреси, трябва поне да го погледнат... Интересно ми е какви са техните оправдания за начина, по който пишат. Че никой не ги е научил? Че и така се справят в живота? Че са в началото на промяна в езика и вървят срещу всички правила?

Мисля, че ако бях учител по български, щях да преподавам правопис до последно - докато 90-95 процента от учениците ми не пропишат правилно. Защото няма значение дали от тях ще станат пишещи хора. Дори единственото нещо, което да им се налага да напишат в живота да е бележка "Магазина не работи", или табелка "Света на шапките", или пък рекламен плакат "Нямате търпение да порастнете?", бих предпочел да го напишат правилно, а не да заливат всички с глупостта си.

Какво авторът е искал да каже?

2008-04-13T00:33:00.002+03:00

Четенето на блогосферата на "Дневник" изсмуква малкото ми останало желание за писане в моя собствен блог. Странни са ми всички тези хора.

Всеки с неговите проблеми, дърпа своето крайче от чергата (която има доста унифициран вид, защото дизайнът на блогосферата е един за всички блогове). Понякога ми се струва, че най-лесният начин да загубиш индивидуалността си, е да участваш в нещо като блогосферата. Ако изобщо някога си имал индивидуалност, по-различна от това да си уникален като всички останали.

После се сещам, че моят блог като още незнам колко милиона е в blogger, а на също толкова народ - в wordpress, и ограниченията на платформата (колкото и да са малки в wordpress) уеднаквяват нещата.

Възможно е и обобщение по друга линия - лични блогове. В известен смисъл всички лични блогове са еднакви. Донякъде се възхищавам на хората, които могат с лекота да описват с кого са пили бира и така нататък, както и на продуктивността на онези, които списват много на брой интересни статии. И изобщо не чета блогове, подобни на моя - които разсъждават безкрайно по някаква тема, или са авто-съзерцателни, или пък задълбочено нищят нищожни неща. Пет пари не давам за намеците, които са вплетени в текста, и които вероятно само тримата близки приятели на блогъра могат да разберат.

И е забавно как доста народ се опитва да използва блога си за някаква цел. Най-смешни са ми нарочните блогове, които все едно са написани от един и същи човек. Тези за фитнес, кариерно развитие, мениджмънт, онзи, който преразказва предаване по телевизията, всички онези, които всъщност искат да ми продадат нещо.

Очаквах да има бум на блогове, някаква мания и експлозивно нарастване на броя им. Но се надявах блогването да остане запазено за хора, които могат да пишат, да не се допусне превръщането на блоговете в просто още един Интернет тренд, нещо, което да бъде оценявано (сакън) - като в един от българските блог-хостинги, където ако напишеш нещо "оригинално" те слагат на витрината, та всички да видят. Не осъзнават, че когато си онлайн, ти си вече на витрината, и е много по-важно да те видят точните хора.

Този блог съществува от известно време, не съм броил, май е повече от година. Има 120 текста, публикувани са около 90. Не знам има ли хора, които винаги четат тук, сещам се за неколцина, които познавам и нарочно насочвам тук, когато има нещо ново. Иска ми се да благодаря на онези, които са намерили за какво да се върнат след първото посещение. Тези, които прекарват по 10-тина секунди и изчезват, не са прочели дотук и без това.

Понеже като природа съм много прикрит и потаен човек, който обича да маскира следите си, нямам какво толкова да предложа като лични случки. Често ми коства огромно усилие да пиша в блога. Защото написаното остава, и за да го пиша тук, очевидно искам някой да го прочете, а за всичко останало си имам малко тефтерче.

Писането в блога много често ми напомня на тези случаи, в които приятели са снимали домашно видео от някой купон, и после гледам видеото и се виждам. Картинката изобщо не прилича на лицето, което срещам в огледалото всяка сутрин, лицето, чиито недостатъци съм свикнал да не забелязвам. Гласът също не е точно моят, около два пъти по-тънък е от боботенето, което чувам отвътре.

Та писането в блога е нещо като този момент на осъзнаване, че това съм аз. Че имам някаква прекрасна, леко идеализирана представа за себе си и се успокоявам, че нещата са върхът, а хората виждат истината. Че непрекъснато бродя с ума си в преследване на някоя велика идея, а хората четат суховатата истина в блога. Ако някой ден успея да крак-на защитата на съзнанието си и да преборя нищоособеността си, може би това ще се случи именно тук, в блога.

Ето за това се опитвам да използвам моя.

Хаос и изобилие от запетайки.

2008-04-09T00:44:00.003+03:00

Завръщам се след месец мълчание, което всъщност е многогласно, защото кой може да спре вътрешния си диалог (освен някакви напреднали йоги)?

Записвах си мисли в едно малко тефтерче - някаква хартиена алтернатива на блогването. Мисли бол. Важности в случването - също. Ако има съдба, тя бърка ли бърка картите, които са ми отредени. Изглежда в моментите, когато ми се случва най-много, вярвам най-много в съдбата. Иначе от време на време се протягам и леко случвам нещо и аз, със собствени сили.

Напоследък случващият мускул е много отслабнал, машинката е с клеясали зъбчати колела, тялото е закърняло, а оттам духът е ленив.

Човек отвиква да му се случват неща, както отвиква да пие. След това рязкото събитие, дори не особено важно ако го погледнеш отстрани, завърта главата и предизвиква приток на ендорфини.

Цялата тази изтрещяваща полифония (защото не вярвам да е хаотична) е обилно полята с разговори и срещи с хора, които не съм виждал от години. Едно от условията ми на движение напред в живота е да изгарям мостовете зад себе си. Сега някакви хора се протягат от страната, която съм отминал, аз отчасти също се протягам, но дори да се стигнем, мостовете са изгорени, нали?

Другата подправка е заетостта. Не смислената заетост, а усиленото пролетно бръмчане без особена важност. Пролетта и есента са моментите с най-много работа, независимо какво работя. Това количествено разпределение, еднакво за всички неща, с които някога съм се занимавал, ме кара да мисля, че това, което правя, генерално няма никакъв смисъл.

Дами и господа, не ръкопляскайте!

2008-03-06T16:09:00.001+02:00

Зала "България" е чудесна, и доколкото разбирам, няма да я събарят (още). Има много истории, които могат да бъдат разказани за тази зала, но моята е само една - историята на човека от плебса, попаднал в залата за класически концерти.

Когато ходиш в зала "България", всичко зависи от това колко знаеш за съответното произведение и изпълняващите го. По този признак цари сериозно разделение в публиката, която посещава залата. Имаме тежка артилерия от пенсионирани учители по цигулка и хора, работещи в операта. Те неволно дирижират и откриват грешки дори на най-прочутите солисти. Към тази група ще добавя и онези почитатели на класическата музика, които просто знаят всичко, което може да се знае за нея. Ултраси на класиката един вид.

Другите са хората като мен - попаднали кой знае защо в това старо здание, най-вероятно заради хубавата дървена облицовка. (класическата музика ми носи спокойствие и ме кара да се чувствам велик - какво по-добро обяснение мога да дам?).

Но има момент, когато тези две групи се сблъскват като тълпи от футболни хулигани. И този момент не е при гардероба, където вечерно облечените оглеждат с насмешка спортното ми яке и раница, нито пред зоркия поглед на лелките-разпоредителки, заслужаващи внимание в отделен текст.

Войната на знаещите и незнаещите се разразява по време на изпълненията, и по-точно в онези паузи между частите на едно произведение, когато не трябва да се ръкопляска. Винаги се намира кой да започне да аплодира в тези неловки паузи, оставени от композитора като някаква подигравка към неуките бъдещи поколения. Винаги се намира кой да подеме аплодисментите, и се надига една вълна на неразрешено одобрение. "Ние не знаем, че не трябва да се ръкопляска тук, но много ни харесва как свирихте до този момент", като че ли казват тези ръкопляскания. Все едно на изпълнителя му пука за мнението на хора, които дори не познават произведението.

После тези аплодисменти стихват под напора на лошите погледи и дюдюканията от страна на посветените в тайнствата на класическата музика. След няколко такива инцидента само за една вечер съм ставал свидетел на следното проявление на стадно чувство - тези, които не знаят чакат знаещите да започнат да ръкопляскат, преди самите те да се включат.

Изпитана тактика, освен в случаите, когато се свири някое особено непознато произведение.Тогава може да стане така, че малцината знаещи да ръкопляскат, а онези, които не знаят да се радват, че самите те не пляскат, защото си мислят, че моментът не е подходящ. Обидени от липсата на достатъчно одобрение, музикантите продължават със следващото произведение, оставяйки впечатлението, че свирят следващата част на предишното. Не бих могъл да го кажа по-ясно.

Не може ли просто всеки да ръкопляска, когато иска?

Блясъкът на чистата цигулка

2008-03-06T00:28:00.004+02:00

Беше ден на много взиране в най-различни дисплеи. Дори изпитах особеното чувство да чета блогове по време на камерен концерт. Усещането беше леко светотатствено, като шоколад с 75% какао и мента. Концертът ми хареса и ме хвърли в някакви кръжащи мисли.
Когато имам свирещи музиканти наоколо, се отнасям нанякъде и всички идеи, които ми хрумват, изглеждат важни и правилни. Малко като мнимите просветления в следствие на наркотици - абе хрумна ми нещо гениално, ама го забравих преди пет минути, какво ли беше...

Свирят си музикантите, а аз слушам и мисля. Не е необходимо да формулирам цялото изречение в главата си, мисля само върховете на пирамидите от мисли, а надолу интуитивно усещам чудесни структури от чисти и правилни разсъждения.

И когато осъзнавам, че разполагам с техническите средства да запиша това, което минава през главата ми, пирамидите се оказват от срутващи се карти, които престават да имат свръх-смисъл. Просто карти. Илюзия за гениалност, но поне концертът си струва. А и усещането си го бива, дори само плод на въображението ми.

Риба монотон.

2008-03-05T01:33:00.001+02:00

Slipstream на Антъни Хип-хопкинс може да не е най-разбираемият филм. Да се чете "сюрреалистичен като мустаците на Салвадор Дали". Но остави един невероятен лаф да се плъзне някъде през диалога:

"Аз съм Бу Бу, биполярната мечка!"

Туш!

Две истории за fairplay

2008-03-04T01:31:00.000+02:00

1....
- Обаждат ми се от "Семтекс" и ми казват, че имат готов договор за тебе. Започваш от вторник.

- Ей, браво. Това няма да повлияе на нещата с "Прайм Парк", нали?

- Ами всъщност не знам. В договора със "Семтекс" пише, че можеш да работиш само при тях. Забраняват ти се каквито и да е странични договори. Не че ще ти трябват някакви с тази заплата...

- Не ми е толкова за парите от "Прайм", аз дори договор не съм подписал още с тях. Но какво ще им обясня? Все пак имах едно обучение, някакви пари потрошиха по мен и ми уйдисваха на всички капризи. Бяха добри с мене, а аз сега ще отида ей така при конкуренцията точно когато трябва да започне моя проект за "Прайм".

- Е да, малко е кофти. Но според мен няма какво да му мислиш. Затова се казва "head hunting". Парите на "Семтекс" са повече. Искат те. Нямаш договорни обвързаности. Действай!

2. ...
- Шегуваш ли се - китайците, индийците... има в пъти по-евтина работна ръка от българите. Че и в много случаи по-качествена.

- Ако искаш да ти сглобяват играчки - да, но гледай реално на нещата - имаш нужда от специалисти, а тук имаш добри хора. Пък и ще ги контролираш по-лесно, чрез мен. На хинди не съм толкова добър.

- Все пак искам да разходите за заплати да са си останат минимални. Мисля си началната заплата за новодошли да е около 650, а хората, които вече работят да ги установя около хиляда.

- Сигурен ли си? На мен ми се струват малко занижени тези пари. Тук вече има компании, при това български, които са готови да платят двойно за твоите хора. А ако отидат при някой аутсорснат гигант, не знам.

- Някой оплакал ли се е?

- Още не, но ще се оплачат. Хиляда лева вече не е мечтаният таван на парите. В момента това е стартовата заплата за тия позиции в България.

- Шегуваш се.

- Нищо подобно, с тези заплати, които си ги мислиш, по-добре затвори офиса и направи заведение. Поне ще изкарват от бакшиши...

- Виж, засега нещата остават така. Дръж добрите с хиляда лева, на останалите - по-малко. Ако някой се оплаче, казваш ми кой е. Разчитам да се усетиш, когато първия по-нахален заговори за пари. Ще им даваме минимални повишения, колкото да си затворят устата.

Вечер с Телониъс Мънк

2008-02-23T00:18:00.002+02:00

Доживях края на поредния сезонен сън и посетих със замах и приятели добри два спонтанни, нетрадиционни, леко апокрифни и камерни джаз концерта. Първи беше оранжевият четвъртък в лилавия салон. Рядко се среща музика, в която да няма някакъв конфликт, въпрос или драма, или пък тежест. Обикновено ако слушам такава музика ми звучи плоска, безсмислена, сладникаво популярна или пък невзрачна. Но този път бяхме заляти само с някаква безкрайно позитивна история, и звучеше чудесно - може би защото беше на живо.

Второто беше във военния клуб, любимо завръщане към една от слабостите ми в джаза - биг бенд музиката. Немският посланик ми даде визитката си при най-странните обстоятелства евър. Отидох да му кажа, че там, където е седнал, е заето. Когато ми каза кой е и стана да си събира партакешите, така ме досрамя, че го запреследвах и му задуднах да се върне. Един вид - Come back, man, you're the German ambassador, you can sit where you want. Не харесвам преклонението пред авторитети, но в случая сгафих на дипломатическо ниво. Хрумна ми в отговор на неговата визитка да напиша на едно листче "Змеев. Некултурно аташе".

Когато пролетта предстои, и във въздуха има джаз... и човек се събужда, раздвижва, разкъсва пашкула, яхва колелото, освобождава се от излишните телесни мазнини...

Хвърч!

Вдъхновение

2008-02-21T16:40:00.002+02:00

Днес ми е абстрактно. Това сочи и icq лога ми с непознат номер:

(2/21/2008 1:43:00 PM) nepoznat: eho?
(4:37:55 PM) zmeev: ho:)
(4:39:08 PM) nepoznat: eo
(4:39:23 PM) zmeev: ohe

После ме обзе вдъхновение да си поиграя с думата. Излязоха новите състояния на:

Мъхновение.
Съхновение.
Изпръхновение.
Влъхновение.

Все добри нови думи. "Какво правиш?" "Мъхновявам се."

Просто сън

2008-02-04T12:52:00.000+02:00

Сънувах, че съм специален агент по време на Втората Световна Война. Бях част от разследванията, които трябваше да уличат Хитлер (в съня ми беше жив) и генералите му в геноцид. Бяха предоставили на мен и екипа ми километри лента с кадри, заснети по време на сражения и в концентрационните лагери. Видях всички ужасни лица на войната - уплашените погледи на хората-скелети в лагерите, млади немски войници, смачкани от руски танкове, които настъпват към Берлин. Един от войниците викаше неистово за помощ, докато не падна прострелян. Събудих се със сериозна тежест в сърцето, както след всеки мой такъв кошмар. Явно двата важни филма, посветени на фашизма - "Обикновен фашизъм" и "Нюрнберг" - са оставили дълбока следа в подсъзнанието ми.

В едно изречение

2008-02-01T00:41:00.000+02:00

Стоях там и гледах чистачката, която, приключила със своите задължения, беше вперила очи в екрана с движещите се фигури от сапунения сериал, толкова неподвижна, че останах поразен, но после забелязах, че поразяваща в случая беше не липсата на движение, а малката червена иконка в ъгъла на телевизора и това, че нямаше звук, както и онова, че чистачката, както се случва с много хора, споделящи нейната съдба, беше наета от фирмата понеже е глухоняма.

Няколко кратки,

2008-01-26T20:38:00.000+02:00

които ми хрумнаха, докато преглеждах сайта фото форум в галерия, в която не бях стъпвал отдавна:

1. Какви усещания имат жените, които стават модели за актова фотография? Отделно от пари, които не знам дали изобщо получават, какво ги кефи в това да са пред обектива?

2. Не е ли малко изтъркано снимането на тела?

3. Къде минава границата между голите снимки, които се възприемат като изкуство и тези, които се правят с цел фон за мастурбация?

и други два, които нямат общо с разглеждането на галерията:

1. Има ли жени, които доброволно са станали проститутки, а не са били принудени от някого или нещо?

2. Трябва ли една жена да е глупава, за да стане част от порно индустрията?

Никога няма да разбера.

Автомобилът

2008-01-25T11:23:00.000+02:00

След 9 години почти непрестанно ползване на таксита в София, вече мога да кажа, че знам всички проблеми, с които някога се е сблъсквал който и да е таксиметров шофьор. И вие ги знаете, нали? А трябва ли да ги знаете?

Иде ми да благодаря на човека зад волана всеки път, когато:

- ме закара жив, въпреки нарушенията и превишената скорост;

- не запали цигара или ме попита дали ще ми пречи;

- не ми разказва за жена си/предложенията за секс, които получава/историята на живота си/каквото и да е;

- не слуша чалга,

и списъкът продължава. Срещу известна сума или споменатото по-долу возило съм готов да предложа на всеки собственик на такси компания съвети, които ако се следват, ще увеличат клиентелата му.

Май купуването на автомобил тази година е неизбежно. Някой да продава качествен класически Ситроен DS?

Късмети

2008-01-20T00:56:00.000+02:00

Нощ в офиса. Погледът ми се премрежва от четене на трудно разбираеми текстове. Имам още много неща да прочета, преди да добия дори бегла представа за общата картинка. Спирам за още кафе и вадя от бонбоните с късмети. Пада ми се "Никое усилие не е напразно, ако е в името на мечтата ти".
Отново сядам да чета.

Чернова от ноември

2008-01-17T08:20:00.000+02:00

Есенна нощ в компанията на Panycan Whyasker - българската група, която ми харесва 95% и ме дразни само 5. При останалите съвременни музиканти от родината, съотношението е обратно. Макар че какво значи съвременни? Напоследък все повече се убеждавам, че принадлежа на миналото, а това е констатация, която неизбежно води до смълчаване.

Истински съвременните отдавна не се занимават с дилеми като "материални срещу други ценности". И аз съм на път да се предам и да се превърна в поредния персон, ламтящ за сокоизстисквачка, седан Пежо, часовник Зодиак и телевизор Бенг и Олуфсен.

Защо не? Кой е казал, че животът на придобиването не е един достойно изживян живот? Ще си придобивам, винаги ще имам ясна цел, и неминуемо ще съм щастлив.

"Ако мога да дам само един съвет на хората за това как да са щастливи, ще им кажа - Хора, ОГЛУПЕЙТЕ!".

Да бъдеш лош когато трябва?

2008-01-15T20:09:00.000+02:00

Бегло има общо с предния постинг днешната ситуация, в която се държах лошо. Бях си намислил, че вече ще си казвам, когато нещо ме мъчи, без да премълчавам и да спестявам на виновника нищо. И защо ли не ми се струва странно, че първото ми "изрепчване" не беше срещу шефа ми или човек над моето положение, а срещу друг човек от офиса, който няма повече авторитет от мен.

С други думи - лесно е да се скараш, когато някой по-слаб от теб е свършил глупост, която те касае. (Без да влизам в подробности, съответният човек беше обещал на хора, пред които не искам да се излагам, че ще свърша нещо - ей така от мое име казал че нещото ще стане. А моето непоискано мнение е, че свършването на съответната задача щеше да има по-скоро негативен ефект).

Е, после като се обадих на човека да обсъдим случая, беше доста overkill ситуацията. По едно време неусетно се развиках. Лесно е с по-слабите...

Чувствам се много виновен.

Зло обслужване

2008-01-15T03:01:00.000+02:00

Това тук ме накара отново да се замисля за добилото митологична слава лошо обслужване в България. Смятам, че тъй като у нас няма добри традиции в обслужването (тъкмо обратното), ние като клиенти не сме достатъчно тренирани, за да променим начина, по който се държат хората, които ни обслужват.

Ето какво според мен е важно за нас като клиенти:

- Да знаем какво искаме и да не се примиряваме с по-малко/по-лошо.

- Да изказваме на глас недоволството си, когато не получаваме нужното от човека, който ни обслужва. И о, изненада - именно пред съответния човек или неговия началник.

- Да не се притесняваме да говорим с управителя/шефа, когато трябва.

И част от безкрайно многото важни неща за нас като хора, които работят с клиенти:

- Да сме учтиви и да даваме на клиента точно толкова внимание, колкото му трябва.

- Никога да не се отегчаваме да бъдем от полза.

- Да не проявяваме при никакви обстоятелства агресия срещу клиента (вербална или невербална). Това значи също да не плашим клиента с нищо (особено важно при такситата).

Само ако горните неща се спазват от достатъчно много хора нещата реално могат да се променят.

Е, толкова ли е трудно?

Защо не искам да стана богат

2008-01-12T00:51:00.000+02:00

Как така не съм станал богат досега, след като уж и аз като всички го искам толкова много?
Защото не го искам.

- Придобиването на богатство, когато не си роден в заможно семейство, ми се струва почти непосилно. Вероятно ще трябва да работя по 20 часа на ден, и тук нямам предвид работа в стил бъхтене на строеж, а работа по великия план за забогатяване. Здравето ми неминуемо ще пострада, което ще съкрати времето и качеството на наслаждаване на потенциалното ми богатство.

- Ако забогатея, печалбата ми със сигурност ще коства объркването на много животи. Ако съм служител, движещ се нагоре, това ще е за сметка на други хора. Ако съм бизнесмен, бизнесът е стратегическа игра, война, в която ако аз съм победител, други хора ще изгубят. Ще "крада" клиенти от конкурецията. Ще причинявам главоболия на всички, които се изпречат на пътя ми. Може аз да го приемам за нормално и част от бизнеса, може и противниците ми да го приемат, но истината е, че когато тегля чертата в края на деня, ще видя всички хора, които съм ощетил, за да стигна до положението си.

- Ако имам собствена фирма, това означава служители - хора, чието време купувам, давайки им по-малко, отколкото заслужават (защото иначе конкуренцията ще ме катурне с по-добри цени). Без да го осъзнават, тези хора са мои роби - вместо да пускат хвърчила в парка с децата си и златните си ритривъри, те ще идват всеки ден от понеделник до петък, ще си носят работа за вкъщи, ще ме гледат мило и ще говорят зад гърба ми. Новата секретарка ще се опита да разбие брака ми, за да се издигне; вероятно жена ми ще нахлуе точно когато секретарката е полугола и никога няма да мога да докажа, че съм я заварил така и тъкмо съм я молел да се облече.

- Многото пари водят съвсем друг набор от проблеми. Например доверието - около мен ще кръжат купища фалшиви хора, искащи частица от парите ми. Готините ми приятели отдавна ще са се отдръпнали от мен, поради първите години на заетост. Никога няма да знам дали някой приятел/жена ми е с мен заради парите ми. Ще съм готов да дам хиляди пари само за един истински човек наоколо, но те не са стока, която се купува.

- Друг проблем на многото пари е, че може внезапно да ги изгубя. Ей така, всичко, което някога съм градил с двете си ръце, може да рухне при сериозна икономическа криза или в следствие на сложен заговор от високопоставените ми служители (винаги съм се съмнявал в тях)

- Многото пари поставят и друг въпрос - "Кое е следващото?" Да, бих могъл като другите богаташи да се посветя само и единствено на увеличаването на имането си, но това е толкова скучно. Впрочем, всичко останало, което правя като богат човек рано или късно ще ми опротивее. Ще ми се иска да вкуся от простичките удоволствия на живота, но няма да мога. Благотворителност? Лицемерие, купуващо индулгенции на мен, и даващо повод за нечестна облага на други. Да обикалям света или да катеря върхове? Не знам кой измисли абсурдната идея, че да си турист, прекарващ по хотели голяма част от живота си, е страхотно.

Издигането на материалния връх ще ми докаже само едно нещо - нещо, което съм знаел от самото начало. Глупаво е да търся щастието или смисъла в парите. Тъкмо обратното, по-вероятно е да съм нещастен, ако имам повече, отколкото ми трябва. Вероятно ще изгубя времето си, драпайки за положение, на което дори няма да мога да се насладя. Когато умра, нима ще взема със себе си лимузината и имението...

Разочарование от музиката

2008-01-02T12:02:00.000+02:00

Преди време бях сигурен, че музиката е моето призвание. Предпочитах да пусна песен на някой близък човек, когато имам да му казвам нещо важно, отколкото да го кажа. И не поради липса на дар слово, а защото вярвах, че музиката е съвършеният начин да предадеш емоция.

Не можех да живея без музика, а когато слушах някое любимо парче, изживявах момент на пълно щастие. Разбира се, в главата ми имаше мелодии, които исках да извадя на бял свят, и затова свирех. Свиренето и пеенето са с мен от невръстна възраст, и винаги съм вярвал, че от мен ще излезе добър музикант. Това беше и най-голямата ми мечта, още от първите моменти на осъзнаването ми.

Постепенно обаче настъпи истинският живот, този, който се случва, докато си правех планове за сцени и споделени усещания с други свирещи хора и публика. Спрях да свиря, разсърдих се на мечтата си и я продадох на наистина смешно ниска цена. Така беше, защото мечтите нямат цени и не ми се занимаваше да се правя на интересен, като й търся много пари. Истината е, че мечтите наистина не се търсят много. Пазарът е пренаситен.

И ето какво се случи: музиката започна да губи магията си. Умението да свиря отшумя, с него и слухът ми отвикна да разпознава прецизно нюансите. Въображаемо или не, преди можех да чуя разлика от под четвърт тон и безпогрешно разпознавах фалшивеещите певци или инструменти.

Но не просто свиренето пострада. Старите ми любими групи и даже цели стилове постепенно се изхабиха, не ми носеха предишната радост. Наложи се да потърся нещо ново и добро, с което да ги заменя, но такова липсваше. Прекарах години в търсене на заместители, и именно такива намерих - бледи копия, неспособни да развълнуват. Тук-таме се откриваше по някой невероятен албум, но се оказа, че днес музиката се прави да държи най-много година-две. После става досадна.

В момента не вярвам, че музиката някога ще значи отново същото за мен.

Не знам дали този текст може да е от полза за някого. Може би ако се намирате на кръстопът, в който една от опциите е да посветите себе си на нещо, без гаранции и обещания, а друга опция предлага сигурност... Може би тогава историята си струва като личен пример.

Иначе бих могъл да задълбая повече, добавяйки, че страхът и стремежът към сигурност са най-големите врагове, които могат да ни отклонят от постигане на призванието. Но приключвам, че ми зазвуча твърде Коелювски, което е мега дразнещо вече.

За хората, които взимат целия свят на подбив

2007-12-17T04:21:00.000+02:00

Знам, че го репетират, или всъщност никога не излизат от стремежа си да кажат нещо оригинално и шеговито, като актьори, останали да живеят в роля. Докато другите хора нехаят за голяма част от хумора по света, шегобийците го попиват целия. Четири отличителни признака:

- отделят от паметта си, за да набутат там вицове
- гледат шоута с лафове
- заучават пиперливи реплики от комедиите
- имат си ирония и не се боят да я използват.

И когато дойде време, при ново запознанство, на купон, сред повече хора, те винаги са на ниво, а всички около тях получават мускулна треска на лицето и корема от смях.

Обичам да се смея и в повечето случаи компанията на такива хора ми е приятна. Но все още не разбирам как да се справя с един проблем - няма как да им кажа "шегата на страна", без да отпратя и тях встрани. Ако са сериозни, обикновено са тъжни като тъжни клоуни.

Когато искам да им кажа нещо не на шега, те, естествените врагове на всички, които се взимат твърде сериозно, с повдигнати закачливо краища на устните и светулки в погледа, казват нещо, което аз - буквалистът с недоразвито чувство за хумор (идващо само понякога, за разлика от тяхното) - не знам как да тълкувам.

С което професионалните шегобийци ми стават досадни и губят доверието ми. Не мога да съм приятел с тях.

Бележки за вярата в себе си

2007-12-08T18:49:00.000+02:00

"Х. си е повярвал", чувам понякога, казано с тон, все едно да си повярваш е най-лошото нещо на света. Казват го най-често тези, чиято единствена цел в живота е да те приземят и да те убедят, че не си нищо особено. Обикновено провалени лидери, които си мислят "щом аз не успях, какво те кара да смяташ, че ти ще успееш?"

Някъде между безпомощната неувереност и изхвърлянето, стои здравословното количество вяра в себе си. Аз обаче гласувам с две ръце ЗА изхвърлянето, като по-полезно от двете състояния.

Колко пъти някой тотално кух и посредствен човек без никакви качества, успява само благодарение на тъпата вяра, че е спешъл. Докато други прекарват години да трупат знания и опит, за да се окаже накрая, че просто не умеят да се представят в привлекателна светлина...

Така че каквото и да си тръгнал/а да правиш, важно е да вярваш, че можеш да го постигнеш. Всичко друго те отклонява от целта.

Публикация 100

2007-12-02T02:43:00.000+02:00

"Свеща, Ноща, ГОстта, Пещтера", нареждаше началния ми даскал. Смутени, изправените на дъската двойкари усърдно следваха погрешните подсказки и пишеха думите неправилно. Фрапираше ме не толкова, че пишеха с грешки, а че не долавяха граничещото с ирония натъртване. Да бях тях, само по интонацията му щях да знам кое как. Исках да не знам и да се науча от това подсказване. Но знаех и не беше интересно.

Бележки за конформизма

2007-12-02T01:09:00.000+02:00

Когато общувам с някого до такава степен ми пука за това как се чувства той/тя, че често му спестявам много от това, което реално мога да кажа. Това е дълбоко в характера ми. Доброто име за това е "емпатия". Лошото - "конформизъм". Чертата между тях е тънка, понякога направо въображаема.

Интернет е пълен с блогъри, които отстояват казването винаги на това, което мислиш - "право куме в очи". Това започва от гордостта да пишат под своето собствено име и да описват живота си, и стига до още по-голяма гордост при разказването на случаи, в които успешно са теглили една майна на дразнещ продавач в магазина или таксиметров шофьор.

Има доста такива хора в обкръжението ми, и думата, която ги описва най-точно, е бодливи. Те не се поколебават да убодат някого, когато според тях се налага. Смятат, че не правиш нещо както трябва? Казват ти как да го направиш, независимо дали си искал съвета им. Даже го обясняват със загриженост. Те действат на принципа, че едно малко убождане от време на време няма да те накара да спреш да общуваш с тях, защото са толкова искрени и прями. Ако пък се махнеш - прав ти път, какво те кара да си толкова обидчив?...

Друга част от обкръжението ми е свикнала да ме възприема като човек, на когото могат да споделят всичко, без да им се дават оценки - това е правилно, а това - не. Добър слушател, който винаги може да се постави на тяхно място и да разбере подбудите им. Ако изведнъж им сервирам нецензурирана версия на мнението си, ще настане катастрофа.

Тук има известна идея за игра на власт, игра на лидерство. Прямотата е предимство, когато искаш да се издигнеш в службата, или когато не харесваш дадена услуга. В България това е огромен проблем. Тук хората търпят, търпят, търпят... и накрая търпенето избива в язви или диабет. Така че стискам палци хората, които се заяждат с дразнещите продавачи/сервитьори/таксиджии, да се множат.

А другата страна на тази монета е взаимното уважение. Да не тръгваме към човека отсреща с нагласата "Тоя/тая ли ще ми каже?", да не подценяваме някого, защото е просто продавач/сервитьорка/таксиджия. Но ако вярвам, че другите ще зачитат това по същия начин, както и аз, значи съм утопист и глупав.

Което ме изправя пред избора - прям или конформист? Бодлив или емпатичен?

И обрича ли ме желанието да се поставя на мястото на другия на провал в редица ежедневни житейски ситуации?

Мета-палачинко-физика

2007-11-20T11:31:00.000+02:00

Къде отиде идеализмът при палачинките? Големият лош свят настоява да сме реалисти. Да се храним с полуфабрикати и готови храни. Бързината на приготвяне и изяждане е най-важна. Но винаги съм смятал, че ако метна една полуготова храна за две минути в микровълновата, това в най-добрия случай я прави полувкусна.

Затова отричам супермаркетните палачинки. Реалистите може да спорят, че не става дума за нищо повече от брашно, яйца, мляко и щипка сол. Но всъщност палачинките са като снежинките - няма две еднакви! Независимо колко се пъне човек да забърка винаги една и съща смес, ако ще с реторти и аламбици да прилага златното сечение в пропорциите - всеки път е различно.

Машинните заводски палачинки не се интересуват никак от разнообразието. Вкусът им също е машинен и заводски. При тях е постигната незавидната унификация на посредствеността - всичко има еднакъв недобър вкус. Ето защо не се стремя да оптимизирам технологично палачинките. Подхождам с творческо намигване и приветствам хаоса. Нека се сипе брашното и ронят черупките по пода, нека таванът помни неуспешните опити за обръщане!

И все пак, палачинките глождят аналитичния ум. Той иска да ги обуздае, да ги звездопреброи и опише една по една в голямата класифицираща книга на палачинството. Но нима можеш да приготвиш една и съща палачинка два пъти? Също толкова, колкото можеш и дя я изядеш два пъти (в някои случаи този факт е тъжен).

Ех, това анти-дзен желание да подчиним всичко на правилата. Ако си правех тай чи-то по-редовно, сигурно щях да се отърся от тези мисли, но сега не ми остава друго, освен да споделя класифициращите си наброски.

1. Идеалната палачинка е колкото се може по-тънка. Толкова, че неволно да вземеш две или три от чинията (удобно извинение да изядеш повече).

2. Идеалната палачинка е светла, почти бяла, със златисти зони от едната страна и кафяви петънца от другата.

3. Идеалната палачинка споделя човешката мечта за летене, затова трябва да се обърне във въздуха.

4. Идеалната палачинка не бива да е купена, или по инструкции от Интернет - също като любовта, рецепта няма.

5. Идеалната палачинка трябва е споделена с подходящите хора.

Период на полуразпад

2007-11-14T20:24:00.000+02:00

Някакъв глас в главата ми обикновено ми казва да не спирам да поемам ангажиментите, за които ме търсят хората, дори да са най-безумното или нелепо или трудно изпълнимо с наличните ресурси нещо. Казва ми също да ставам, когато съм паднал и да продължавам, когато съм по средата на пътя, или пък когато предстои да се удавя на края на Дунава. Приема дзен форма и ми казва да оставя нещата на самотек, когато сметне, че е най-правилно. И да си спирам телефона, когато моментът е критичен.

Смахнатият глас е виновен за много добри и лоши неща в живота ми, като например, че все още подхождам към света с ненужна наивност (което е и добро и лошо).

Но днес прекали, затова му казвам Fuck you, глас!