От известно време насам работата ми включва получаване на голям брой прес съобщения. По-лошото е, че трябва и да ги чета. Сега разбрах колко много ни спестява рубриката "петъчен PR" в Капитал. Неграмотност, всепоглъщаща като мосю Креозот.
Представям си всички тези хора, на които просто не им пука достатъчно, че да пишат правилно. Чудя се какъв трябва да е подходът ми, ако се опитам да им кажа, че преди да изпратят нещо до всички в списъка си с адреси, трябва поне да го погледнат... Интересно ми е какви са техните оправдания за начина, по който пишат. Че никой не ги е научил? Че и така се справят в живота? Че са в началото на промяна в езика и вървят срещу всички правила?
Мисля, че ако бях учител по български, щях да преподавам правопис до последно - докато 90-95 процента от учениците ми не пропишат правилно. Защото няма значение дали от тях ще станат пишещи хора. Дори единственото нещо, което да им се налага да напишат в живота да е бележка "Магазина не работи", или табелка "Света на шапките", или пък рекламен плакат "Нямате търпение да порастнете?", бих предпочел да го напишат правилно, а не да заливат всички с глупостта си.
понеделник, 14 април 2008 г.
неделя, 13 април 2008 г.
Какво авторът е искал да каже?
Четенето на блогосферата на "Дневник" изсмуква малкото ми останало желание за писане в моя собствен блог. Странни са ми всички тези хора.
Всеки с неговите проблеми, дърпа своето крайче от чергата (която има доста унифициран вид, защото дизайнът на блогосферата е един за всички блогове). Понякога ми се струва, че най-лесният начин да загубиш индивидуалността си, е да участваш в нещо като блогосферата. Ако изобщо някога си имал индивидуалност, по-различна от това да си уникален като всички останали.
После се сещам, че моят блог като още незнам колко милиона е в blogger, а на също толкова народ - в wordpress, и ограниченията на платформата (колкото и да са малки в wordpress) уеднаквяват нещата.
Възможно е и обобщение по друга линия - лични блогове. В известен смисъл всички лични блогове са еднакви. Донякъде се възхищавам на хората, които могат с лекота да описват с кого са пили бира и така нататък, както и на продуктивността на онези, които списват много на брой интересни статии. И изобщо не чета блогове, подобни на моя - които разсъждават безкрайно по някаква тема, или са авто-съзерцателни, или пък задълбочено нищят нищожни неща. Пет пари не давам за намеците, които са вплетени в текста, и които вероятно само тримата близки приятели на блогъра могат да разберат.
И е забавно как доста народ се опитва да използва блога си за някаква цел. Най-смешни са ми нарочните блогове, които все едно са написани от един и същи човек. Тези за фитнес, кариерно развитие, мениджмънт, онзи, който преразказва предаване по телевизията, всички онези, които всъщност искат да ми продадат нещо.
Очаквах да има бум на блогове, някаква мания и експлозивно нарастване на броя им. Но се надявах блогването да остане запазено за хора, които могат да пишат, да не се допусне превръщането на блоговете в просто още един Интернет тренд, нещо, което да бъде оценявано (сакън) - като в един от българските блог-хостинги, където ако напишеш нещо "оригинално" те слагат на витрината, та всички да видят. Не осъзнават, че когато си онлайн, ти си вече на витрината, и е много по-важно да те видят точните хора.
Този блог съществува от известно време, не съм броил, май е повече от година. Има 120 текста, публикувани са около 90. Не знам има ли хора, които винаги четат тук, сещам се за неколцина, които познавам и нарочно насочвам тук, когато има нещо ново. Иска ми се да благодаря на онези, които са намерили за какво да се върнат след първото посещение. Тези, които прекарват по 10-тина секунди и изчезват, не са прочели дотук и без това.
Понеже като природа съм много прикрит и потаен човек, който обича да маскира следите си, нямам какво толкова да предложа като лични случки. Често ми коства огромно усилие да пиша в блога. Защото написаното остава, и за да го пиша тук, очевидно искам някой да го прочете, а за всичко останало си имам малко тефтерче.
Писането в блога много често ми напомня на тези случаи, в които приятели са снимали домашно видео от някой купон, и после гледам видеото и се виждам. Картинката изобщо не прилича на лицето, което срещам в огледалото всяка сутрин, лицето, чиито недостатъци съм свикнал да не забелязвам. Гласът също не е точно моят, около два пъти по-тънък е от боботенето, което чувам отвътре.
Та писането в блога е нещо като този момент на осъзнаване, че това съм аз. Че имам някаква прекрасна, леко идеализирана представа за себе си и се успокоявам, че нещата са върхът, а хората виждат истината. Че непрекъснато бродя с ума си в преследване на някоя велика идея, а хората четат суховатата истина в блога. Ако някой ден успея да крак-на защитата на съзнанието си и да преборя нищоособеността си, може би това ще се случи именно тук, в блога.
Ето за това се опитвам да използвам моя.
Всеки с неговите проблеми, дърпа своето крайче от чергата (която има доста унифициран вид, защото дизайнът на блогосферата е един за всички блогове). Понякога ми се струва, че най-лесният начин да загубиш индивидуалността си, е да участваш в нещо като блогосферата. Ако изобщо някога си имал индивидуалност, по-различна от това да си уникален като всички останали.
После се сещам, че моят блог като още незнам колко милиона е в blogger, а на също толкова народ - в wordpress, и ограниченията на платформата (колкото и да са малки в wordpress) уеднаквяват нещата.
Възможно е и обобщение по друга линия - лични блогове. В известен смисъл всички лични блогове са еднакви. Донякъде се възхищавам на хората, които могат с лекота да описват с кого са пили бира и така нататък, както и на продуктивността на онези, които списват много на брой интересни статии. И изобщо не чета блогове, подобни на моя - които разсъждават безкрайно по някаква тема, или са авто-съзерцателни, или пък задълбочено нищят нищожни неща. Пет пари не давам за намеците, които са вплетени в текста, и които вероятно само тримата близки приятели на блогъра могат да разберат.
И е забавно как доста народ се опитва да използва блога си за някаква цел. Най-смешни са ми нарочните блогове, които все едно са написани от един и същи човек. Тези за фитнес, кариерно развитие, мениджмънт, онзи, който преразказва предаване по телевизията, всички онези, които всъщност искат да ми продадат нещо.
Очаквах да има бум на блогове, някаква мания и експлозивно нарастване на броя им. Но се надявах блогването да остане запазено за хора, които могат да пишат, да не се допусне превръщането на блоговете в просто още един Интернет тренд, нещо, което да бъде оценявано (сакън) - като в един от българските блог-хостинги, където ако напишеш нещо "оригинално" те слагат на витрината, та всички да видят. Не осъзнават, че когато си онлайн, ти си вече на витрината, и е много по-важно да те видят точните хора.
Този блог съществува от известно време, не съм броил, май е повече от година. Има 120 текста, публикувани са около 90. Не знам има ли хора, които винаги четат тук, сещам се за неколцина, които познавам и нарочно насочвам тук, когато има нещо ново. Иска ми се да благодаря на онези, които са намерили за какво да се върнат след първото посещение. Тези, които прекарват по 10-тина секунди и изчезват, не са прочели дотук и без това.
Понеже като природа съм много прикрит и потаен човек, който обича да маскира следите си, нямам какво толкова да предложа като лични случки. Често ми коства огромно усилие да пиша в блога. Защото написаното остава, и за да го пиша тук, очевидно искам някой да го прочете, а за всичко останало си имам малко тефтерче.
Писането в блога много често ми напомня на тези случаи, в които приятели са снимали домашно видео от някой купон, и после гледам видеото и се виждам. Картинката изобщо не прилича на лицето, което срещам в огледалото всяка сутрин, лицето, чиито недостатъци съм свикнал да не забелязвам. Гласът също не е точно моят, около два пъти по-тънък е от боботенето, което чувам отвътре.
Та писането в блога е нещо като този момент на осъзнаване, че това съм аз. Че имам някаква прекрасна, леко идеализирана представа за себе си и се успокоявам, че нещата са върхът, а хората виждат истината. Че непрекъснато бродя с ума си в преследване на някоя велика идея, а хората четат суховатата истина в блога. Ако някой ден успея да крак-на защитата на съзнанието си и да преборя нищоособеността си, може би това ще се случи именно тук, в блога.
Ето за това се опитвам да използвам моя.
сряда, 9 април 2008 г.
Хаос и изобилие от запетайки.
Завръщам се след месец мълчание, което всъщност е многогласно, защото кой може да спре вътрешния си диалог (освен някакви напреднали йоги)?
Записвах си мисли в едно малко тефтерче - някаква хартиена алтернатива на блогването. Мисли бол. Важности в случването - също. Ако има съдба, тя бърка ли бърка картите, които са ми отредени. Изглежда в моментите, когато ми се случва най-много, вярвам най-много в съдбата. Иначе от време на време се протягам и леко случвам нещо и аз, със собствени сили.
Напоследък случващият мускул е много отслабнал, машинката е с клеясали зъбчати колела, тялото е закърняло, а оттам духът е ленив.
Човек отвиква да му се случват неща, както отвиква да пие. След това рязкото събитие, дори не особено важно ако го погледнеш отстрани, завърта главата и предизвиква приток на ендорфини.
Цялата тази изтрещяваща полифония (защото не вярвам да е хаотична) е обилно полята с разговори и срещи с хора, които не съм виждал от години. Едно от условията ми на движение напред в живота е да изгарям мостовете зад себе си. Сега някакви хора се протягат от страната, която съм отминал, аз отчасти също се протягам, но дори да се стигнем, мостовете са изгорени, нали?
Другата подправка е заетостта. Не смислената заетост, а усиленото пролетно бръмчане без особена важност. Пролетта и есента са моментите с най-много работа, независимо какво работя. Това количествено разпределение, еднакво за всички неща, с които някога съм се занимавал, ме кара да мисля, че това, което правя, генерално няма никакъв смисъл.
Записвах си мисли в едно малко тефтерче - някаква хартиена алтернатива на блогването. Мисли бол. Важности в случването - също. Ако има съдба, тя бърка ли бърка картите, които са ми отредени. Изглежда в моментите, когато ми се случва най-много, вярвам най-много в съдбата. Иначе от време на време се протягам и леко случвам нещо и аз, със собствени сили.
Напоследък случващият мускул е много отслабнал, машинката е с клеясали зъбчати колела, тялото е закърняло, а оттам духът е ленив.
Човек отвиква да му се случват неща, както отвиква да пие. След това рязкото събитие, дори не особено важно ако го погледнеш отстрани, завърта главата и предизвиква приток на ендорфини.
Цялата тази изтрещяваща полифония (защото не вярвам да е хаотична) е обилно полята с разговори и срещи с хора, които не съм виждал от години. Едно от условията ми на движение напред в живота е да изгарям мостовете зад себе си. Сега някакви хора се протягат от страната, която съм отминал, аз отчасти също се протягам, но дори да се стигнем, мостовете са изгорени, нали?
Другата подправка е заетостта. Не смислената заетост, а усиленото пролетно бръмчане без особена важност. Пролетта и есента са моментите с най-много работа, независимо какво работя. Това количествено разпределение, еднакво за всички неща, с които някога съм се занимавал, ме кара да мисля, че това, което правя, генерално няма никакъв смисъл.
Абонамент за:
Публикации (Atom)