четвъртък, 6 март 2008 г.

Дами и господа, не ръкопляскайте!

Зала "България" е чудесна, и доколкото разбирам, няма да я събарят (още). Има много истории, които могат да бъдат разказани за тази зала, но моята е само една - историята на човека от плебса, попаднал в залата за класически концерти.

Когато ходиш в зала "България", всичко зависи от това колко знаеш за съответното произведение и изпълняващите го. По този признак цари сериозно разделение в публиката, която посещава залата. Имаме тежка артилерия от пенсионирани учители по цигулка и хора, работещи в операта. Те неволно дирижират и откриват грешки дори на най-прочутите солисти. Към тази група ще добавя и онези почитатели на класическата музика, които просто знаят всичко, което може да се знае за нея. Ултраси на класиката един вид.

Другите са хората като мен - попаднали кой знае защо в това старо здание, най-вероятно заради хубавата дървена облицовка. (класическата музика ми носи спокойствие и ме кара да се чувствам велик - какво по-добро обяснение мога да дам?).

Но има момент, когато тези две групи се сблъскват като тълпи от футболни хулигани. И този момент не е при гардероба, където вечерно облечените оглеждат с насмешка спортното ми яке и раница, нито пред зоркия поглед на лелките-разпоредителки, заслужаващи внимание в отделен текст.

Войната на знаещите и незнаещите се разразява по време на изпълненията, и по-точно в онези паузи между частите на едно произведение, когато не трябва да се ръкопляска. Винаги се намира кой да започне да аплодира в тези неловки паузи, оставени от композитора като някаква подигравка към неуките бъдещи поколения. Винаги се намира кой да подеме аплодисментите, и се надига една вълна на неразрешено одобрение. "Ние не знаем, че не трябва да се ръкопляска тук, но много ни харесва как свирихте до този момент", като че ли казват тези ръкопляскания. Все едно на изпълнителя му пука за мнението на хора, които дори не познават произведението.

После тези аплодисменти стихват под напора на лошите погледи и дюдюканията от страна на посветените в тайнствата на класическата музика. След няколко такива инцидента само за една вечер съм ставал свидетел на следното проявление на стадно чувство - тези, които не знаят чакат знаещите да започнат да ръкопляскат, преди самите те да се включат.

Изпитана тактика, освен в случаите, когато се свири някое особено непознато произведение.Тогава може да стане така, че малцината знаещи да ръкопляскат, а онези, които не знаят да се радват, че самите те не пляскат, защото си мислят, че моментът не е подходящ. Обидени от липсата на достатъчно одобрение, музикантите продължават със следващото произведение, оставяйки впечатлението, че свирят следващата част на предишното. Не бих могъл да го кажа по-ясно.

Не може ли просто всеки да ръкопляска, когато иска?

Блясъкът на чистата цигулка

Беше ден на много взиране в най-различни дисплеи. Дори изпитах особеното чувство да чета блогове по време на камерен концерт. Усещането беше леко светотатствено, като шоколад с 75% какао и мента. Концертът ми хареса и ме хвърли в някакви кръжащи мисли.
Когато имам свирещи музиканти наоколо, се отнасям нанякъде и всички идеи, които ми хрумват, изглеждат важни и правилни. Малко като мнимите просветления в следствие на наркотици - абе хрумна ми нещо гениално, ама го забравих преди пет минути, какво ли беше...

Свирят си музикантите, а аз слушам и мисля. Не е необходимо да формулирам цялото изречение в главата си, мисля само върховете на пирамидите от мисли, а надолу интуитивно усещам чудесни структури от чисти и правилни разсъждения.

И когато осъзнавам, че разполагам с техническите средства да запиша това, което минава през главата ми, пирамидите се оказват от срутващи се карти, които престават да имат свръх-смисъл. Просто карти. Илюзия за гениалност, но поне концертът си струва. А и усещането си го бива, дори само плод на въображението ми.

сряда, 5 март 2008 г.

Риба монотон.

Slipstream на Антъни Хип-хопкинс може да не е най-разбираемият филм. Да се чете "сюрреалистичен като мустаците на Салвадор Дали". Но остави един невероятен лаф да се плъзне някъде през диалога:

"Аз съм Бу Бу, биполярната мечка!"

Туш!

вторник, 4 март 2008 г.

Две истории за fairplay

1....
- Обаждат ми се от "Семтекс" и ми казват, че имат готов договор за тебе. Започваш от вторник.

- Ей, браво. Това няма да повлияе на нещата с "Прайм Парк", нали?

- Ами всъщност не знам. В договора със "Семтекс" пише, че можеш да работиш само при тях. Забраняват ти се каквито и да е странични договори. Не че ще ти трябват някакви с тази заплата...

- Не ми е толкова за парите от "Прайм", аз дори договор не съм подписал още с тях. Но какво ще им обясня? Все пак имах едно обучение, някакви пари потрошиха по мен и ми уйдисваха на всички капризи. Бяха добри с мене, а аз сега ще отида ей така при конкуренцията точно когато трябва да започне моя проект за "Прайм".

- Е да, малко е кофти. Но според мен няма какво да му мислиш. Затова се казва "head hunting". Парите на "Семтекс" са повече. Искат те. Нямаш договорни обвързаности. Действай!

2. ...
- Шегуваш ли се - китайците, индийците... има в пъти по-евтина работна ръка от българите. Че и в много случаи по-качествена.

- Ако искаш да ти сглобяват играчки - да, но гледай реално на нещата - имаш нужда от специалисти, а тук имаш добри хора. Пък и ще ги контролираш по-лесно, чрез мен. На хинди не съм толкова добър.

- Все пак искам да разходите за заплати да са си останат минимални. Мисля си началната заплата за новодошли да е около 650, а хората, които вече работят да ги установя около хиляда.

- Сигурен ли си? На мен ми се струват малко занижени тези пари. Тук вече има компании, при това български, които са готови да платят двойно за твоите хора. А ако отидат при някой аутсорснат гигант, не знам.

- Някой оплакал ли се е?

- Още не, но ще се оплачат. Хиляда лева вече не е мечтаният таван на парите. В момента това е стартовата заплата за тия позиции в България.

- Шегуваш се.

- Нищо подобно, с тези заплати, които си ги мислиш, по-добре затвори офиса и направи заведение. Поне ще изкарват от бакшиши...

- Виж, засега нещата остават така. Дръж добрите с хиляда лева, на останалите - по-малко. Ако някой се оплаче, казваш ми кой е. Разчитам да се усетиш, когато първия по-нахален заговори за пари. Ще им даваме минимални повишения, колкото да си затворят устата.