Разпокъсани неща за успеха и призванието

Нека сме наясно. Онези неща за плажното масло не са обръщение на Кърт Вонегът към никого. Написала ги е Мери Шмич от Чикаго Трибюн, която е незаслужено пренебрегвана. Говоря за онзи текст, пълен със съвети и умни приказки.

Там се казва примерно да не се притесняваме от това, че не знаем какво да правим с живота си, защото някои от най-интересните хора на 40 също не знаели. Аз обаче досега не съм видял полза от това, че интересите ми непрекъснато се променят. Единственият ми извод е, че за да бъдеш особено добър в каквото и да било, ти трябва (прекалено) много постоянство. Казано без примери звучи празно и нравоучително.

В един период се бях запалил по DJ-ството (everybody wants to be a DJ, baby), и попаднах на една невероятно сдухваща статия. Общо взето, казваха на всички начинаещи да се откажат. Човек оставаше с впечатление, че всички, които е трябвало, вече са станали DJ-и, и този така препълнен кюп няма нужда от нови попълнения. Беше на много куул, ърбън и прочее сайта hyperreal.org и се явяваше началото на серия уроци за начинаещи DJ-и. Не ги послушах.

Още в началото един DJ има доста проблеми за решаване. Да си намериш техника, да я овладееш, да си изградиш усет за нещата и стил, някакви сетове, които естествено постоянно се обновяват и подобряват, да си събереш публика. Да навлезеш някак в средите. Някои от големите имена просто са познавали нужните хора и са движили в такива кръгове. Или пък парите - ако се съотнесат цените на нещата с дохода навън и тук, оказва се, че в България да си DJ е истински лукс, който невинаги се изплаща.

След известни усилия и едно пускане пред публика, вече не исках да се занимавам с това. Причини - отегчително много.

После дойдоха музиката, фотографията, писането, дизайнът... посредствеността ме преследваше навсякъде. И не е като да не съм отделял време - на някои от увлеченията си посвещавах години, преди да открия, че не са за мен. Ако има само едно нещо, за което човек е роден, и което всеки от нас трябва да търси, явно досега съм се придвижвал от вол на вол, търсейки телета. И което е по-лошо - халюцинирайки телета там, където ги е нямало.

Понякога съм имал успехи, до един следствие на ежедневната борба със собствената посредственост. Но досега не съм спечелил войната в нито една област. Само дребни битки, подхранващи напразни надежди.

Иска ми се и аз като Мери Шмич да поразмахам пръст и да кажа нещо поучително. Но единственото, което ми идва на ум е -

Дано вие имате повече късмет в намирането на призвание.

В таксито:

"Ей тва е истинска песен". Усилва. Не знам какво истинско намира - звучи ремиксът на The wall на Пинк Флойд.

"Куин. Е тва е музика". Ясна ми е работата. Сигурно на Севидж Гардън викаш Саймън и Гарфънкъл, а после врътваш на Сигнал +, нали така , чиче.

"Пинк Флойд", казвам хладно. Той се сепва.

Е, може би твърде жестоко скастрям човека. Сигурно ако бях на негово място, щях да съм толкова отегчен от работата си, че и Пласидо Доминго да ми пееше на ушенце, щеше да ми е през оная работа.

Повече никой не продумва, докато колата не спира пред къщи. Това ми дава възможност да си припомня отново онази седмица. Странно, в таксито не си спомням преди колко години се е случило. Макар и миналото да ми е слабост, оставам роб на настоящето.
-->

Относно втората снимка, доста по-лесно разпознаваме мястото. Вижда се парче от пешеходния мост при НДК. Въртящата се табела на МакДоналдс е ловко избегната, фокусът е в долния ляв ъгъл. Има и малка синя стрелка, нарисувана с маркер, която сочи част от кафявия парапет. Тази стрелка, за разлика от графитчето, сочещо плика, не е правена по шаблон. Леко закривена е, и ако трябва да съдя за човека единствено по начина, по който е направена (а аз май правя точно това), бих казал, че е момиче, което рисува.

Нали знаете как художниците могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Как още от деца бягат от очертаващата линия, докато всички ние, не-охудожествените, ограждаме формата на глава с кръгче, формата на тялото с квадратче, и добавяме несръчни ръце със своите несръчни ръце.

Един рисуващ човек явно вижда нещата различно, и понякога завиждам за това. Защото те могат да нарисуват кон, започвайки от задното копито, и старинна кола с изскочили фарове, и красив индианец... Утешавам се, че аз пък чувам звуците не точно така, както повечето хора, макар и не чак като абсолютистите. Всъщност, невинаги е хубаво да си абсолютист - например с какво му помогна на Грьонуй свръх-развитото обоняние...

А защо момиче? Ами нали знаете как момичетата могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Обръщайки внимание на красотата, те я създават. Като красотата на слънчевата неделно-сутрешна рошава кокетност, или неволното подхлъзване на път за банята, което се овладява с танцово завъртане. Като възхищението от съвсем момичешки приказки като Пипи, и от опълчващия се модел на щурата леля-вещица в Матилда. Да, има и прагматични, плоски или твърде издути и недодялани момичета, или направо тетки, копаещи в рудници с рудиментарната си женственост. Но те сигурно имат други достойнства, за които сега не се сещам.

И още една про-момичешка причина. Не бих искал анонимно момче или грохнал старец да ни праща бели пликове с това, което очевидно са указания за нещо. Да, постепенното пъзелообразно разкриване на тайни от чернокостюмени Дълбоки Гърла от Ленгли и т.н. звучат много интересно на филм, но в настоящия случай се придържам към тезата и желанието си - момиче, което рисува.

Харесва ми да мисля, че има някаква игра зад това. Мисля, че каквато и да е целта на подателката, първият плик е бил просто тест. Защото спокойно е можело да не реагираме. Което пък ме навежда на мисълта, че може би първият плик не е бил подхвърлен само на нас. Да, тази идея още повече ми харесва. Това означава, че сме се самоотсяли по някакъв признак, бил той и само любопитство. Като Малкия Принц и неговите две рисунки. Първата често бива бъркана с шапка. Само малцина виждат, че това е боа, глътнала слон. А да видиш истината в рисунка номер едно е важно най-вече за самия Малък Принц. По някаква причина усещам, че е важно да се отзовем на безименния бял плик. Появяването ни с Боби на уреченото място е знак, че каквато и да е играта, вече сме зарибени.

Представям си как подателката ни е наблюдавала от отсрещната кооперация с кичозния театрален бинокъл на вещерската си леля. Като знае, че сме двама, няма ли някоя нейна приятелка, за да може да заформим добра четвъртита неформална група?

Метатекст и CSS

Не в web смисъла на думата. Този блог бива ъпдейтван рядко, защото се опитвам да следвам едно просто правило - да не пиша неща, само защото е минало твърде много време от последното написано. Твърде много хора правят обратното.
-->

CSS като музикална група създава още една нет-двусмислица. Тежко и горко на този, който опита да ги търси само по инициалите в Гугъл.

Of all the thirty-six alternatives,

running away is best.

Китайска поговорка (преведена на английски).

В последната седмица ту съм съгласен с горното, ту не съм. Старото аз, което за удобство можем да наречем Змеев 1.0, избягващ предизвикателствата, изоставящ проектите си, давещият се накрай Дунава влах, получава своите моменти.

В другия край на ринга, човекът 2.0, или поне бета човекът 2.0, опитва да осъществи метаморфоза с елементи на изгаряне на мостове зад себе си, главно чрез пламтящо желание. Ще бъде ли достатъчно? Останете с нас след рекламите.

Линкове, повече линкове!

Махмурлук, fan service и Рене Декарт

Миналата нощ направих някакъв опит за разказ, но днес ми иде да се извинявам за качеството на написаното:) Добре дошли в блога на Змеев!

Така, от време на време си се умопомрачавам, дължи се най-вече на умората, но също и на ненадейно настъпване по мазола от страна на хора, които не го и подозират. Коктейлът от усещания, който се забърква в мен ме лашка от една крайност в друга, и честно, в такъв момент не знам какво искам да кажа. Резултатът са опити като снощния, добре, че не съм парашутист, досега да съм се боднал в някое дърво (в най-добрия случай). Тежко ми ако пиша в състояние на емоционален махмурлук, а нещо ми подшушва, че днес не е по-различно. Нощността на този блог предразполага точно към това. Още извинения?

It's only called paranoia if you can't prove it. Това присъства тук специално с цел да докаже, че Уилям Гибсън ми е един от любимите автори. Сериозно, мили ми седем или осем читатели (Цонко in the middle), които за удобство мога да наричам с дните от седмицата, ако някой от вас не е зачитал този невероятен тип, моля ви, направете го. Ако трябва, започнете с най-лесно смилаемата му и изключително приятна книга Pattern recognition.

И друго, вместо с един ужасно 80's албум на Били Айдъл, моля, асоциирайте понятието Сайбърпънк с Невромантик, Нулев Брояч, Мона Лиза Овърдрайв, Джони Мнемоник и Изгарянето на Хрома. Ако не желаете, моля, не асоциирайте!

За да съм напълно ясен, макар и понякога леко дъб, бих продължил със Змеевите препоръки за стойностен живот. Защото какво би бил този свят на опити да ни се каже какво да мислим и правим, без моята лепкава лепта?....

Както казах, умопомрачен съм (добре, че не руша всичко наоколо като в Roadmarks ), така че ще ми простите. Някой е попаднал тук, търсейки инфо за Изобел Кембъл. Ако е бил озарен с умението да чете на български, ще кажа, че тази какичка ще ме бие по нездрав разум, ако ще да е с една ръка вързана на гърба и запушена лява ноздра.

Цитат по памет от сайта й: "типът от студиото, който мастерира последния ми албум, обикновено работи с дет метъл групи. Каза ми, че записите звучат доста сатанински. Бях особено поласкана...". Хухавелница! See for yourself!

Типът, с който си припява пък, се казва Марк Ланеган и е бил част от големия бум на Сиатълския гръндж. Ние също, един вид. Карираните ризи и дънките, и дългите несресани коси се броят, нали?

Но не ме взимайте погрешно. Не ви препоръчвам да слушате Изобел и Марк! Не и ако имате нещо за губене! Защото ако чуете албума им от край до край, нищо чудно да решите, че цветът на света се е оттекъл по канализацията, и понастоящем пътува към Луизиана.

Тук приключва фен сървиса от заглавието. Така видях, че едни готини хора наричат явлението някой пишещ да надраска нещо, изключително за да зарадва феновете си. А аз в това отношение съм като застаряваща естрадна "звезда" - бих направил всичко, за да зарадвам феновете си, или трябваше да кажа многобройните си почитатели... Чувате ли и седмината? Не, не се отнася за теб, човеко, търсещ "ултра звучи за кучета" (цитатът е буквален, гугъл никога не лъже). Е хайде, ето пък аз какво намерих със същото търсене. Който търси, Зелазни сам го намира.

Да влезе Рене Декарт! Веднъж той казал на френски това:
“If you would be a real seeker after truth, it is necessary that at least once in your life you doubt, as far as possible, all things.”

Съмнявам се, че го е имал предвид насериозно.

Колко е важно да бъдеш начетен (разказ)

- Ето че планината отиде при Мохамед - подсмихна се професор Илиев. Лупата му върна крива усмивка, слизайки тежко по витото бетонно стълбище. Здрависаха се на площадката и продължиха да слизат няколко нива под обикновеното мазе на блока, докато помещенията постепенно губеха всякаква прилика с нещо от горния свят.

Лупата беше научил професора на този лаф. На този и на още двайсетина - професорът се оказа наистина талантлив ученик. Ако всичко се объркаше, и шведите престанеха да купуват евтини платки от професор Илиев, Лупата можеше да се изхранва като продава лафовете си. Разбира се, внимателно и по малко, за да не го надушат от Държавата.

Стигнаха лабораторията. Лупата взе любимия си аксесоар, на който беше кръстен - дебело увеличително стъкло, и го стисна между веждата и бузата на дясното си око. След седем-осем часа с поялник и пинсета в ръка, около двете му очи имаше големи лилави кръгове. А понякога изкарваше и по дванайсет часа, компонентите се размазваха пред погледа му, и на другата сутрин беше като бушониран. Професорът казваше, че в такива нощи Лупата работи най-добре - изпада в нещо като транс и изпод ръцете му се лее най-причудливата ръчно изработена електроника. Талант, който трябваше да пазят ревниво от окото на Държавата. Заедно с другия - многократно по-опасен.

От малък Лупата беше възпитаван в примерно невежество. Получи отличен по Запъване и Незаинтересованост. Най-ужасното наказание претърпя на седем годинки, когато изрисува стените с лютеница. Майка му го накара да застане в ъгъла на стаята, извади прашасал вързоп от скрина и го постави в скута му. Лупата се сви от непознатия допир. Не можеше да повярва, че на света има толкова жестоки родители. Стискаше очите си толкова силно, че после няколко месеца нямаше сълзи. За пръв път докосна книга.

През 2010 година, спомняше си го смътно, защото беше на пет, Държавата най-сетне издаде заповедта за свободна емиграция. Два милиона грамотни заминаха в чужбина само за няколко месеца. Останалите няколко десетки хиляди бяха лесни за принудително изселване. Идеалът на Великите Водачи за щастлива нация беше постигнат твърде скоро. Елитен отдел от сотитна грамотни човека работеха денонощно, затворени в сграда без прозорци. Грижите бяха оставени на Държавата, следователно за хората оставаше да са безгрижни и да се множат.

Лупата спря да си почине. Надигна кривата стъклена бутилка с лимонада. Прогони спомена за майка му, която казва усмихнато "Колко е хубаво всичко да е направено от майстори!" и надига също толкова крива бутилка.

Да, после нещата станаха някак бързо. Държавата полагаше всички усилия да втълпи необходимия набор от знания на своите поданици. Цветове, посоки, как да се хранят и обличат, как да поддържат елементарна хигиена. Следваше чиракуването, задължително при държавен служител. Така обществото беше постоянно захранвано с нови занаятчии, изработващи стоки за преживяването на същото общество. Писмеността беше забранена, затова всичко се изучаваше на принципа на повторението и грешката. Всички уважаваха майсторите.

- Цяла нощ ли ще гледаш като цапнат с мокър парцал - прекъсна го професорът. Това го казваше само когато искаше да го надъха да е по-продуктивен. С времето Лупата започна да усеща коя приказка на професора към кое действие води и обратно. Илиев каза една от най-дългите си, добре репетирани реплики - Работи Лупа, работи! Ако не работиш, не трябва да ядеш, нали? Държавата ще се зарадва ако утре уважаваният професор Илиев им предаде нелегален грамотник! Ще видиш повече книги, отколкото дават във филм на ужасите и тогава, тогава.... ще ти се отели вола!

И Лупата работеше. Занаятът му докарваше сто и педтесет лева месечно, достатъчно за лимонада, хляб и закуски. Добрия живот дължеше на помощите. Ако не бяха те, Лупата отдавна да се е предал за екстрадиция. Но помощите го крепяха жив. Помощите и любовта към електрониката. Продължи да работи без особен интерес към изтичащото време.

Няколко етажа по-нагоре се съмна. Настилката от големи, разместени бетонни плочи посрещна първата слънчева светлина. Кривите блокчета на Техническия Университет, с поникнала във фугите трева, доживяха поредното си утро.

Лупата подсвирна с уста и запухтя нагоре по стълбите. Бързаше за стаята за помощите. Кривия го чакаше с античното си Балканче - особено ценен велосипед, произведен още в индустриалния век. Най-скъпите модели бяха с оригиналните си части. Не и Балканчето на Кривия - по него личеше намесата на не един особено надарен в некадърността си майстор.Балканчето беше награда за редовните посещения в стаята за помощи. Лупата се изправи върху багажника, а Кривия отбеляза наум, че другарят му е доста напълнял.

Половин час по-късно стигнаха порутената колиба. Отвън нищо не намекваше за лукса, който щяха да открият в мазето. Мъждукащи пламъчета на множество свещи свенливо изваждаха на показ стотици предмети на индустриалния век. Кръгла маса с покривка, шкафове с витрини, немислимо прави за съвременните майстори, колекция пластмасови миниатюри. Имаше и грамофон, пригоден да се задвижва с ръчно навиващо се динамо.Електричеството беше лукс.

Един по един, в мазето заслизаха маскирани мъже, които оформиха тесен кръг около двамата приятели. Срещите за помощи винаги протичаха по този начин. Понякога Кривия и Лупата чувстваха страх, сякаш от тъмните качулки около тях се носеше непозната, атавистично ненавиждана миризма. Днес Главният Майстор пропусна обичайното встъпление:

- Време е за ритуала по посвещение.

Лупата и Кривия потръпнаха. Знаеха, че този миг все някога ще настъпи. Затова ги бяха подготвяли от години, учейки ги как да дишат и каква позиция на тялото да заемат. Ден след ден ги излагаха на малки дози от отровата, разчитайки, че силните им организми ще си изградят имунитет.

Церемониалните думи не се запечатаха в съзнанието на двамата. Всички впечатления бяха пометени от мощна струя адреналин, когато изведнъж Главният Майстор дръпна покривалото на стъклен похлупак и го остави на масата, осветен от свещите. Това беше последната стъпка. Лупата и Кривия я направиха с благоговение.

Пожълтелите страници - да, това бяха страници! - стояха пред тях, дребни и захабени, и същевременно могъщи. Двамата осъзнаха, че всеки друг на тяхното място би полудял мигновено. След миг стъписване, Лупата засрича:

А-ли-са в стра-на-та на чу-де-са-та.

Кривия изгуби съзнание.

Двама от мъжете качиха Лупата в истински автомобил. Бяха свалили маските и изглеждаха някак различно от всички останали хора, които беше виждал. Пътуваха по пусти улици, никой не искаше да си има работа с Държавата, а само Държавата разполагаше с автомобили.

Любопитството изцяло беше заменило страха.