You can have it any color you like,

as long as it's black.

Освен купищата интересни случки (в Пратчетовия смисъл от "Интересни Времена"), изпълващи ежедневието ми напоследък до степен да не знам много къде се намирам, съм взел важното лично решение да попълня много празноти в музикалната и другата си култура. Това засега включва обстойно запознаване с дискографията на Pink Floyd, от които преди съм чувал само най-известните неща.

Опитвам се да вникна в техните послания, само за да заключа (работно заключение), че 70-те години са ми нещо като аналог на тъмните векове, и че тази изключително стойностна музика (от комерсиална гледна точка също) не трябва да бъде приемана в твърде големи дози от хора с мобилна психика и недалновидна прозорливост, към каквито причислявам и себе си. Дали заради визията, или наистина концептуалния им звук, но Флойд успяват да ме въведат в състояние на кротък сдух едва на втория изслушан албум.

Извинявай, но май няма нужда от това.

Нощната лампа е моето половин слънце. Луната се показва под голям облак, добавяйки другата половина. Цветът й е жълт и не изглежда убедително, прилича на копче, измъкнало се от илика. Да беше пълна, щеше да е драматично. Но сега е стигнала дотам, че й трябва помощ от някаква жалка волфрамова жичка, на хиляди километри разстояние, за да освети клавиатурата.

Отново е време да забравя за себе си като прагматичен съвременен човек, и да се отдам на добрите стари удоволствия. Хазарт и еднонощна забивка... в някой друг живот.

Не, по-скоро нещо различно. Нещо над нещата. Доза съмнение за начало. Правилно ли постъпвам, добро ли е това, което правя - дали е по-различно от работата на продавачката в супермаркета или таксиджията? Защо робувам на чека (а понякога и на неговата жена), защо всеки трябва да има нормален живот, към който да се връща вечер/сутрин след работа?

Може да замина на някой остров. Първите няколко месеца ще е тежко, ще погладувам, за да залича опитите на цивилизацията да ми докара сърдечен удар на 40. Ще плувам всеки ден, ще си ловя храната. Не казвам безлюден остров, ще има хора. Ще срещна дребен и съсухрен старец, с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми, ще карам сърф, ще пуша с новите си приятели сърфисти. Ще се превърна в дребен и съсухрен старец с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми. Ще съм благодарен, че цивилизацията ми е позволила да изживея живота си по този начин. И ще имам един стар, много стар мотор. Това са мечтите на уморения Змей. Скучни мечти, защото не ги желая. Просто ми харесва да си ги представям.

Организмът не произвежда толкова серотонин, когато стереотипът сън-бодърстване липсва. Когато съм недоспал, реалността се гъне по особен начин. Усещам очите си като потопени в солена вода. Навляза ли в този режим, всичко, с което се сблъсквам, има две задачи - да ме накара да се приближа или отдалеча спрямо чувстването по-добре. Шоколадът действа, но има и странични ефекти. Кафето и витамините помагат временно, след което отново потъвам в солената вода. Минавам през задачите, срещите с хора, диалозите. Взимам инстинктивни решения, защото мога да си се доверя в работата. Няма да сгафя, най-много да бъда едно по-смело себе си, когато бушоните не работят.

После идва ходенето по централни софийски улици, преди да дойдат колите. Светлината е жълто-розова, понякога изгревите са красиви. При френското консулство едно рошаво черно куче ме лае, докато преминавам през територията му. Ходя през зимата, загърнат в прекалено голямото яке, през пролетта, подушващ цъфтящо дърво, през лятото на бегом или на блейдове, през есента с някаква тъпа болка отляво. Понякога изгревите са красиви, а понякога е още рано за изгрев. Като сега.

Защо не спомена и част от останалото население. На купон съм, преди седмица. До единайсет вечерта има нормална музика, след това - чалга. Ди джеят е кльощав, пуска на два плейъра Pioneer с големи кръгчета отгоре. На моите грамофони 1210 са по-големи кръгчетата, жалки имитатори, мисля си. Какво си мислиш, че е по-важно да изглеждаш куул, отколкото да пускаш нормална музика от нормален носител? И кой е казал, че два CD плейъра могат да изглеждат куул? Пионер с пионер. Дано бъдеш публично проглушен от DJ Shadow.

Докато се опитвам да изглеждам спокоен, до мен група тийнейджъри завиват трева. Завиват си мисля, че е по-точна приказка от свиват, защото май искат да поставят рекорд за напушената книга на Гинес. Увиват конуса във вътрешна страница на вестник Стандарт. Голям е, дълъг и тесен. Пушат го седем човека. Двама други тичат, биейки се. Дебелият от тях смъква гащите на другия, всички се смеят, но седемте човека най-много - целите им лица почервеняват, кашлят известно време, и след малко решават да изгасят Стандарт-ния свитък на по-малко от пет сантиметра изпушеност. Хартията била гадна, щели да извадят тревата и да си я пушат на цигари.

Продължава да звучи чалга, виждам дебело бедро, което след малко се оказва собственост на познато момиче. С нея преди няколко години сме яли печено пиле и зелена салата, съвсем в началото на пролетта. Тя притежава огромен гардероб, от който преливат дрехи. Никога не съм виждал такъв. По онова време се облича в жълто и черно. Флиртува с мен, пред нея на моменти се усещам като куб масло на среща с горещ нож. Сега споменът се е превърнал в едно дебело бедро, но вкусът в устата ми е като първата зелена салата за годината.

Към дванайсет излизам, след като ми е писнало от проклетата чалга. Заричам се, че никога няма да я прослушам. От седмия етаж едно пълно момиче вика името ми, но аз искам да избягам. Студено е и няма трамваи. В Белите брези съм като накрая на света в сравнение с там, където живея. Искам да тичам, да се чувствам жив и да крещя. Не го правя, понеже ме е страх от жълтите бездомни кучета.

Решавам, че грамофонната плоча е добра метафора за живота ми. Въртя се винаги на едно и също място, но то се оказва не съвсем същото. Неусетно кръговете стават все по-малки, докато изведнъж игличката се стрелва към центъра, и се чува онзи скърцащ звук. Уникален - като всички останали. Защото има и други грамофонни плочи.

Разпокъсани неща за успеха и призванието

Нека сме наясно. Онези неща за плажното масло не са обръщение на Кърт Вонегът към никого. Написала ги е Мери Шмич от Чикаго Трибюн, която е незаслужено пренебрегвана. Говоря за онзи текст, пълен със съвети и умни приказки.

Там се казва примерно да не се притесняваме от това, че не знаем какво да правим с живота си, защото някои от най-интересните хора на 40 също не знаели. Аз обаче досега не съм видял полза от това, че интересите ми непрекъснато се променят. Единственият ми извод е, че за да бъдеш особено добър в каквото и да било, ти трябва (прекалено) много постоянство. Казано без примери звучи празно и нравоучително.

В един период се бях запалил по DJ-ството (everybody wants to be a DJ, baby), и попаднах на една невероятно сдухваща статия. Общо взето, казваха на всички начинаещи да се откажат. Човек оставаше с впечатление, че всички, които е трябвало, вече са станали DJ-и, и този така препълнен кюп няма нужда от нови попълнения. Беше на много куул, ърбън и прочее сайта hyperreal.org и се явяваше началото на серия уроци за начинаещи DJ-и. Не ги послушах.

Още в началото един DJ има доста проблеми за решаване. Да си намериш техника, да я овладееш, да си изградиш усет за нещата и стил, някакви сетове, които естествено постоянно се обновяват и подобряват, да си събереш публика. Да навлезеш някак в средите. Някои от големите имена просто са познавали нужните хора и са движили в такива кръгове. Или пък парите - ако се съотнесат цените на нещата с дохода навън и тук, оказва се, че в България да си DJ е истински лукс, който невинаги се изплаща.

След известни усилия и едно пускане пред публика, вече не исках да се занимавам с това. Причини - отегчително много.

После дойдоха музиката, фотографията, писането, дизайнът... посредствеността ме преследваше навсякъде. И не е като да не съм отделял време - на някои от увлеченията си посвещавах години, преди да открия, че не са за мен. Ако има само едно нещо, за което човек е роден, и което всеки от нас трябва да търси, явно досега съм се придвижвал от вол на вол, търсейки телета. И което е по-лошо - халюцинирайки телета там, където ги е нямало.

Понякога съм имал успехи, до един следствие на ежедневната борба със собствената посредственост. Но досега не съм спечелил войната в нито една област. Само дребни битки, подхранващи напразни надежди.

Иска ми се и аз като Мери Шмич да поразмахам пръст и да кажа нещо поучително. Но единственото, което ми идва на ум е -

Дано вие имате повече късмет в намирането на призвание.

В таксито:

"Ей тва е истинска песен". Усилва. Не знам какво истинско намира - звучи ремиксът на The wall на Пинк Флойд.

"Куин. Е тва е музика". Ясна ми е работата. Сигурно на Севидж Гардън викаш Саймън и Гарфънкъл, а после врътваш на Сигнал +, нали така , чиче.

"Пинк Флойд", казвам хладно. Той се сепва.

Е, може би твърде жестоко скастрям човека. Сигурно ако бях на негово място, щях да съм толкова отегчен от работата си, че и Пласидо Доминго да ми пееше на ушенце, щеше да ми е през оная работа.

Повече никой не продумва, докато колата не спира пред къщи. Това ми дава възможност да си припомня отново онази седмица. Странно, в таксито не си спомням преди колко години се е случило. Макар и миналото да ми е слабост, оставам роб на настоящето.
-->

Относно втората снимка, доста по-лесно разпознаваме мястото. Вижда се парче от пешеходния мост при НДК. Въртящата се табела на МакДоналдс е ловко избегната, фокусът е в долния ляв ъгъл. Има и малка синя стрелка, нарисувана с маркер, която сочи част от кафявия парапет. Тази стрелка, за разлика от графитчето, сочещо плика, не е правена по шаблон. Леко закривена е, и ако трябва да съдя за човека единствено по начина, по който е направена (а аз май правя точно това), бих казал, че е момиче, което рисува.

Нали знаете как художниците могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Как още от деца бягат от очертаващата линия, докато всички ние, не-охудожествените, ограждаме формата на глава с кръгче, формата на тялото с квадратче, и добавяме несръчни ръце със своите несръчни ръце.

Един рисуващ човек явно вижда нещата различно, и понякога завиждам за това. Защото те могат да нарисуват кон, започвайки от задното копито, и старинна кола с изскочили фарове, и красив индианец... Утешавам се, че аз пък чувам звуците не точно така, както повечето хора, макар и не чак като абсолютистите. Всъщност, невинаги е хубаво да си абсолютист - например с какво му помогна на Грьонуй свръх-развитото обоняние...

А защо момиче? Ами нали знаете как момичетата могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Обръщайки внимание на красотата, те я създават. Като красотата на слънчевата неделно-сутрешна рошава кокетност, или неволното подхлъзване на път за банята, което се овладява с танцово завъртане. Като възхищението от съвсем момичешки приказки като Пипи, и от опълчващия се модел на щурата леля-вещица в Матилда. Да, има и прагматични, плоски или твърде издути и недодялани момичета, или направо тетки, копаещи в рудници с рудиментарната си женственост. Но те сигурно имат други достойнства, за които сега не се сещам.

И още една про-момичешка причина. Не бих искал анонимно момче или грохнал старец да ни праща бели пликове с това, което очевидно са указания за нещо. Да, постепенното пъзелообразно разкриване на тайни от чернокостюмени Дълбоки Гърла от Ленгли и т.н. звучат много интересно на филм, но в настоящия случай се придържам към тезата и желанието си - момиче, което рисува.

Харесва ми да мисля, че има някаква игра зад това. Мисля, че каквато и да е целта на подателката, първият плик е бил просто тест. Защото спокойно е можело да не реагираме. Което пък ме навежда на мисълта, че може би първият плик не е бил подхвърлен само на нас. Да, тази идея още повече ми харесва. Това означава, че сме се самоотсяли по някакъв признак, бил той и само любопитство. Като Малкия Принц и неговите две рисунки. Първата често бива бъркана с шапка. Само малцина виждат, че това е боа, глътнала слон. А да видиш истината в рисунка номер едно е важно най-вече за самия Малък Принц. По някаква причина усещам, че е важно да се отзовем на безименния бял плик. Появяването ни с Боби на уреченото място е знак, че каквато и да е играта, вече сме зарибени.

Представям си как подателката ни е наблюдавала от отсрещната кооперация с кичозния театрален бинокъл на вещерската си леля. Като знае, че сме двама, няма ли някоя нейна приятелка, за да може да заформим добра четвъртита неформална група?