събота, 24 февруари 2007 г.

Есе по снимка

Дъждът тъкмо е спрял, когато тръгвам. Докато слизам по склона, под краката ми скърца, мирише на мокри павета и на гора. За последното има заслуга паркът, който ми се пада отдясно. Всъщност, това е едно тясно триъгълниче дървета, преди линията на трамвая да изскочи и да напомни, че гората е опитомена и някак изкуствена, че децата-изследователи, които лятото стигат до място в гъсталака, където "човешки крак никога не е стъпвал", почти сигурно са обречени да открият там избеляла опаковка от вафла и няколко фаса.

Свечерява се. Запътил съм се към онова малко соц-кафе на Хан Аспарух, от което има чудесна видимост към ъгъла от снимката. Ще си сърбам капучинце и ще наблюдавам Боби, който трябва да е там в 19:00, с надеждата, че някой ще дойде - черните шлифери, извънземните, или който и да е.

Сега минавам през това, което много хора смятат за "истинската София". Макар че границите са малко размити, почти всеки, който обходи града от край до край, ще схване кое старите граждани, потомствените Софиянци, наричат "Махалата". Представям си високомерието и свитите устни, които тези хора подаряват на идващите от крайните квартали (като мен). Всъщност, не само си го представям, изпитвал съм го от хора, родени на Попа и проходили на жълтите павета, за които Обеля, например, не е част от града. Старософийската псевдо-аристокрация, която се дразни на плебса от бетонните джунгли.

Защо наистина, вместо да си седим в "селата", навлизаме така грубо в запазеното им пространство? Знам гледната им точка, но не мога да я уважавам. Забавно е да мислиш, че мястото, където си роден, те прави по-ценен от другите. Забавно с тесногръдието си. Ако съществува някакво жълтопавейно качество, което прави хората по-добри от останалите, нека го използват и да стигнат по-далеч от мен. Качеството е нещо, което всички ние усещаме инстинктивно. Качествените хора нямат нужда от наследено самочувствие.

Няколко клаксона ме изваждат от замислянето. Вече съм на Графа. Сега трябва да повървя нагоре от канала, свивайки леко вляво от Попа, за да тръгна по Патриарх Евтимий. Харесвам центъра, особено, когато ми е свободен ден - всички бързат, а аз трамбовам бавно и наблюдавам. Image processing един вид:). На Попа са обичайните странни птици. "Това е мястото за събиране на наркомани", ми каза братовчедът от Бургас, когато дойде за първи път в София. "Така ли?", учудих се. "Странно, защото всеки ден имам срещи тук. Сигурно това ме прави наркоман."

После трябва да мина покрай Дънкин Донътс, и онова невзрачно място, където преди няколко години полицай застреля непознато момиче. Дори не си спомням името на заведението, затвориха го след инцидента. Да, има и много свестни полицаи. Дали ги учат, че имат право да нарушават закона, когато "изпълняват служебните си задължения"? И дали те запомнят само първата част?
Почти съм стигнал.

-->

Почти е стигнал до малкото езеро, когато обръща внимание на хоризонта. Такива гледки са рядкост за ранната пролет - големи, тъмнолилави облаци, от които се стрелкат светкавици. Може би бурята е дошла, защото е доста топло за сезона.

Момчето подпира колелото си на старо, извито дърво, чиито клони тракат от вятъра. През лятото ята птици усилват десетократно шума от листата, прехвърчайки от корона на корона. Сега голите клони са слаба защита срещу малките студени капчици - първите предвестници на идващия порой.

На езерото, разбира се, няма никого. Иска му се да можеше да снима това. Не знае дали има фотоапарат, способен да хване всичко от край до край, да се огледа на 360 градуса, да мине покрай хълмовете с разноцветни стъпала от едната страна, през снишаването отляво и границата на езерото, покрай могилите с туфи оредели тръни, напомнящи темето на оплешивяващ чичко, до другия край на езерото и парченцето къщи, които свидетелстват, че идва от света на цивилизацията.

Тази култивирана пъпна връв е поставена под съмнение сега, когато смрачаването придава кафяво-бели оттенъци на всичко. Ако панорамната снимка беше възможна, какво малко ъгълче от нея би било заето от градчето, на фона на водата, небето и стихията. И не е ли показателно, че фигурата на момчето сега е толкова по-близо до езерото, отколкото до изплашените от бурята къщурки...

-->

Боби е там, и ако продължава да крачи толкова неспокойно, охраната пред сградата на ООН ще го разкара. Мисля, че се усеща и застава в далечния ъгъл на сградата. Седем, седем и десет, и петнайсет. Носи безименни джинси от секънд хенд магазин и яке Columbia, чийто слоган на телевизионната реклама ми е необясним. Един сноубордист се премята по почти вертикални заснежени склонове, и накрая се появява надпис "Gravity makes the heart grow fonder". Не знам, наистина.

-->

Той приготвя бавно въдицата, като внимава влакното да не се овърже. Слага стръв и хвърля отвъд блатистата плитчина. Дъждът барабани по повърхността на водата. "Храна", мислят си рибите и се приближават до повърхността. "Храна", мисли си момчето и засича влакното.

-->

Сега Боби ми маха да дойда. Май му е писнало да чака. И сочи нещо, което ми е трудно да видя. Излизам от кафето и се приближавам към далечния край на сградата. Там има малък графит по шаблон - синя стрелка, сочеща на седем часа. Надолу, към зарешетения мазеен прозорец. А между решетките, с изолирбанд е залепен бял плик, без нищо написано. Краищата му са се навлажнили от дъжда, добре, че е бил на завет, можеше да е доста по-зле.

-->

Дъждът не се усилва. Бурята е твърде далеч, може би само ще оближе езерото с обикновен студен душ. В торбичката вече има няколко малки сребристи рибки. Далеч вдясно облаците се прокъсват, и удивителното червено сияние на залеза докосва земята. Момчето става, отърсва анорака си от водата, която не е попила, и отива за колелото.







събота, 17 февруари 2007 г.

Туп!

По-късно истината ме застига, и добре че минавам по тази част от Шишман след Пласибо. Лек поглед вдясно - ето го мястото от снимката. Знак, който не е за паркиране, а за влизане забранено, кабинка на охрана. Само че е снимано от Патриарха навътре, със сградата на ООН отляво. Объркващо, нали.

Един СМС по-късно пия капучино в едно наистина мазно и долнопробно място. Мебелите не са сменяни от 90-та година насам, което би било интересно ако човек е в настроение за анализи на тема мода в интериора. Има и пластмасово цвете. Ха, бил съм тук преди. В 9-ти клас сме идвали с Джон и три съученички. Резултатът - едно бяло венчелистче по-малко за изкуственото цвете, след веща намеса със запалка от моя страна. (Изречение без глагол? Мне, гадното тире е вместо глагол.)

Идва Боби. Уверявам се, че още не е сряда. Но утре ще бъде. Радини вълнения ни подтикват към бири. Обсъждаме как утре, когато Боби дойде в 19:00, сигурно ще го причака кака в жълт костюм от една част, със самурайски меч и нещо наум. Това прераства в безсмислена дискусия дали ако се завъртиш рязко и цапнеш дама с лакът, това би се приело за липса на кавалерство, при положение, че не знаеш, че дамата е там, и просто искаш да се разкършиш...

Вкъщи мисля за мястото от снимката. Почти сигурен съм, че ще го сънувам. Имам малко Телиш останал в една бутилка. Мразя името на това вино, което пренася известна неприязън и към вкуса му. Допивам го, чудейки се за интеракцията с deja bu - бири и капучино. Скоро водовъртежите на началното напиване започват да тормозят вестибуларния ми апарат. Врът врът. Отварям рязко очи, за да се уверя, че съм тук, и нито аз, нито стаята се клатушкаме насам-натам. Но веднага щом ги затворя, отново се озовавам в тази нежелана каюта. На пиратска шхуна...

Нов хедър - на кой му пука

Сега го приключих. Адски съм уморен и не знам дали ми харесва.

понеделник, 12 февруари 2007 г.

Озован съм в бар сам.

Сцената, в която героят е сам в бара и излъчва куул е силно надценена. И да се насиля не мога да изпитам повече от чувство на баналност. Ходенето на бар с приятели е съвсем друго нещо.

Мястото, в което съм, през деня е кафе. Вечер се слуша странна музика. Лятото е модерното за ходене заведение, наводнено с тийнейджъри, които искат да прихванат малко от атмосферата, да я вкарат в неопитните си организми чрез напитка или свитък. През зимата рядко има място, и е много задимено. Тийновете са в дискотеката отсреща. Остават хора със закоравяло барово излъчване. И случайно попадащи като мен. Сигурен съм, че си личи. Че привличам погледите, вместо кротко да си пия като брадатия тип, седнал до съседната стена.

Подпирам се в позата на Мислителя. Дъвча сламката и пия капка по капка джина със сок от грейпфрут. Защо не можеше просто да е бира? Не, седнал съм срещу бармана. Отляво две момичета си говорят, игнорирайки ме. Отсреща на една бутилка пише Афтър Шок. След удар. Може да направят after heart-attack. Нямам елементарна коктейлна култура.

Шляяп! Барманът тропва по плота под носа ми, от което естествено подскачам. Страхът се размърдва в мен.

"Мишки, всички са големи мишки!" вика ми с усмивка и ме ръчка през бара. "Оооо, напълнял си!"

За първи път го виждам, сигурно е някакъв номер. Кимам като дебил, допивам си коктейла и му посочвам за още. Фактът , че съм сам в бар ме е докарал до някаква тиха параноя. Примигвам и си представям онези ефекти по филмите, в които героят е пиян или друсан, и отива в дискотека, където започва да вижда размазано, музиката е силна, наоколо подскачат хора и така нататък. Обикновено с това режисьорът внушава колко е объркан героят, как търси себе си и е отчужден в голямата, заобикаляща го джунгла. И прочее шитни.

Зазвучава песен, която никога не съм си представял, че някой ще пусне на публично място. Дълбок мъжки глас и звънък, леко размазан женски глас. Само китара като съпровод. Прилича на американска народна песен, но не кънтри - нищо за прерията и кравите. Ако има саундтрак към "Американски богове", това е задължително ентри. Isobel Campbell и Mark Lanegan - (Do you wanna) Come walk with me?

Това е. Пленен съм от тоновете леещи се тонове. Влизам във филма. Барманът сяда на столчето вдясно от мен и тихо започва да ми говори.

"Мишки", казва ми. "Всички са мишки. Хората имат страх. Ето днес например, Доктора" - посочва някакъв по-скоро с вид на сърфист - "са го уволнили от работа. Мисли си, че е лошо. Но аз не мисля, че е лошо. Не трябва да е такава мишка. Може да си мисли, че е важно да има работа, но аз питам - Това ли е най-важното?" Смигва за да подчертае колко е остроумен, и навлиза още повече в личното ми пространство. Стреми се да ми говори на ухо.

"Утре ще отиде да се моли на следващия тулуп да го вземе на работа, за да има с какво да си плаща тока и пиенето. А това ли е най-важното?" Надявам се няма да ме кара да отговарям на въпроса кое е най-важното. Всъщност изглежда много навит да ми каже той, да ме светне на тази така важна за него житейска истина. Кимам, казвам "Аха", показвам, че слушам активно. Магнит за откачалки.

"Най-важното е, че е още жив. Това е най-важното. Ако погледнеш нещата от високо, има само две положения - или си жив, или не си. Всичко останало губи значение, когато гледаш нещата в тоя мащаб. И страхът също губи значение. Затова аз нямам страх, но всички други са мишки. Чуй ме сега добре. Никой риск не си струва страха, ако животът ти не е заложен на карта. За всичко останало има мастъркард, тоест... за всичко останало не трябва да се държиш като мишка, компренде?"

Кимам, усмихвам му се широко. Той пак ме сръчква с показалец, все едно изключва копче някъде между ребрата ми. Става и отново се мести зад бара. Песента на Изобел и Марк е свършила, сега звучи далеч по-конвенционалното Mysterious ways на U2. Очевидно е, че моментът е свършил.

петък, 2 февруари 2007 г.

Треперливо

Когато говоря непрестанно в продължение на няколко часа, обсъждайки идеи, планове за бъдещето, анализирайки поведения, реплики, причини и следствия, когато се разбирам със събеседника си, когато светът придобива контрастни очертания и изведнъж разбирам какво е тук и сега, предричайки си сам едно утре с фанфари и лаври, когато от сто и трийсетте кроежи, които изискват пълното ми посвещаване, избирам два-три и си представям как би протекъл животът ми, подчинен само на тях, и продължавам и продължавам да говоря, тогава започвам да треперя.