Линкове, повече линкове!

Махмурлук, fan service и Рене Декарт

Миналата нощ направих някакъв опит за разказ, но днес ми иде да се извинявам за качеството на написаното:) Добре дошли в блога на Змеев!

Така, от време на време си се умопомрачавам, дължи се най-вече на умората, но също и на ненадейно настъпване по мазола от страна на хора, които не го и подозират. Коктейлът от усещания, който се забърква в мен ме лашка от една крайност в друга, и честно, в такъв момент не знам какво искам да кажа. Резултатът са опити като снощния, добре, че не съм парашутист, досега да съм се боднал в някое дърво (в най-добрия случай). Тежко ми ако пиша в състояние на емоционален махмурлук, а нещо ми подшушва, че днес не е по-различно. Нощността на този блог предразполага точно към това. Още извинения?

It's only called paranoia if you can't prove it. Това присъства тук специално с цел да докаже, че Уилям Гибсън ми е един от любимите автори. Сериозно, мили ми седем или осем читатели (Цонко in the middle), които за удобство мога да наричам с дните от седмицата, ако някой от вас не е зачитал този невероятен тип, моля ви, направете го. Ако трябва, започнете с най-лесно смилаемата му и изключително приятна книга Pattern recognition.

И друго, вместо с един ужасно 80's албум на Били Айдъл, моля, асоциирайте понятието Сайбърпънк с Невромантик, Нулев Брояч, Мона Лиза Овърдрайв, Джони Мнемоник и Изгарянето на Хрома. Ако не желаете, моля, не асоциирайте!

За да съм напълно ясен, макар и понякога леко дъб, бих продължил със Змеевите препоръки за стойностен живот. Защото какво би бил този свят на опити да ни се каже какво да мислим и правим, без моята лепкава лепта?....

Както казах, умопомрачен съм (добре, че не руша всичко наоколо като в Roadmarks ), така че ще ми простите. Някой е попаднал тук, търсейки инфо за Изобел Кембъл. Ако е бил озарен с умението да чете на български, ще кажа, че тази какичка ще ме бие по нездрав разум, ако ще да е с една ръка вързана на гърба и запушена лява ноздра.

Цитат по памет от сайта й: "типът от студиото, който мастерира последния ми албум, обикновено работи с дет метъл групи. Каза ми, че записите звучат доста сатанински. Бях особено поласкана...". Хухавелница! See for yourself!

Типът, с който си припява пък, се казва Марк Ланеган и е бил част от големия бум на Сиатълския гръндж. Ние също, един вид. Карираните ризи и дънките, и дългите несресани коси се броят, нали?

Но не ме взимайте погрешно. Не ви препоръчвам да слушате Изобел и Марк! Не и ако имате нещо за губене! Защото ако чуете албума им от край до край, нищо чудно да решите, че цветът на света се е оттекъл по канализацията, и понастоящем пътува към Луизиана.

Тук приключва фен сървиса от заглавието. Така видях, че едни готини хора наричат явлението някой пишещ да надраска нещо, изключително за да зарадва феновете си. А аз в това отношение съм като застаряваща естрадна "звезда" - бих направил всичко, за да зарадвам феновете си, или трябваше да кажа многобройните си почитатели... Чувате ли и седмината? Не, не се отнася за теб, човеко, търсещ "ултра звучи за кучета" (цитатът е буквален, гугъл никога не лъже). Е хайде, ето пък аз какво намерих със същото търсене. Който търси, Зелазни сам го намира.

Да влезе Рене Декарт! Веднъж той казал на френски това:
“If you would be a real seeker after truth, it is necessary that at least once in your life you doubt, as far as possible, all things.”

Съмнявам се, че го е имал предвид насериозно.

Колко е важно да бъдеш начетен (разказ)

- Ето че планината отиде при Мохамед - подсмихна се професор Илиев. Лупата му върна крива усмивка, слизайки тежко по витото бетонно стълбище. Здрависаха се на площадката и продължиха да слизат няколко нива под обикновеното мазе на блока, докато помещенията постепенно губеха всякаква прилика с нещо от горния свят.

Лупата беше научил професора на този лаф. На този и на още двайсетина - професорът се оказа наистина талантлив ученик. Ако всичко се объркаше, и шведите престанеха да купуват евтини платки от професор Илиев, Лупата можеше да се изхранва като продава лафовете си. Разбира се, внимателно и по малко, за да не го надушат от Държавата.

Стигнаха лабораторията. Лупата взе любимия си аксесоар, на който беше кръстен - дебело увеличително стъкло, и го стисна между веждата и бузата на дясното си око. След седем-осем часа с поялник и пинсета в ръка, около двете му очи имаше големи лилави кръгове. А понякога изкарваше и по дванайсет часа, компонентите се размазваха пред погледа му, и на другата сутрин беше като бушониран. Професорът казваше, че в такива нощи Лупата работи най-добре - изпада в нещо като транс и изпод ръцете му се лее най-причудливата ръчно изработена електроника. Талант, който трябваше да пазят ревниво от окото на Държавата. Заедно с другия - многократно по-опасен.

От малък Лупата беше възпитаван в примерно невежество. Получи отличен по Запъване и Незаинтересованост. Най-ужасното наказание претърпя на седем годинки, когато изрисува стените с лютеница. Майка му го накара да застане в ъгъла на стаята, извади прашасал вързоп от скрина и го постави в скута му. Лупата се сви от непознатия допир. Не можеше да повярва, че на света има толкова жестоки родители. Стискаше очите си толкова силно, че после няколко месеца нямаше сълзи. За пръв път докосна книга.

През 2010 година, спомняше си го смътно, защото беше на пет, Държавата най-сетне издаде заповедта за свободна емиграция. Два милиона грамотни заминаха в чужбина само за няколко месеца. Останалите няколко десетки хиляди бяха лесни за принудително изселване. Идеалът на Великите Водачи за щастлива нация беше постигнат твърде скоро. Елитен отдел от сотитна грамотни човека работеха денонощно, затворени в сграда без прозорци. Грижите бяха оставени на Държавата, следователно за хората оставаше да са безгрижни и да се множат.

Лупата спря да си почине. Надигна кривата стъклена бутилка с лимонада. Прогони спомена за майка му, която казва усмихнато "Колко е хубаво всичко да е направено от майстори!" и надига също толкова крива бутилка.

Да, после нещата станаха някак бързо. Държавата полагаше всички усилия да втълпи необходимия набор от знания на своите поданици. Цветове, посоки, как да се хранят и обличат, как да поддържат елементарна хигиена. Следваше чиракуването, задължително при държавен служител. Така обществото беше постоянно захранвано с нови занаятчии, изработващи стоки за преживяването на същото общество. Писмеността беше забранена, затова всичко се изучаваше на принципа на повторението и грешката. Всички уважаваха майсторите.

- Цяла нощ ли ще гледаш като цапнат с мокър парцал - прекъсна го професорът. Това го казваше само когато искаше да го надъха да е по-продуктивен. С времето Лупата започна да усеща коя приказка на професора към кое действие води и обратно. Илиев каза една от най-дългите си, добре репетирани реплики - Работи Лупа, работи! Ако не работиш, не трябва да ядеш, нали? Държавата ще се зарадва ако утре уважаваният професор Илиев им предаде нелегален грамотник! Ще видиш повече книги, отколкото дават във филм на ужасите и тогава, тогава.... ще ти се отели вола!

И Лупата работеше. Занаятът му докарваше сто и педтесет лева месечно, достатъчно за лимонада, хляб и закуски. Добрия живот дължеше на помощите. Ако не бяха те, Лупата отдавна да се е предал за екстрадиция. Но помощите го крепяха жив. Помощите и любовта към електрониката. Продължи да работи без особен интерес към изтичащото време.

Няколко етажа по-нагоре се съмна. Настилката от големи, разместени бетонни плочи посрещна първата слънчева светлина. Кривите блокчета на Техническия Университет, с поникнала във фугите трева, доживяха поредното си утро.

Лупата подсвирна с уста и запухтя нагоре по стълбите. Бързаше за стаята за помощите. Кривия го чакаше с античното си Балканче - особено ценен велосипед, произведен още в индустриалния век. Най-скъпите модели бяха с оригиналните си части. Не и Балканчето на Кривия - по него личеше намесата на не един особено надарен в некадърността си майстор.Балканчето беше награда за редовните посещения в стаята за помощи. Лупата се изправи върху багажника, а Кривия отбеляза наум, че другарят му е доста напълнял.

Половин час по-късно стигнаха порутената колиба. Отвън нищо не намекваше за лукса, който щяха да открият в мазето. Мъждукащи пламъчета на множество свещи свенливо изваждаха на показ стотици предмети на индустриалния век. Кръгла маса с покривка, шкафове с витрини, немислимо прави за съвременните майстори, колекция пластмасови миниатюри. Имаше и грамофон, пригоден да се задвижва с ръчно навиващо се динамо.Електричеството беше лукс.

Един по един, в мазето заслизаха маскирани мъже, които оформиха тесен кръг около двамата приятели. Срещите за помощи винаги протичаха по този начин. Понякога Кривия и Лупата чувстваха страх, сякаш от тъмните качулки около тях се носеше непозната, атавистично ненавиждана миризма. Днес Главният Майстор пропусна обичайното встъпление:

- Време е за ритуала по посвещение.

Лупата и Кривия потръпнаха. Знаеха, че този миг все някога ще настъпи. Затова ги бяха подготвяли от години, учейки ги как да дишат и каква позиция на тялото да заемат. Ден след ден ги излагаха на малки дози от отровата, разчитайки, че силните им организми ще си изградят имунитет.

Церемониалните думи не се запечатаха в съзнанието на двамата. Всички впечатления бяха пометени от мощна струя адреналин, когато изведнъж Главният Майстор дръпна покривалото на стъклен похлупак и го остави на масата, осветен от свещите. Това беше последната стъпка. Лупата и Кривия я направиха с благоговение.

Пожълтелите страници - да, това бяха страници! - стояха пред тях, дребни и захабени, и същевременно могъщи. Двамата осъзнаха, че всеки друг на тяхното място би полудял мигновено. След миг стъписване, Лупата засрича:

А-ли-са в стра-на-та на чу-де-са-та.

Кривия изгуби съзнание.

Двама от мъжете качиха Лупата в истински автомобил. Бяха свалили маските и изглеждаха някак различно от всички останали хора, които беше виждал. Пътуваха по пусти улици, никой не искаше да си има работа с Държавата, а само Държавата разполагаше с автомобили.

Любопитството изцяло беше заменило страха.

Есе по снимка

Дъждът тъкмо е спрял, когато тръгвам. Докато слизам по склона, под краката ми скърца, мирише на мокри павета и на гора. За последното има заслуга паркът, който ми се пада отдясно. Всъщност, това е едно тясно триъгълниче дървета, преди линията на трамвая да изскочи и да напомни, че гората е опитомена и някак изкуствена, че децата-изследователи, които лятото стигат до място в гъсталака, където "човешки крак никога не е стъпвал", почти сигурно са обречени да открият там избеляла опаковка от вафла и няколко фаса.

Свечерява се. Запътил съм се към онова малко соц-кафе на Хан Аспарух, от което има чудесна видимост към ъгъла от снимката. Ще си сърбам капучинце и ще наблюдавам Боби, който трябва да е там в 19:00, с надеждата, че някой ще дойде - черните шлифери, извънземните, или който и да е.

Сега минавам през това, което много хора смятат за "истинската София". Макар че границите са малко размити, почти всеки, който обходи града от край до край, ще схване кое старите граждани, потомствените Софиянци, наричат "Махалата". Представям си високомерието и свитите устни, които тези хора подаряват на идващите от крайните квартали (като мен). Всъщност, не само си го представям, изпитвал съм го от хора, родени на Попа и проходили на жълтите павета, за които Обеля, например, не е част от града. Старософийската псевдо-аристокрация, която се дразни на плебса от бетонните джунгли.

Защо наистина, вместо да си седим в "селата", навлизаме така грубо в запазеното им пространство? Знам гледната им точка, но не мога да я уважавам. Забавно е да мислиш, че мястото, където си роден, те прави по-ценен от другите. Забавно с тесногръдието си. Ако съществува някакво жълтопавейно качество, което прави хората по-добри от останалите, нека го използват и да стигнат по-далеч от мен. Качеството е нещо, което всички ние усещаме инстинктивно. Качествените хора нямат нужда от наследено самочувствие.

Няколко клаксона ме изваждат от замислянето. Вече съм на Графа. Сега трябва да повървя нагоре от канала, свивайки леко вляво от Попа, за да тръгна по Патриарх Евтимий. Харесвам центъра, особено, когато ми е свободен ден - всички бързат, а аз трамбовам бавно и наблюдавам. Image processing един вид:). На Попа са обичайните странни птици. "Това е мястото за събиране на наркомани", ми каза братовчедът от Бургас, когато дойде за първи път в София. "Така ли?", учудих се. "Странно, защото всеки ден имам срещи тук. Сигурно това ме прави наркоман."

После трябва да мина покрай Дънкин Донътс, и онова невзрачно място, където преди няколко години полицай застреля непознато момиче. Дори не си спомням името на заведението, затвориха го след инцидента. Да, има и много свестни полицаи. Дали ги учат, че имат право да нарушават закона, когато "изпълняват служебните си задължения"? И дали те запомнят само първата част?
Почти съм стигнал.

-->

Почти е стигнал до малкото езеро, когато обръща внимание на хоризонта. Такива гледки са рядкост за ранната пролет - големи, тъмнолилави облаци, от които се стрелкат светкавици. Може би бурята е дошла, защото е доста топло за сезона.

Момчето подпира колелото си на старо, извито дърво, чиито клони тракат от вятъра. През лятото ята птици усилват десетократно шума от листата, прехвърчайки от корона на корона. Сега голите клони са слаба защита срещу малките студени капчици - първите предвестници на идващия порой.

На езерото, разбира се, няма никого. Иска му се да можеше да снима това. Не знае дали има фотоапарат, способен да хване всичко от край до край, да се огледа на 360 градуса, да мине покрай хълмовете с разноцветни стъпала от едната страна, през снишаването отляво и границата на езерото, покрай могилите с туфи оредели тръни, напомнящи темето на оплешивяващ чичко, до другия край на езерото и парченцето къщи, които свидетелстват, че идва от света на цивилизацията.

Тази култивирана пъпна връв е поставена под съмнение сега, когато смрачаването придава кафяво-бели оттенъци на всичко. Ако панорамната снимка беше възможна, какво малко ъгълче от нея би било заето от градчето, на фона на водата, небето и стихията. И не е ли показателно, че фигурата на момчето сега е толкова по-близо до езерото, отколкото до изплашените от бурята къщурки...

-->

Боби е там, и ако продължава да крачи толкова неспокойно, охраната пред сградата на ООН ще го разкара. Мисля, че се усеща и застава в далечния ъгъл на сградата. Седем, седем и десет, и петнайсет. Носи безименни джинси от секънд хенд магазин и яке Columbia, чийто слоган на телевизионната реклама ми е необясним. Един сноубордист се премята по почти вертикални заснежени склонове, и накрая се появява надпис "Gravity makes the heart grow fonder". Не знам, наистина.

-->

Той приготвя бавно въдицата, като внимава влакното да не се овърже. Слага стръв и хвърля отвъд блатистата плитчина. Дъждът барабани по повърхността на водата. "Храна", мислят си рибите и се приближават до повърхността. "Храна", мисли си момчето и засича влакното.

-->

Сега Боби ми маха да дойда. Май му е писнало да чака. И сочи нещо, което ми е трудно да видя. Излизам от кафето и се приближавам към далечния край на сградата. Там има малък графит по шаблон - синя стрелка, сочеща на седем часа. Надолу, към зарешетения мазеен прозорец. А между решетките, с изолирбанд е залепен бял плик, без нищо написано. Краищата му са се навлажнили от дъжда, добре, че е бил на завет, можеше да е доста по-зле.

-->

Дъждът не се усилва. Бурята е твърде далеч, може би само ще оближе езерото с обикновен студен душ. В торбичката вече има няколко малки сребристи рибки. Далеч вдясно облаците се прокъсват, и удивителното червено сияние на залеза докосва земята. Момчето става, отърсва анорака си от водата, която не е попила, и отива за колелото.

Туп!

По-късно истината ме застига, и добре че минавам по тази част от Шишман след Пласибо. Лек поглед вдясно - ето го мястото от снимката. Знак, който не е за паркиране, а за влизане забранено, кабинка на охрана. Само че е снимано от Патриарха навътре, със сградата на ООН отляво. Объркващо, нали.

Един СМС по-късно пия капучино в едно наистина мазно и долнопробно място. Мебелите не са сменяни от 90-та година насам, което би било интересно ако човек е в настроение за анализи на тема мода в интериора. Има и пластмасово цвете. Ха, бил съм тук преди. В 9-ти клас сме идвали с Джон и три съученички. Резултатът - едно бяло венчелистче по-малко за изкуственото цвете, след веща намеса със запалка от моя страна. (Изречение без глагол? Мне, гадното тире е вместо глагол.)

Идва Боби. Уверявам се, че още не е сряда. Но утре ще бъде. Радини вълнения ни подтикват към бири. Обсъждаме как утре, когато Боби дойде в 19:00, сигурно ще го причака кака в жълт костюм от една част, със самурайски меч и нещо наум. Това прераства в безсмислена дискусия дали ако се завъртиш рязко и цапнеш дама с лакът, това би се приело за липса на кавалерство, при положение, че не знаеш, че дамата е там, и просто искаш да се разкършиш...

Вкъщи мисля за мястото от снимката. Почти сигурен съм, че ще го сънувам. Имам малко Телиш останал в една бутилка. Мразя името на това вино, което пренася известна неприязън и към вкуса му. Допивам го, чудейки се за интеракцията с deja bu - бири и капучино. Скоро водовъртежите на началното напиване започват да тормозят вестибуларния ми апарат. Врът врът. Отварям рязко очи, за да се уверя, че съм тук, и нито аз, нито стаята се клатушкаме насам-натам. Но веднага щом ги затворя, отново се озовавам в тази нежелана каюта. На пиратска шхуна...

Нов хедър - на кой му пука

Сега го приключих. Адски съм уморен и не знам дали ми харесва.

Озован съм в бар сам.

Сцената, в която героят е сам в бара и излъчва куул е силно надценена. И да се насиля не мога да изпитам повече от чувство на баналност. Ходенето на бар с приятели е съвсем друго нещо.

Мястото, в което съм, през деня е кафе. Вечер се слуша странна музика. Лятото е модерното за ходене заведение, наводнено с тийнейджъри, които искат да прихванат малко от атмосферата, да я вкарат в неопитните си организми чрез напитка или свитък. През зимата рядко има място, и е много задимено. Тийновете са в дискотеката отсреща. Остават хора със закоравяло барово излъчване. И случайно попадащи като мен. Сигурен съм, че си личи. Че привличам погледите, вместо кротко да си пия като брадатия тип, седнал до съседната стена.

Подпирам се в позата на Мислителя. Дъвча сламката и пия капка по капка джина със сок от грейпфрут. Защо не можеше просто да е бира? Не, седнал съм срещу бармана. Отляво две момичета си говорят, игнорирайки ме. Отсреща на една бутилка пише Афтър Шок. След удар. Може да направят after heart-attack. Нямам елементарна коктейлна култура.

Шляяп! Барманът тропва по плота под носа ми, от което естествено подскачам. Страхът се размърдва в мен.

"Мишки, всички са големи мишки!" вика ми с усмивка и ме ръчка през бара. "Оооо, напълнял си!"

За първи път го виждам, сигурно е някакъв номер. Кимам като дебил, допивам си коктейла и му посочвам за още. Фактът , че съм сам в бар ме е докарал до някаква тиха параноя. Примигвам и си представям онези ефекти по филмите, в които героят е пиян или друсан, и отива в дискотека, където започва да вижда размазано, музиката е силна, наоколо подскачат хора и така нататък. Обикновено с това режисьорът внушава колко е объркан героят, как търси себе си и е отчужден в голямата, заобикаляща го джунгла. И прочее шитни.

Зазвучава песен, която никога не съм си представял, че някой ще пусне на публично място. Дълбок мъжки глас и звънък, леко размазан женски глас. Само китара като съпровод. Прилича на американска народна песен, но не кънтри - нищо за прерията и кравите. Ако има саундтрак към "Американски богове", това е задължително ентри. Isobel Campbell и Mark Lanegan - (Do you wanna) Come walk with me?

Това е. Пленен съм от тоновете леещи се тонове. Влизам във филма. Барманът сяда на столчето вдясно от мен и тихо започва да ми говори.

"Мишки", казва ми. "Всички са мишки. Хората имат страх. Ето днес например, Доктора" - посочва някакъв по-скоро с вид на сърфист - "са го уволнили от работа. Мисли си, че е лошо. Но аз не мисля, че е лошо. Не трябва да е такава мишка. Може да си мисли, че е важно да има работа, но аз питам - Това ли е най-важното?" Смигва за да подчертае колко е остроумен, и навлиза още повече в личното ми пространство. Стреми се да ми говори на ухо.

"Утре ще отиде да се моли на следващия тулуп да го вземе на работа, за да има с какво да си плаща тока и пиенето. А това ли е най-важното?" Надявам се няма да ме кара да отговарям на въпроса кое е най-важното. Всъщност изглежда много навит да ми каже той, да ме светне на тази така важна за него житейска истина. Кимам, казвам "Аха", показвам, че слушам активно. Магнит за откачалки.

"Най-важното е, че е още жив. Това е най-важното. Ако погледнеш нещата от високо, има само две положения - или си жив, или не си. Всичко останало губи значение, когато гледаш нещата в тоя мащаб. И страхът също губи значение. Затова аз нямам страх, но всички други са мишки. Чуй ме сега добре. Никой риск не си струва страха, ако животът ти не е заложен на карта. За всичко останало има мастъркард, тоест... за всичко останало не трябва да се държиш като мишка, компренде?"

Кимам, усмихвам му се широко. Той пак ме сръчква с показалец, все едно изключва копче някъде между ребрата ми. Става и отново се мести зад бара. Песента на Изобел и Марк е свършила, сега звучи далеч по-конвенционалното Mysterious ways на U2. Очевидно е, че моментът е свършил.