Когато се събужда, погледът му блуждае, очите му продължават да се извъртат нагоре в неконтролируем опит да се затворят. Май е раздразнил конюнктивата си от взиране в монитора напоследък. Ръцете му опипват непознато пространство наоколо, за да намерят звънящ мобилен телефон. Открива, че е в квартирата на Приятелче, снощи - купон.
Става бавно, май е сам в цялата квартира. Събота е, но повечето други хора са на работа. На път за банята открива тайната на Приятелче. До огледалото има закачен лист А4, на който на ръка с печатни букви е написано:
Аз съм позитивен.
Аз съм силен.
Аз имам енергия.
Аз постигам целите си.
Аз ставам все по-добър в това, което правя.
Аз не допускам почти никакви грешки.
Аз действам зареждащо на хората около себе си.
Аз харесвам външния и вътрешния си вид.
Аз общувам повече от свободно.
Значи така се става звезда. Прочита го няколко пъти. Чувства се като че ли е изпил витамин.
събота, 28 април 2007 г.
сряда, 18 април 2007 г.
You can have it any color you like,
as long as it's black.
Освен купищата интересни случки (в Пратчетовия смисъл от "Интересни Времена"), изпълващи ежедневието ми напоследък до степен да не знам много къде се намирам, съм взел важното лично решение да попълня много празноти в музикалната и другата си култура. Това засега включва обстойно запознаване с дискографията на Pink Floyd, от които преди съм чувал само най-известните неща.
Опитвам се да вникна в техните послания, само за да заключа (работно заключение), че 70-те години са ми нещо като аналог на тъмните векове, и че тази изключително стойностна музика (от комерсиална гледна точка също) не трябва да бъде приемана в твърде големи дози от хора с мобилна психика и недалновидна прозорливост, към каквито причислявам и себе си. Дали заради визията, или наистина концептуалния им звук, но Флойд успяват да ме въведат в състояние на кротък сдух едва на втория изслушан албум.
Освен купищата интересни случки (в Пратчетовия смисъл от "Интересни Времена"), изпълващи ежедневието ми напоследък до степен да не знам много къде се намирам, съм взел важното лично решение да попълня много празноти в музикалната и другата си култура. Това засега включва обстойно запознаване с дискографията на Pink Floyd, от които преди съм чувал само най-известните неща.
Опитвам се да вникна в техните послания, само за да заключа (работно заключение), че 70-те години са ми нещо като аналог на тъмните векове, и че тази изключително стойностна музика (от комерсиална гледна точка също) не трябва да бъде приемана в твърде големи дози от хора с мобилна психика и недалновидна прозорливост, към каквито причислявам и себе си. Дали заради визията, или наистина концептуалния им звук, но Флойд успяват да ме въведат в състояние на кротък сдух едва на втория изслушан албум.
събота, 7 април 2007 г.
Извинявай, но май няма нужда от това.
Нощната лампа е моето половин слънце. Луната се показва под голям облак, добавяйки другата половина. Цветът й е жълт и не изглежда убедително, прилича на копче, измъкнало се от илика. Да беше пълна, щеше да е драматично. Но сега е стигнала дотам, че й трябва помощ от някаква жалка волфрамова жичка, на хиляди километри разстояние, за да освети клавиатурата.
Отново е време да забравя за себе си като прагматичен съвременен човек, и да се отдам на добрите стари удоволствия. Хазарт и еднонощна забивка... в някой друг живот.
Не, по-скоро нещо различно. Нещо над нещата. Доза съмнение за начало. Правилно ли постъпвам, добро ли е това, което правя - дали е по-различно от работата на продавачката в супермаркета или таксиджията? Защо робувам на чека (а понякога и на неговата жена), защо всеки трябва да има нормален живот, към който да се връща вечер/сутрин след работа?
Може да замина на някой остров. Първите няколко месеца ще е тежко, ще погладувам, за да залича опитите на цивилизацията да ми докара сърдечен удар на 40. Ще плувам всеки ден, ще си ловя храната. Не казвам безлюден остров, ще има хора. Ще срещна дребен и съсухрен старец, с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми, ще карам сърф, ще пуша с новите си приятели сърфисти. Ще се превърна в дребен и съсухрен старец с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми. Ще съм благодарен, че цивилизацията ми е позволила да изживея живота си по този начин. И ще имам един стар, много стар мотор. Това са мечтите на уморения Змей. Скучни мечти, защото не ги желая. Просто ми харесва да си ги представям.
Организмът не произвежда толкова серотонин, когато стереотипът сън-бодърстване липсва. Когато съм недоспал, реалността се гъне по особен начин. Усещам очите си като потопени в солена вода. Навляза ли в този режим, всичко, с което се сблъсквам, има две задачи - да ме накара да се приближа или отдалеча спрямо чувстването по-добре. Шоколадът действа, но има и странични ефекти. Кафето и витамините помагат временно, след което отново потъвам в солената вода. Минавам през задачите, срещите с хора, диалозите. Взимам инстинктивни решения, защото мога да си се доверя в работата. Няма да сгафя, най-много да бъда едно по-смело себе си, когато бушоните не работят.
После идва ходенето по централни софийски улици, преди да дойдат колите. Светлината е жълто-розова, понякога изгревите са красиви. При френското консулство едно рошаво черно куче ме лае, докато преминавам през територията му. Ходя през зимата, загърнат в прекалено голямото яке, през пролетта, подушващ цъфтящо дърво, през лятото на бегом или на блейдове, през есента с някаква тъпа болка отляво. Понякога изгревите са красиви, а понякога е още рано за изгрев. Като сега.
Защо не спомена и част от останалото население. На купон съм, преди седмица. До единайсет вечерта има нормална музика, след това - чалга. Ди джеят е кльощав, пуска на два плейъра Pioneer с големи кръгчета отгоре. На моите грамофони 1210 са по-големи кръгчетата, жалки имитатори, мисля си. Какво си мислиш, че е по-важно да изглеждаш куул, отколкото да пускаш нормална музика от нормален носител? И кой е казал, че два CD плейъра могат да изглеждат куул? Пионер с пионер. Дано бъдеш публично проглушен от DJ Shadow.
Докато се опитвам да изглеждам спокоен, до мен група тийнейджъри завиват трева. Завиват си мисля, че е по-точна приказка от свиват, защото май искат да поставят рекорд за напушената книга на Гинес. Увиват конуса във вътрешна страница на вестник Стандарт. Голям е, дълъг и тесен. Пушат го седем човека. Двама други тичат, биейки се. Дебелият от тях смъква гащите на другия, всички се смеят, но седемте човека най-много - целите им лица почервеняват, кашлят известно време, и след малко решават да изгасят Стандарт-ния свитък на по-малко от пет сантиметра изпушеност. Хартията била гадна, щели да извадят тревата и да си я пушат на цигари.
Продължава да звучи чалга, виждам дебело бедро, което след малко се оказва собственост на познато момиче. С нея преди няколко години сме яли печено пиле и зелена салата, съвсем в началото на пролетта. Тя притежава огромен гардероб, от който преливат дрехи. Никога не съм виждал такъв. По онова време се облича в жълто и черно. Флиртува с мен, пред нея на моменти се усещам като куб масло на среща с горещ нож. Сега споменът се е превърнал в едно дебело бедро, но вкусът в устата ми е като първата зелена салата за годината.
Към дванайсет излизам, след като ми е писнало от проклетата чалга. Заричам се, че никога няма да я прослушам. От седмия етаж едно пълно момиче вика името ми, но аз искам да избягам. Студено е и няма трамваи. В Белите брези съм като накрая на света в сравнение с там, където живея. Искам да тичам, да се чувствам жив и да крещя. Не го правя, понеже ме е страх от жълтите бездомни кучета.
Решавам, че грамофонната плоча е добра метафора за живота ми. Въртя се винаги на едно и също място, но то се оказва не съвсем същото. Неусетно кръговете стават все по-малки, докато изведнъж игличката се стрелва към центъра, и се чува онзи скърцащ звук. Уникален - като всички останали. Защото има и други грамофонни плочи.
Отново е време да забравя за себе си като прагматичен съвременен човек, и да се отдам на добрите стари удоволствия. Хазарт и еднонощна забивка... в някой друг живот.
Не, по-скоро нещо различно. Нещо над нещата. Доза съмнение за начало. Правилно ли постъпвам, добро ли е това, което правя - дали е по-различно от работата на продавачката в супермаркета или таксиджията? Защо робувам на чека (а понякога и на неговата жена), защо всеки трябва да има нормален живот, към който да се връща вечер/сутрин след работа?
Може да замина на някой остров. Първите няколко месеца ще е тежко, ще погладувам, за да залича опитите на цивилизацията да ми докара сърдечен удар на 40. Ще плувам всеки ден, ще си ловя храната. Не казвам безлюден остров, ще има хора. Ще срещна дребен и съсухрен старец, с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми, ще карам сърф, ще пуша с новите си приятели сърфисти. Ще се превърна в дребен и съсухрен старец с много бръчки и малко магазинче за рибарски такъми. Ще съм благодарен, че цивилизацията ми е позволила да изживея живота си по този начин. И ще имам един стар, много стар мотор. Това са мечтите на уморения Змей. Скучни мечти, защото не ги желая. Просто ми харесва да си ги представям.
Организмът не произвежда толкова серотонин, когато стереотипът сън-бодърстване липсва. Когато съм недоспал, реалността се гъне по особен начин. Усещам очите си като потопени в солена вода. Навляза ли в този режим, всичко, с което се сблъсквам, има две задачи - да ме накара да се приближа или отдалеча спрямо чувстването по-добре. Шоколадът действа, но има и странични ефекти. Кафето и витамините помагат временно, след което отново потъвам в солената вода. Минавам през задачите, срещите с хора, диалозите. Взимам инстинктивни решения, защото мога да си се доверя в работата. Няма да сгафя, най-много да бъда едно по-смело себе си, когато бушоните не работят.
После идва ходенето по централни софийски улици, преди да дойдат колите. Светлината е жълто-розова, понякога изгревите са красиви. При френското консулство едно рошаво черно куче ме лае, докато преминавам през територията му. Ходя през зимата, загърнат в прекалено голямото яке, през пролетта, подушващ цъфтящо дърво, през лятото на бегом или на блейдове, през есента с някаква тъпа болка отляво. Понякога изгревите са красиви, а понякога е още рано за изгрев. Като сега.
Защо не спомена и част от останалото население. На купон съм, преди седмица. До единайсет вечерта има нормална музика, след това - чалга. Ди джеят е кльощав, пуска на два плейъра Pioneer с големи кръгчета отгоре. На моите грамофони 1210 са по-големи кръгчетата, жалки имитатори, мисля си. Какво си мислиш, че е по-важно да изглеждаш куул, отколкото да пускаш нормална музика от нормален носител? И кой е казал, че два CD плейъра могат да изглеждат куул? Пионер с пионер. Дано бъдеш публично проглушен от DJ Shadow.
Докато се опитвам да изглеждам спокоен, до мен група тийнейджъри завиват трева. Завиват си мисля, че е по-точна приказка от свиват, защото май искат да поставят рекорд за напушената книга на Гинес. Увиват конуса във вътрешна страница на вестник Стандарт. Голям е, дълъг и тесен. Пушат го седем човека. Двама други тичат, биейки се. Дебелият от тях смъква гащите на другия, всички се смеят, но седемте човека най-много - целите им лица почервеняват, кашлят известно време, и след малко решават да изгасят Стандарт-ния свитък на по-малко от пет сантиметра изпушеност. Хартията била гадна, щели да извадят тревата и да си я пушат на цигари.
Продължава да звучи чалга, виждам дебело бедро, което след малко се оказва собственост на познато момиче. С нея преди няколко години сме яли печено пиле и зелена салата, съвсем в началото на пролетта. Тя притежава огромен гардероб, от който преливат дрехи. Никога не съм виждал такъв. По онова време се облича в жълто и черно. Флиртува с мен, пред нея на моменти се усещам като куб масло на среща с горещ нож. Сега споменът се е превърнал в едно дебело бедро, но вкусът в устата ми е като първата зелена салата за годината.
Към дванайсет излизам, след като ми е писнало от проклетата чалга. Заричам се, че никога няма да я прослушам. От седмия етаж едно пълно момиче вика името ми, но аз искам да избягам. Студено е и няма трамваи. В Белите брези съм като накрая на света в сравнение с там, където живея. Искам да тичам, да се чувствам жив и да крещя. Не го правя, понеже ме е страх от жълтите бездомни кучета.
Решавам, че грамофонната плоча е добра метафора за живота ми. Въртя се винаги на едно и също място, но то се оказва не съвсем същото. Неусетно кръговете стават все по-малки, докато изведнъж игличката се стрелва към центъра, и се чува онзи скърцащ звук. Уникален - като всички останали. Защото има и други грамофонни плочи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)