сряда, 2 януари 2008 г.

Разочарование от музиката

Преди време бях сигурен, че музиката е моето призвание. Предпочитах да пусна песен на някой близък човек, когато имам да му казвам нещо важно, отколкото да го кажа. И не поради липса на дар слово, а защото вярвах, че музиката е съвършеният начин да предадеш емоция.

Не можех да живея без музика, а когато слушах някое любимо парче, изживявах момент на пълно щастие. Разбира се, в главата ми имаше мелодии, които исках да извадя на бял свят, и затова свирех. Свиренето и пеенето са с мен от невръстна възраст, и винаги съм вярвал, че от мен ще излезе добър музикант. Това беше и най-голямата ми мечта, още от първите моменти на осъзнаването ми.

Постепенно обаче настъпи истинският живот, този, който се случва, докато си правех планове за сцени и споделени усещания с други свирещи хора и публика. Спрях да свиря, разсърдих се на мечтата си и я продадох на наистина смешно ниска цена. Така беше, защото мечтите нямат цени и не ми се занимаваше да се правя на интересен, като й търся много пари. Истината е, че мечтите наистина не се търсят много. Пазарът е пренаситен.

И ето какво се случи: музиката започна да губи магията си. Умението да свиря отшумя, с него и слухът ми отвикна да разпознава прецизно нюансите. Въображаемо или не, преди можех да чуя разлика от под четвърт тон и безпогрешно разпознавах фалшивеещите певци или инструменти.

Но не просто свиренето пострада. Старите ми любими групи и даже цели стилове постепенно се изхабиха, не ми носеха предишната радост. Наложи се да потърся нещо ново и добро, с което да ги заменя, но такова липсваше. Прекарах години в търсене на заместители, и именно такива намерих - бледи копия, неспособни да развълнуват. Тук-таме се откриваше по някой невероятен албум, но се оказа, че днес музиката се прави да държи най-много година-две. После става досадна.

В момента не вярвам, че музиката някога ще значи отново същото за мен.

Не знам дали този текст може да е от полза за някого. Може би ако се намирате на кръстопът, в който една от опциите е да посветите себе си на нещо, без гаранции и обещания, а друга опция предлага сигурност... Може би тогава историята си струва като личен пример.

Иначе бих могъл да задълбая повече, добавяйки, че страхът и стремежът към сигурност са най-големите врагове, които могат да ни отклонят от постигане на призванието. Но приключвам, че ми зазвуча твърде Коелювски, което е мега дразнещо вече.

2 коментара:

Анонимен каза...

Хм... отказването (поради каквато причина и да е) от мечтите е 1 от най-лошите неща, които мога да си представя. Съжалявам, че ти се е случило...
Съжалявам и усещаш музиката по друг начин сега, както казваш. Но това все пак има пространство за поправка, нали?

Нещо за правописа (и от архива ти). Адски ме изнервя писането с грешки. Лелееее... Но знаеш ли, имам приятелки (2), които го правят. Преди им го отчитах като по-груб "недостатък"; на фона обаче на всички личностни, характерови, морални и т.н. отклонения, които срещам... вече съм много по-склонна да прощавам прегрешения като недостатъчна начетеност или неправилно писане:) Не знам. Така мисля.

Честита Нова година - да е здрава и спорна!!

Zmei каза...

Благодаря за ценното мнение:) И на тебе хубава година!