Една уморена сутрин е, когато онази кола се появява пред мен на магистралата. Сенките режат грубо, като дори поляризираните очила не помагат да се отнеме напрежението от очите. Имам най-напрегнатите очи, което всъщност помага да забележа уж най-обикновената, приближаваща вляво от мен кола. Понякога привидно прости и ненатрапливи неща идват и, ами натрапват се, искат да ти кажат нещо, ако имаш необходимата разделителна способност да го прочетеш. Сребристата карета ме подминава с доста по-висока скорост от разрешената - знам, защото самият аз се движа с десет километра отгоре. Нещо се пробужда в мен - спомен, мисъл, полъх или парче от снимка, и настъпвам газта. Този повей на втечнено от скоростта сребро трябва да бъде догонен.
Следва реминисценция за един отдавна отминал свят в едно несъществуващо време, където на светлината от топли, но не и горещи, червени жички, един женски силует танцува така, все едно от това зависи живота на притежателката му. Посетителите на мястото разтапят вода по пода от снега в подметките си, уредите за отопление са тънки плочи, от столчетата може да се нареди пъзел, а от колоните се разнася онази песен с текст “No no no... you don’t love me and I know now”... Има и комини, вирнали червени лампички, за да не се остърже някой самолет в тях. А от нея е останал само силует.
За първи път успявам да мина пред сребристата кола и вече се чудя дали не съм се излъгал. Наистина, не се даде веднага - трябваше да вдигна 160 на една права отсечка, но все пак ми се стори твърде лесно. Зървам шофьора, който, с рошавата си коса и пуловер върху риза спокойно би могъл да е пианист, свирещ в свободното си време концертите на Рахманинов. В него няма нищо опасно, нищо, което да си струва преследването. Настъпвам за всеки случай, и минута по-късно вече е всеки случай, защото отпред изскача ремарке с пилета и просто трябва да намаля, а той е с почти сто и петдесет и отново губя водачеството, радиото изпуква, защото е намерило станция...
“I need your lovin’ like a sunshine”, уверяват ме колоните. В колата те звучат немощно, а преди време бяха убедителни, когато иглата Stanton се плъзгаше в каналите на винила, положен със свещенодействено движение върху стария Technics 1210. Силуетът танцува, но тялото го няма - останали са празни очертания. Когато изгубиш някого се случва да ти се иска просто да изчезнеш във въздуха като облаче пара. Тя иска да е в комините, да я изстрелят нагоре, за да може да е в небето, където, казват, е любимият й.
Рошавият ръкомаха, недоумява защо постоянно го задминавам, дава ми светлинни сигнали и се прави, че не знае за какво става въпрос, но всъщност приема предизвикателството ми на драго сърце и използва всяка възможност да мине напред. Веднъж и аз имам удобен случай, в който камион го забавя и успявам да профуча край него. Скоростта вече не пада под сто и петдесет, така завоите са интересни.
Филмът се гъне като лъскава гъсеница, току-що изваден от фотоапарата от грубите ръце на момчето (охранител?). На слабото горене на червените жички едва ли е осветен и ако се прояви преди края на нощта ще излязат очертанията на всички танцуващи и вдишващи парата хора. Ако силуетът беше книга, несъмнено щеше да е езическа и това щеше да е нейното аутодафе. Посетителите са смутени, предпочитат да не гледат трансформацията, но продължават да вдишват.
Няколко километра след това разбирам, че е предопределено да съм губещ в този двубой. Сребристият кривва в изход от магистралата, което не е разчетено - регистрацията му е софийска и се предполагаше забавлението да продължи поне още четвърт час. За мен остава горчивата роля на губещ и утехата, че съм бил най-дразнещият губещ. Нямам грам респект за такива като него. Мога да го бия с ръка, завързана на гърба си.
А тя е някъде там и го очаква - своя сребърен сърфист. Една празна черупка, която може да бъде цяла само когато танцува под светлината от комините, с дълга, сплетена коса и разтеглена във вещерска усмивка уста.
