да не ме впечатли с нищо. (от текст на песен)
Решили сме да намерим мястото от снимката, но се оказва трудно. Връщаме се в квартирата, слагаме кафе и брейнстормваме. Саундтрак - старите албуми на Депеш Мод.
"Не смятам, че някой ще си прави труда да праща снимка от друг град"
"И аз не смятам." Стесняваме кръга на възможните отговори, гледаме да не се палим много. Не мога да отърся усещането, че съм в чешки детски филм - като Призраци в блока или Летящият Чесмир. Тапетите на Боби помагат - мисля, че в Призраци в блока имаше същите соц тапети с цветя. Кофеинът психоактивно вещество ли беше? А халюцинации предизвиква ли?
По едно време на Songs of faith and devotion си мисля, че няма да стигнем до нищо. Или че нещо не е както трябва. Може някой да е пратил снимка, за да каже - "Ето, направих този чудесен кадър миналата сряда в 19:00". А ние веднага сме решили, че има някакъв подтекст или послание. Черни шлифери с вдигнати яки и "Ела в сряда в 19:00 на посочения адрес. Бъди сам. Никаква полиция". Сещате се, that kind of stuff. Ама така е по-интересно - влезли сме във филма.
Не че кадърът е много чудесен - сниман е някъв ъгъл на сграда, която разделя павирана улица на две криволичещи преки. Точно типът улички, по които най обичам да минавам. Изглежда познато с полицейската кабинка и знака за паркирането.
Мисля за тях на път към вкъщи. Дразня се, че в София има само едно място, на което снимката може да е направена, и ние не се сещаме кое е. В смисъл, който е снимал не е имал за цел да ни затруднява особено. Аз сигурно щях да снимам просто павета, или тротоар, или някаква кооперация - да не може да се познае мястото. Но пък няма и улична табелка или нещо от сорта.
Вкъщи чета стар брой на Една седмица в София, докато чакам някой да се логне в кю. Део обяснява, че Депеш Мод е групата, която го е "формирала като личност". Какво клише. Като започнат някви хора да ми обясняват какво ги е формирало като личност, направо ми призлява. Или примерно се чудя как само една поп група може да те формира. Не в конкретния случай, а по принцип. Представям си да кажем хора, формирали се като личност благодарение на Ийст 17. Или Wu Tang Clan. Супер личности, хехе. И дали ако седиш вкъщи и слушаш У тенг това ще те формира така, както да израснеш в квартал Свобода, да разбиваш складове и да крадеш с приятели, и куките редовно да те бият в районното. И там от избушеното радио да звучат У тенг.
Никой от хората, които искам да видя, не се логва. Алекс идва за секунди, но в момента, в който цъквам да й пиша, се дискънектва. Става ми кофти. Решавам да си легна.
Спя и сънувам, че сме пазарували в голям, светъл магазин за дрехи. На изхода към мен идва някаква мацка и ми подава пликче с кокаин. Казва ми някви неща - че съм й симпатичен, и че тук не всеки ден на някого му дават кока... Някаква голяма чест ми е оказана явно. Аз пък само изхъмквам неебателно и отговарям, че и вчера съм бил тука, и също са ми дали. Тя пита "Кой бе, оная къдравата ли ти даде? Леле, ше я пребия тая шматка". Не изглежда доволна. Явно и други ползват сваляческите й стратегии. Сигурно даже си иска кокаина обратно, но аз няма да й го дам. Няма и да го използвам, решил съм да направя с него същото, каквото и с вчерашния...
вторник, 30 януари 2007 г.
четвъртък, 25 януари 2007 г.
продукти
Порн флейкс - зърнени храни за възрастни, с играчка
БезКафе класик - чай/лепенки, премахващи зависимостта към кафето
БезКафе класик - чай/лепенки, премахващи зависимостта към кафето
понеделник, 22 януари 2007 г.
Висшата Лига
"Трябва да внимаваш какво казваш и правиш, и изобщо как се държиш в дадена ситуация, защото някой ден случаен спомен може да те цапне и да те накара да съжаляваш. Малка утеха е, че е безсмислено да съжаляваш за отминали неща."
Какво става, когато човек не си дава сметка за ефекта от поведението си в дадени ситуации? Вероятно оставя впечатления на имбецил сред околните. А когато много време след това, месеци, години, си спомни и прозре нелепостта на случката?
Хубаво е, когато празнуваш с такива хора, с които взаимно търпите лигнята си. Даже това май е добър признак за избиране на приятелите за купонче. Проблемът е, когато се върнеш на трезво към собственото лигавене, и не ти допадне.
Усещането ме удря като чук на забавен каданс. Флашбек със спомени от снощи, гарнирани с малко махмурлушка дезориентация. Все едно се гледам на видео и си слушам гласа записан - две еднакво неприятни дейности. Наистина ли съм казал това? Бляяя. На този човек - как съм могъл? Май засегнах не един и двама с хапливи забележки, танцуващи по мазолите им. Кога се превърнах от културен младеж в екстровертно и по БайГаньовски дебелокожо говедо, да не кажа Zmei? Дано никой друг не си спомня...
Тук просто си плаче за пример, затова ето един от метълската ми древност. За него знаят само още двама души, и аз ги заклевам ако неведома сила ги отнесе на този сайт да не разкриват самоличността ми, или си. Или ре.
Та едното момче, да го наречем за удобство Финдли, се е напил както само експериментиращ тийнейджър може да се напие. Ние с другия тип, нека бъде Хъкълбери, също, но не толкова стомашно изразено. Всъщност въпросния епизод ни заварва в следната ситуация - Финдли вика боата (Боата, каза Финдли), надвесен над кенефа в хотелската стая, а ние с Хъкълбери се стремим да го реанимираме, като (внимание) му държим метълската коса, за да не я омаже, и го придумваме да се върне от отвъдното, където явно е емигрирал, или поне отскочил да провери наемите.
В един момент той се вайка и кълне, че ще умре и животът му е пълна скръб. Звучи убедително, и аз параноясвам. Решавам, че ей така той сега може наистина да се предаде под натиска на младежкия трагизъм и да се пресели при Джони Кеш (който към момента всъщност е на няколко години от сетния си ден, но anyway). Казвам му аз да не умира, защото е мъжко момче и Българин, и той хладнокръвно крещи "Защо?", на което аз без да ми мигне окото, но с патос отговарям "Защото те обичаме, Финдли!".
Ами така де, целта е да го върна от оня свят все пак.
На другия ден с цялата компания обсъждаме фамозното му напиване. С плаха надежда в гласа го питам "Ти нали нищо не си спомняш?"
"О, помня", казва Финдли.
"О, не", тогава казвам аз.
"О, да", отвръща Финдли.
"Е аз такова", мънкам аз.
"Напълно", вика Финдли.
Какво става, когато човек не си дава сметка за ефекта от поведението си в дадени ситуации? Вероятно оставя впечатления на имбецил сред околните. А когато много време след това, месеци, години, си спомни и прозре нелепостта на случката?
Хубаво е, когато празнуваш с такива хора, с които взаимно търпите лигнята си. Даже това май е добър признак за избиране на приятелите за купонче. Проблемът е, когато се върнеш на трезво към собственото лигавене, и не ти допадне.
Усещането ме удря като чук на забавен каданс. Флашбек със спомени от снощи, гарнирани с малко махмурлушка дезориентация. Все едно се гледам на видео и си слушам гласа записан - две еднакво неприятни дейности. Наистина ли съм казал това? Бляяя. На този човек - как съм могъл? Май засегнах не един и двама с хапливи забележки, танцуващи по мазолите им. Кога се превърнах от културен младеж в екстровертно и по БайГаньовски дебелокожо говедо, да не кажа Zmei? Дано никой друг не си спомня...
Тук просто си плаче за пример, затова ето един от метълската ми древност. За него знаят само още двама души, и аз ги заклевам ако неведома сила ги отнесе на този сайт да не разкриват самоличността ми, или си. Или ре.
Та едното момче, да го наречем за удобство Финдли, се е напил както само експериментиращ тийнейджър може да се напие. Ние с другия тип, нека бъде Хъкълбери, също, но не толкова стомашно изразено. Всъщност въпросния епизод ни заварва в следната ситуация - Финдли вика боата (Боата, каза Финдли), надвесен над кенефа в хотелската стая, а ние с Хъкълбери се стремим да го реанимираме, като (внимание) му държим метълската коса, за да не я омаже, и го придумваме да се върне от отвъдното, където явно е емигрирал, или поне отскочил да провери наемите.
В един момент той се вайка и кълне, че ще умре и животът му е пълна скръб. Звучи убедително, и аз параноясвам. Решавам, че ей така той сега може наистина да се предаде под натиска на младежкия трагизъм и да се пресели при Джони Кеш (който към момента всъщност е на няколко години от сетния си ден, но anyway). Казвам му аз да не умира, защото е мъжко момче и Българин, и той хладнокръвно крещи "Защо?", на което аз без да ми мигне окото, но с патос отговарям "Защото те обичаме, Финдли!".
Ами така де, целта е да го върна от оня свят все пак.
На другия ден с цялата компания обсъждаме фамозното му напиване. С плаха надежда в гласа го питам "Ти нали нищо не си спомняш?"
"О, помня", казва Финдли.
"О, не", тогава казвам аз.
"О, да", отвръща Финдли.
"Е аз такова", мънкам аз.
"Напълно", вика Финдли.
четвъртък, 18 януари 2007 г.
Cool hunters, uncool, anti-cool
Ловците на куул се ъпгрейдват в нечовеци някъде през 1999г., когато да си човек престава да бъде куул. Превръщат се в същества с хамелеонови кожи, безцветни, сливащи се с градската среда. Трескаво обменят информация по всевъзможни начини, белят интерфейсите си през няколко месеца, като влечуги.
Няма да разберете идеите на един истински ловец на куул. Те са скрити някъде зад очилата, покриващи голяма част от главата му/й. Обяснение за избрания път не съществува. Ловците на куул са единаци, винаги създаващи уникален маршрут за своето брауново движение.
Най-влиятелните сред тях определят това, което ще се харесва след месеци и години, завихрят въздействието си в концентрични кръгове, повличайки след себе си хиляди последователи. Изкуството да си безцветен е от съществено значение за ловците на куул. Съществуват данни, че от 2005г. повечето са бели и обли като продукт на Apple. Истината е, че добрите вече отдавна са надживели този етап. Сега са някъде напред, недостижими.
-->
Ънкуул е остатъчно влияние от това, което е било куул предния месец/сезон/година. Масова илюзия за куул - дрехи, прически, говор, джаджи, открити и специално мултиплицирани за нас от ловците на куул. Отдавна. Разпродажба в бутик. Текст на песен в блог. Домашно видео в YouTube. Дънки в ботушките.
-->
Анти-куул е останалият свят. Цвят, разнообразие и опит за бягство от досадата. В ловците на куул събужда именно досада. Анти-куул хората се поставят встрани от стремежа всички да са модерни, затваряйки кръга на влиянията. Повечето живеят във фрагмент от минала реалност. Лели с дънкови комплектчета, хипари, посрещащи Джулая с дълги коси. Тениски на Iron Maiden. Трамваи.
Няма да разберете идеите на един истински ловец на куул. Те са скрити някъде зад очилата, покриващи голяма част от главата му/й. Обяснение за избрания път не съществува. Ловците на куул са единаци, винаги създаващи уникален маршрут за своето брауново движение.
Най-влиятелните сред тях определят това, което ще се харесва след месеци и години, завихрят въздействието си в концентрични кръгове, повличайки след себе си хиляди последователи. Изкуството да си безцветен е от съществено значение за ловците на куул. Съществуват данни, че от 2005г. повечето са бели и обли като продукт на Apple. Истината е, че добрите вече отдавна са надживели този етап. Сега са някъде напред, недостижими.
-->
Ънкуул е остатъчно влияние от това, което е било куул предния месец/сезон/година. Масова илюзия за куул - дрехи, прически, говор, джаджи, открити и специално мултиплицирани за нас от ловците на куул. Отдавна. Разпродажба в бутик. Текст на песен в блог. Домашно видео в YouTube. Дънки в ботушките.
-->
Анти-куул е останалият свят. Цвят, разнообразие и опит за бягство от досадата. В ловците на куул събужда именно досада. Анти-куул хората се поставят встрани от стремежа всички да са модерни, затваряйки кръга на влиянията. Повечето живеят във фрагмент от минала реалност. Лели с дънкови комплектчета, хипари, посрещащи Джулая с дълги коси. Тениски на Iron Maiden. Трамваи.
четвъртък, 11 януари 2007 г.
Валерианче, anyone?
Така се случва, че на досегашните ми работни места особено рядко има периоди на продължителен силен стрес или някакви критични моменти с много едновременни проблеми, водещи до хаос. По-чест е следният сценарий - има някаква програма със задачите за деня, обикновено с точни часове. Нещата, които има да се случват, са предварително известни, а между тях има някакво свободно време. Напрежението обаче идва точно от очакването на нещо да се случи в тези кратки свободни периоди. Фоновият стрес от притеснението за справянето и необходимостта от постоянна концентрация и предвиждане на непредвиденото, определено казват своето. В резултат съм скапан, дори да съм имал малко работа.
Умните проучвания (които ще линкна ако успея да си спомня къде ги четох:) казват, че именно малките дози постоянно напрежение са най-вредни. Прецакват най-вече съня и стомаха, но причиняват и доста други гадни болести. Което не е нищо ново, предвид факта, че обикновено търгуваме здравето си, паралелно с труда си. А каквото и там заплащане да получаваме, май не си струва.
Парадоксът - когато ултра критичните моменти все пак настъпят, винаги изненадвам себе си със спокойствие и добро справяне. Знам, че ако работата ми беше постоянно свръх-напрегната, щях да burn-out-на много скоро. Но не е ли странно все пак как една привидно спокойна работа може да генерира постоянно напрежение, а тежките моменти на върховен стрес да носят мобилизиране и значително по-добри постижения?
Ако някой иска да си каже как се справя с фоновия стрес, ще ми е интересно. Аз препоръчвам Peace Orchestra.
Умните проучвания (които ще линкна ако успея да си спомня къде ги четох:) казват, че именно малките дози постоянно напрежение са най-вредни. Прецакват най-вече съня и стомаха, но причиняват и доста други гадни болести. Което не е нищо ново, предвид факта, че обикновено търгуваме здравето си, паралелно с труда си. А каквото и там заплащане да получаваме, май не си струва.
Парадоксът - когато ултра критичните моменти все пак настъпят, винаги изненадвам себе си със спокойствие и добро справяне. Знам, че ако работата ми беше постоянно свръх-напрегната, щях да burn-out-на много скоро. Но не е ли странно все пак как една привидно спокойна работа може да генерира постоянно напрежение, а тежките моменти на върховен стрес да носят мобилизиране и значително по-добри постижения?
Ако някой иска да си каже как се справя с фоновия стрес, ще ми е интересно. Аз препоръчвам Peace Orchestra.
Слоган
Добавих нещо като слоган към и без това леко претрупаната картинка. Отпадналият вариант беше да пише away from the everyday world away from the everyday world away from the и т.н.
Което ми напомни, че много хора не признават значението на слоганите. Доста рекламисти преди всичко. Аз като човек далеч от рекламата се възхищавам на добрите слогани, които могат да имат дори функцията на оракул ако се налага. Например имаш труден момент - Keep Walking. Дразни те тъпата работа - Have a break. И дори по-фундаментални неща като - как да успея в живота - Let's make things better. Такива ми ти, простички работи.
Винаги съм искал да работя в Рекламата. Разбира се, в международна компания, чиято основна цел ще е да ме праща в хиляди страни на разноски на съответните световно-корпоративни клиенти, да организира разточителни фирмени партита близо до басейни, и да се стреми да ме стимулира всячески "да дааме винаги най-доброто от себе си, за да зееме трите точки".
Длъжността ще включва още ултра-невъзможно-куул офис в геологичния епицентър на София, с мебели, от които получаваш мигновен пристъп на вдъхновение. По бюрата - хай-тек и анти-стрес играчки, леко досадени умни жени с лош сексуален живот, и сравнително малко, но затова пък безумно интересна работа.
И когато в качеството си на криейтиво-незнамсикакъвси-арт-гуру давам интервю (вероятно на самия себе си или на Винсънт Гало), винаги ще подчертавам дебело с писалката, която иначе пазя за многоцифрените договори, че ме радват малките неща в живота. Ами да, тези простички неща.
Което ми напомни, че много хора не признават значението на слоганите. Доста рекламисти преди всичко. Аз като човек далеч от рекламата се възхищавам на добрите слогани, които могат да имат дори функцията на оракул ако се налага. Например имаш труден момент - Keep Walking. Дразни те тъпата работа - Have a break. И дори по-фундаментални неща като - как да успея в живота - Let's make things better. Такива ми ти, простички работи.
Винаги съм искал да работя в Рекламата. Разбира се, в международна компания, чиято основна цел ще е да ме праща в хиляди страни на разноски на съответните световно-корпоративни клиенти, да организира разточителни фирмени партита близо до басейни, и да се стреми да ме стимулира всячески "да дааме винаги най-доброто от себе си, за да зееме трите точки".
Длъжността ще включва още ултра-невъзможно-куул офис в геологичния епицентър на София, с мебели, от които получаваш мигновен пристъп на вдъхновение. По бюрата - хай-тек и анти-стрес играчки, леко досадени умни жени с лош сексуален живот, и сравнително малко, но затова пък безумно интересна работа.
И когато в качеството си на криейтиво-незнамсикакъвси-арт-гуру давам интервю (вероятно на самия себе си или на Винсънт Гало), винаги ще подчертавам дебело с писалката, която иначе пазя за многоцифрените договори, че ме радват малките неща в живота. Ами да, тези простички неща.
събота, 6 януари 2007 г.
Особено
е усещането за публичност, откакто Алекс написа за това място (благодаря!). Но какво пък, не съм го почнал това (само) за себе си. Трябва да добавя и линкове към някои хора, които вече са достатъчно известни за блог-общността, но е някакъв жест от учтивост. Все пак сблъсъкът на един начинаещ с разни парадокси на блогването е особен. Но едва ли има по-досадна тема, еднакво безинтересна за хората с много и тези без никакъв опит.
Импулсът да зарежа всичко и да се превърна в clogger е доста силен. Това и пост-новогодишната реанимация попречиха да пиша по-скоро.
-->
В началото на всяка година има някакъв тъмен период, който след това се изтрива от паметта ми подобно на сън. Някъде около март, щом се опитам да се върна назад, е точно както когато след дълбок безпаметен сън се опитваш да си спомниш какво точно си правил през нощта. Това не пречи периодът да е изпълнен с работа, понякога и с резултати. Но даването на сметка и съотнасянето на всяко събитие с периода му на случване, това ми е непосилно. Затова и не смятам, че съм човек, здраво стъпил на земята. Възприятието ми за света минава през филтър, който замазва нещата почти до неузнаваемост, прекодира ги, и отбелязва важните събития подобно на начина, по който виждаме островчетата зеленчуци в топла супа.
Може би това е защото кристалната визия би била прекалено остра за сетивата ми. Имаме толкова обективни поводи да не сме щастливи, че ескейпизмът е единственият отговор. Всеки се спасява както може на своето си малко островче от спомени и заблуди. Бягството от реалността - най-голямото антидепресантско плацебо, което ни е на разположение. Йейиии!
Съществуват обаче и хора, които са толкова въвлечени в реалността, че будят възхищението ми. Докато аз тудуфкам с втора класа БДЖ по утъпканите релси на живота, те самолетват красиви следи в небето, проправяйки маршрутите, за които утре аз ще мечтая. Те знаят коя песен ще е следващият хит. Могат да предадат това, което мислят с кратки и ясни изречения. Започват да използват новите технологии още докато са нови, и не се страхуват да инвестират в нови неща. Независимо с какво се занимават, това са хората, които по някакъв начин водят множеството след себе си. Така че аз им казвам едно голямо, посредствено Евала!
Импулсът да зарежа всичко и да се превърна в clogger е доста силен. Това и пост-новогодишната реанимация попречиха да пиша по-скоро.
-->
В началото на всяка година има някакъв тъмен период, който след това се изтрива от паметта ми подобно на сън. Някъде около март, щом се опитам да се върна назад, е точно както когато след дълбок безпаметен сън се опитваш да си спомниш какво точно си правил през нощта. Това не пречи периодът да е изпълнен с работа, понякога и с резултати. Но даването на сметка и съотнасянето на всяко събитие с периода му на случване, това ми е непосилно. Затова и не смятам, че съм човек, здраво стъпил на земята. Възприятието ми за света минава през филтър, който замазва нещата почти до неузнаваемост, прекодира ги, и отбелязва важните събития подобно на начина, по който виждаме островчетата зеленчуци в топла супа.
Може би това е защото кристалната визия би била прекалено остра за сетивата ми. Имаме толкова обективни поводи да не сме щастливи, че ескейпизмът е единственият отговор. Всеки се спасява както може на своето си малко островче от спомени и заблуди. Бягството от реалността - най-голямото антидепресантско плацебо, което ни е на разположение. Йейиии!
Съществуват обаче и хора, които са толкова въвлечени в реалността, че будят възхищението ми. Докато аз тудуфкам с втора класа БДЖ по утъпканите релси на живота, те самолетват красиви следи в небето, проправяйки маршрутите, за които утре аз ще мечтая. Те знаят коя песен ще е следващият хит. Могат да предадат това, което мислят с кратки и ясни изречения. Започват да използват новите технологии още докато са нови, и не се страхуват да инвестират в нови неща. Независимо с какво се занимават, това са хората, които по някакъв начин водят множеството след себе си. Така че аз им казвам едно голямо, посредствено Евала!
Абонамент за:
Публикации (Atom)