По онова време е на квартира някъде между административното НДК и петте кьошета. Има някакво даскало наоколо, с издраскани с графити стени, а наоколо има кратери за нови, загрозяващи пейзажа кооперации. Картинката и без това е достатъчно неугледна - стари шест-етажни сгради със олющени фасади решени в сиво, поне по две бездомни кучета отпред и смрадливи асансьори вътре. Нямам идея защо се води елитен квартал на София, единственото му предимство е, че е близо до центъра. Иначе улиците навяват усещане за някаква тъжна псевдо-буржоазия, представям си, че тук живеят не особено щастливи, застаряващи хора, неуспели да скрият мухъла по старите си тапети и разбирания за света.
Входната врата е супер паянтова и не се заключва, във входа мирише лошо и е посипано с неприятни употребени предмети. Презервативи, парчета стари вестници, от време на време – игли, ставащи повод за входно-лелчески дискусии от типа “Вече никого не познаваме с тия наематели” и “Снощи го хванаха един, тоя, полицая от петия етаж го хвана”. Боби и всички, които обичат да му се изсипват за спонтанно запиване, са свикнали да прекосяват входа колкото се може по-бързо, гледайки само в краката си, за да подбират чист път.
В този ден Боби решава да забележи, че в пощенската кутия с името на хазяйката му има бял плик без нищо написано. Може да е висял така седмици наред, може да е пресен от сутринта, не е ясно. Показва ми го в кварталното място – непретенциозна кръчмица на име “Папагала”. Като ни носят бирите, го скрива, все едно сервитьорката ще му развали великия световен заговор. После изсипва на масата една снимка и листче, на което пише с красиво изпринтен Ариал “:) Сряда, 19:00". Тази сряда? Миналата?
събота, 30 декември 2006 г.
Анонимен ден
Една от най-честите ни илюзии е, че можем да променим много неща в себе си наведнъж като с магическа пръчка. Поне четири пъти в годината ме прихваща нещо, намирам листче и оформям хубав списък с нещата, които искам да променя. Нещо като равносметка и опит за обещание, че следващият период ще изпълня това, което не съм успял в предния. Само че съм разсеян и досега май само веднъж съм успял да сравня две листчета от различни периоди. Приличаха си поразително. Успях да задраскам само някои дребни материални придобивки, които странно защо бях сложил в списъка с желанията за промяна (може би промяната в статуса няма-има е добро обяснение).
Боби знае за тези мои наблюдения. Казва, че като онзи лаф с цигарите дето се отказват по няколко пъти на ден, и той е ставал друг човек поне дузина пъти през живота си. Друг е въпросът, че понякога нещо дребно може да те промени много. Именно той един следобед дойде да пием бира доста променен.
-->
Боби знае за тези мои наблюдения. Казва, че като онзи лаф с цигарите дето се отказват по няколко пъти на ден, и той е ставал друг човек поне дузина пъти през живота си. Друг е въпросът, че понякога нещо дребно може да те промени много. Именно той един следобед дойде да пием бира доста променен.
-->
четвъртък, 28 декември 2006 г.
Пътуване без движение
"Има стотици начини да не си там, където си физически. Traveling without moving. Ти казваш летящи скейтъри по рампа, аз казвам пилоти камикадзе от Втората Световна. Ти казваш мостът пред НДК, аз казвам гъсеница, залята от внезапна вулканична лава. Ти казваш сив панелен блок, аз казвам вятърна мелница."
Време е да спрем да се заглеждаме в пошлостта. Тя ще си е там задълго и без това. Всички сме окаляни в пошлост от главата до петите, и няма как да отречем, че това е кал, която се просмуква навътре, през дрехите и кожата, и стига до дъното на самата ни същност, каквото и да значи това. Ние сме каквото е времето, в което живеем. В нашия конкретен случай - интересно, досадно, объркано. Време, което не прилича на реалност, а на хиляди едновременни кратки филмчета. Като всяко друго време - не можеш да го усетиш, освен ако не си живял в него. Да, някои книги се доближават до тръпката на съответната епоха - и не, една картина не струва наистина колкото хиляда думи. Или поне не всяка.
Няма как да повярвам, че времето тече по същия начин за мен и за непознатото момиче, което преминава на няколко крачки. Джинси, втъкнати в ботушите. Нагоре се разширяват като потури, широк кожен колан, множество висящи мъниста. По-нагоре - все същия стил, късо сако от черна кожа, дълга черна коса и огромен прозрачен бъбрекоид, покриващ голяма част от лицето й. Квинтесенция на клишето - говори по тънката си моторола, като в същата ръка държи картонен плик от Max&Co. Мразя почти всичко у нея, а дори не я познавам. Когато се навежда, прашките се подават над джинсите й, загатвайки намиращото се по-надолу. Когато е в бара и дебели хора я черпят питие, звукът от ноктите й, допиращи се до чашата е непоносим.
И отминава. Градът е пълен с десетки хиляди такива момичета. Някои харесват естрадна музика, други се обличат в розово от глава до пети, трети имат за идоли лъснати с много фитнес и грим водещи на talk shows по телевизията. С Боби сме решили, че всички те имат един общ признак, наречен Знакът на Тъпотата. Това е символ, който ние двамата разпознаваме безпогрешно. Отпечатък, оставен от посредствеността върху лицата на тези момичета. Баркод на челото, който, разчетен с подходящия скенер води до продажба на артикула.
Но позата на привидно просветените е също толкова неприятна. Заблуждават се, че са нещо специално, само защото са се изолирали от цялото в някаква степен. Защото се събират в точно определената тайна дупка, посещавана само от себеподобните им, и често се упражняват да мразят действителността такава, каквато е. Имат се за диаманти сред помия. Тъжни са. Мразят празниците и Кока-Кола. Четат книги.
Тук е моментът да кажа, че ние в нашето звено приличаме на привидно просветените. Вярваме, че сме различни от другите, и че ако искаме светът утре да бъде по-добро място, в него трябва да има повече от тези като нас, отколкото са тези като тях. Това, разбира се е заблуда, но е вкусна, така че ще продължа с изливането й наляво-надясно, а който иска, нека се възмущава. И без това сме от долната страна на ези-тура-то, наречено еволюционна монета - утре ще има повече от тях, естественият подбор реши така. Поради тази, и още сто милиона причини, решаваме да спрем да се вглеждаме.
Време е да спрем да се заглеждаме в пошлостта. Тя ще си е там задълго и без това. Всички сме окаляни в пошлост от главата до петите, и няма как да отречем, че това е кал, която се просмуква навътре, през дрехите и кожата, и стига до дъното на самата ни същност, каквото и да значи това. Ние сме каквото е времето, в което живеем. В нашия конкретен случай - интересно, досадно, объркано. Време, което не прилича на реалност, а на хиляди едновременни кратки филмчета. Като всяко друго време - не можеш да го усетиш, освен ако не си живял в него. Да, някои книги се доближават до тръпката на съответната епоха - и не, една картина не струва наистина колкото хиляда думи. Или поне не всяка.
Няма как да повярвам, че времето тече по същия начин за мен и за непознатото момиче, което преминава на няколко крачки. Джинси, втъкнати в ботушите. Нагоре се разширяват като потури, широк кожен колан, множество висящи мъниста. По-нагоре - все същия стил, късо сако от черна кожа, дълга черна коса и огромен прозрачен бъбрекоид, покриващ голяма част от лицето й. Квинтесенция на клишето - говори по тънката си моторола, като в същата ръка държи картонен плик от Max&Co. Мразя почти всичко у нея, а дори не я познавам. Когато се навежда, прашките се подават над джинсите й, загатвайки намиращото се по-надолу. Когато е в бара и дебели хора я черпят питие, звукът от ноктите й, допиращи се до чашата е непоносим.
И отминава. Градът е пълен с десетки хиляди такива момичета. Някои харесват естрадна музика, други се обличат в розово от глава до пети, трети имат за идоли лъснати с много фитнес и грим водещи на talk shows по телевизията. С Боби сме решили, че всички те имат един общ признак, наречен Знакът на Тъпотата. Това е символ, който ние двамата разпознаваме безпогрешно. Отпечатък, оставен от посредствеността върху лицата на тези момичета. Баркод на челото, който, разчетен с подходящия скенер води до продажба на артикула.
Но позата на привидно просветените е също толкова неприятна. Заблуждават се, че са нещо специално, само защото са се изолирали от цялото в някаква степен. Защото се събират в точно определената тайна дупка, посещавана само от себеподобните им, и често се упражняват да мразят действителността такава, каквато е. Имат се за диаманти сред помия. Тъжни са. Мразят празниците и Кока-Кола. Четат книги.
Тук е моментът да кажа, че ние в нашето звено приличаме на привидно просветените. Вярваме, че сме различни от другите, и че ако искаме светът утре да бъде по-добро място, в него трябва да има повече от тези като нас, отколкото са тези като тях. Това, разбира се е заблуда, но е вкусна, така че ще продължа с изливането й наляво-надясно, а който иска, нека се възмущава. И без това сме от долната страна на ези-тура-то, наречено еволюционна монета - утре ще има повече от тях, естественият подбор реши така. Поради тази, и още сто милиона причини, решаваме да спрем да се вглеждаме.
събота, 23 декември 2006 г.
Внимание - глупости! Не четете надолу:)
Припомняйки си Удхаус покрай закривения джентълменски чадър, който имам удоволствието да държа в коридора си, ми изникна случая, в който чичо Пелъм се поинтересувал от модерните технологии и си взел магнетофон и секретарка. Тези две устройства (може би периферни) смятал да използва вместо стария метод сам да си пише книгите. Когато чул гласа си, обаче, изпаднал в див потрес - звучало му като сърдит учител, наставляващ сгафила двойкаджийка. Лентите му подействали като тотален пресушител на вдъхновението и той набързо изхвърлил магнетофона. Да, следва шега с това, което е направил със секретарката. Превъртаме малко напред.
--->
Да се опитваш да морализираш, да размахваш пръст от жалката си трибунка (дума-история сама по себе си), да казваш на света как да се върти, е тъпо. Кофти, че никой не е застрахован. Но ако всички, които допринасят за непрекъснато увеличаващата се в интернет реколта от зърно и плява, изведнъж осъзнаеха истинския ефект от посевите си... Не е ясно дали и това място щеше да съществува. Което не е никаква загуба, защото на този етап никой не е попадал на този адрес. Тотал посетителите са двама, понеже имам достъп от 2 IP-та. Я малко fast forward!
--->
Минаваме направо към поуката от историята - няколко автентични късчета мъдрост, които е необходимо да бъдат увековечени. Резултат са от снощно просветление в малките часове, получено с помощта на червено винени субстанции. Писани са като SMS-и до самия мен - виден последовател на Маншон-ската ложа, очевидно. Правописът е променен за добро.
1. 10 cc dreadlock holiday - написано в такси, в което звучеше Боб Марли - жалък опит да нацеля.
2. трябва да бъде много различно от обичайното. нищо не разбирам от тези неща, в крайна сметка човек не може да избяга от себе си - това ще си го закача на стената и сутрин ще си го гледам за мотивация.
3. най-важната цел е да продължиш да работиш, Змеев! - ето защо алкохолът е социално приемлив донякъде - не ми идва революционната идея, че вече не трябва да работя.
4. заеби... някои хора са по-специални от други. луксозна книга за кучета и where's your limit активен дилър - може да не изглежда така, но имено тук е ключът към разгадаване на Вселената. Не го виждате? Be quiet, unworthy!!!
--->
Да се опитваш да морализираш, да размахваш пръст от жалката си трибунка (дума-история сама по себе си), да казваш на света как да се върти, е тъпо. Кофти, че никой не е застрахован. Но ако всички, които допринасят за непрекъснато увеличаващата се в интернет реколта от зърно и плява, изведнъж осъзнаеха истинския ефект от посевите си... Не е ясно дали и това място щеше да съществува. Което не е никаква загуба, защото на този етап никой не е попадал на този адрес. Тотал посетителите са двама, понеже имам достъп от 2 IP-та. Я малко fast forward!
--->
Минаваме направо към поуката от историята - няколко автентични късчета мъдрост, които е необходимо да бъдат увековечени. Резултат са от снощно просветление в малките часове, получено с помощта на червено винени субстанции. Писани са като SMS-и до самия мен - виден последовател на Маншон-ската ложа, очевидно. Правописът е променен за добро.
1. 10 cc dreadlock holiday - написано в такси, в което звучеше Боб Марли - жалък опит да нацеля.
2. трябва да бъде много различно от обичайното. нищо не разбирам от тези неща, в крайна сметка човек не може да избяга от себе си - това ще си го закача на стената и сутрин ще си го гледам за мотивация.
3. най-важната цел е да продължиш да работиш, Змеев! - ето защо алкохолът е социално приемлив донякъде - не ми идва революционната идея, че вече не трябва да работя.
4. заеби... някои хора са по-специални от други. луксозна книга за кучета и where's your limit активен дилър - може да не изглежда така, но имено тук е ключът към разгадаване на Вселената. Не го виждате? Be quiet, unworthy!!!
понеделник, 18 декември 2006 г.
Никой вече не чете книги
"Забрави Плажът", казва ми тогава Боби и добави "Нашата игра трябва да се случи тук".
Още на следващата сутрин, неделя, обличаме новите дрешки и си зализваме косите с много гел. Аз взимам и един чадър, който би отивал на някой джентълмен от роман на Удхаус. Слизаме в пустеещата метро станция "Западен парк" и заставаме пред апаратите за преминаване. Стоим усмихнати една-две минути, колкото лелката, продаваща билети, да се зачуди дали ни има нещо на главите. После по звука разбираме, че идва влакче и когато вече влиза на перона, прескачаме преградките и се затичваме надолу по стълбите. Качваме се точно след сигнала "Внимание, вратите се затварят". През прозореца се вижда запъхтяния охранител, който дори не е стигнал до края на стълбите - явно го мързи да се занимава с нас. Устните му се движат в стил Христо Стоичков след пропуснат удар.
Вече не могат нищо да ни направят. Смесени с тълпата и порядъчно изглеждащи, никой не би се усъмнил на следващите станции, че сме нередовни пътници. И да се усъмняха, не се сещам какво толкова могат да ни направят, но важното в случая е, че си пътуваме без проблеми. Записваме разписанието, и в понеделник повтаряме същото от станция "Люлин", само че в ранния следобед, за избегнем тълпите работещи пчелички. Както се досещате - нула предаване на информация от спирка на спирка. Въпреки че стоим пред апаратчетата поне две минути, преди да преминем към действие, никой не желае да ни разпита какви сме и за какво се борим.
След още едно кросче от станция "Сердика", решаваме, че вече не ни е гот просто да се возим без билет. Трябва да измислим нещо друго. Късметът е ключов фактор тук, защото следващата събота на смяна в "Западен парк" е същата лелка от първото ни изпълнение. Ако просто си купим билети и минем, никога няма да ни разпознае - и без това говори по телефона, когато слизаме на спирката. Но ние чинно изчакваме лелята да приключи, да се вгледа в нас и да придобие чудесно и неописуемо с думи изражение. Тя понечва да излезе от кабинката. Ние започваме да пеем с пълно гърло "Тих бял Дунав се вълнува", като аз дирижирам с чадъра. Лелката се разкрещява и охранителят вижда от отсрещната кабинка, че има нещо. Този път не побягваме, не и преди да си изкараме песента докрая, докато дебелият униформен ни блъска към изхода. После влакчето идва и драматичната гонитба се повтаря.
Отново победа. Но за да бъде войната наша, ни трябва разгром, обявява Боби по-късно в кафето. И ето ни на другата сутрин отново в метрото, със "Зайченцето бяло" на уста. Никога не бих направил това нещо сам - не ми стиска. Между другото, убеден съм, че ще ни арестуват и бият в най-близкото районно, или нещо такова. Но само ни водят в една бяла стаичка с алуминиева дограма и ни четат дълго конско. Искат ни документите, естествено - нямаме лични карти. Дебелият охранител ни псува на майка, заплашва ни, че ще се обади в полицията да ни приберат поне за едно денонощие, че да ни дойде акълът в главата. После пиша на един лист, че се казваме Евгени Иванов Онегин и Бойчо Борисов Огнянов, много съжаляваме за това, което сме направили, и ще се поправим, само да не се обаждат на майките ни.
Психологическото предимство е на наша страна, и двамата младеем и никой не би могъл да предположи, че под крехките ни младежки лица (някои 15 годишни имат повече брада) се крият закоравели двайсет-и-годишни нередовници.
Пускат ни да си ходим, разбрани хора. Повече никой не вижда Евгени Онегин и Бойчо Огнянов да се возят на софийското метро без билет.
Още на следващата сутрин, неделя, обличаме новите дрешки и си зализваме косите с много гел. Аз взимам и един чадър, който би отивал на някой джентълмен от роман на Удхаус. Слизаме в пустеещата метро станция "Западен парк" и заставаме пред апаратите за преминаване. Стоим усмихнати една-две минути, колкото лелката, продаваща билети, да се зачуди дали ни има нещо на главите. После по звука разбираме, че идва влакче и когато вече влиза на перона, прескачаме преградките и се затичваме надолу по стълбите. Качваме се точно след сигнала "Внимание, вратите се затварят". През прозореца се вижда запъхтяния охранител, който дори не е стигнал до края на стълбите - явно го мързи да се занимава с нас. Устните му се движат в стил Христо Стоичков след пропуснат удар.
Вече не могат нищо да ни направят. Смесени с тълпата и порядъчно изглеждащи, никой не би се усъмнил на следващите станции, че сме нередовни пътници. И да се усъмняха, не се сещам какво толкова могат да ни направят, но важното в случая е, че си пътуваме без проблеми. Записваме разписанието, и в понеделник повтаряме същото от станция "Люлин", само че в ранния следобед, за избегнем тълпите работещи пчелички. Както се досещате - нула предаване на информация от спирка на спирка. Въпреки че стоим пред апаратчетата поне две минути, преди да преминем към действие, никой не желае да ни разпита какви сме и за какво се борим.
След още едно кросче от станция "Сердика", решаваме, че вече не ни е гот просто да се возим без билет. Трябва да измислим нещо друго. Късметът е ключов фактор тук, защото следващата събота на смяна в "Западен парк" е същата лелка от първото ни изпълнение. Ако просто си купим билети и минем, никога няма да ни разпознае - и без това говори по телефона, когато слизаме на спирката. Но ние чинно изчакваме лелята да приключи, да се вгледа в нас и да придобие чудесно и неописуемо с думи изражение. Тя понечва да излезе от кабинката. Ние започваме да пеем с пълно гърло "Тих бял Дунав се вълнува", като аз дирижирам с чадъра. Лелката се разкрещява и охранителят вижда от отсрещната кабинка, че има нещо. Този път не побягваме, не и преди да си изкараме песента докрая, докато дебелият униформен ни блъска към изхода. После влакчето идва и драматичната гонитба се повтаря.
Отново победа. Но за да бъде войната наша, ни трябва разгром, обявява Боби по-късно в кафето. И ето ни на другата сутрин отново в метрото, със "Зайченцето бяло" на уста. Никога не бих направил това нещо сам - не ми стиска. Между другото, убеден съм, че ще ни арестуват и бият в най-близкото районно, или нещо такова. Но само ни водят в една бяла стаичка с алуминиева дограма и ни четат дълго конско. Искат ни документите, естествено - нямаме лични карти. Дебелият охранител ни псува на майка, заплашва ни, че ще се обади в полицията да ни приберат поне за едно денонощие, че да ни дойде акълът в главата. После пиша на един лист, че се казваме Евгени Иванов Онегин и Бойчо Борисов Огнянов, много съжаляваме за това, което сме направили, и ще се поправим, само да не се обаждат на майките ни.
Психологическото предимство е на наша страна, и двамата младеем и никой не би могъл да предположи, че под крехките ни младежки лица (някои 15 годишни имат повече брада) се крият закоравели двайсет-и-годишни нередовници.
Пускат ни да си ходим, разбрани хора. Повече никой не вижда Евгени Онегин и Бойчо Огнянов да се возят на софийското метро без билет.
вторник, 5 декември 2006 г.
Ден
За преборване на поредния ден от декември се препоръчва пеене на висок глас по изгрев слънце. Хм, слънце ли казах? Тази сутрин по-скоро мега силен прожектор с бял филтър за разсейване на светлината (в ролята няколко тона мъгла). Гледката през прозореца навява асоциации за някое английско предградие, да не говорим, че е на чертички заради щорите. Няколко опърпани дървенца се клатушкат до покривите с мокри керемиди - малко хлъзгавост за щъкащите котки.
Тъкмо време да си припомним:
- последния път, когато морето шумеше на няколко метра, изпълвайки ни с бълбукаща радост от съществуването
- песента, зареждаща ни по най-добрия начин
- моментът с приятели, когато сме благодарни, че може да се споделим толкова напълно.
Например Боби веднъж довтаса в два през нощта и ни изкара от леглото. Пихме бира с него и Мащерка, той пуши и се превърна в приятелски настроен лъв. Нямаше негатив или позитив, който да запечата онази нощ. Дори архивите са неми по въпроса. После зазвуча една песен:
And the sun burns my skin
But it's outside and in, it's burning
и се пренесох още няколко години назад, на място с нисък таван и мебели във формата на големия взрив. Можеше да видиш крушките от четири километра - малки червени спиралести намотки, за които "светене" е твърде силна дума. Втори път червени светлини на дебелите комини отсреща, и трети път отстрани на плочите, където ако се загледаш, ще забележиш няколко реда точици, бягащи с различна скорост. За някои може да е банално, за нас тогава - хипнотизиращо. Въпрос на житейски опит.
Хубав ден!
Тъкмо време да си припомним:
- последния път, когато морето шумеше на няколко метра, изпълвайки ни с бълбукаща радост от съществуването
- песента, зареждаща ни по най-добрия начин
- моментът с приятели, когато сме благодарни, че може да се споделим толкова напълно.
Например Боби веднъж довтаса в два през нощта и ни изкара от леглото. Пихме бира с него и Мащерка, той пуши и се превърна в приятелски настроен лъв. Нямаше негатив или позитив, който да запечата онази нощ. Дори архивите са неми по въпроса. После зазвуча една песен:
And the sun burns my skin
But it's outside and in, it's burning
и се пренесох още няколко години назад, на място с нисък таван и мебели във формата на големия взрив. Можеше да видиш крушките от четири километра - малки червени спиралести намотки, за които "светене" е твърде силна дума. Втори път червени светлини на дебелите комини отсреща, и трети път отстрани на плочите, където ако се загледаш, ще забележиш няколко реда точици, бягащи с различна скорост. За някои може да е банално, за нас тогава - хипнотизиращо. Въпрос на житейски опит.
Хубав ден!
Абонамент за:
Публикации (Atom)