Дъждът тъкмо е спрял, когато тръгвам. Докато слизам по склона, под краката ми скърца, мирише на мокри павета и на гора. За последното има заслуга паркът, който ми се пада отдясно. Всъщност, това е едно тясно триъгълниче дървета, преди линията на трамвая да изскочи и да напомни, че гората е опитомена и някак изкуствена, че децата-изследователи, които лятото стигат до място в гъсталака, където "човешки крак никога не е стъпвал", почти сигурно са обречени да открият там избеляла опаковка от вафла и няколко фаса.
Свечерява се. Запътил съм се към онова малко соц-кафе на Хан Аспарух, от което има чудесна видимост към ъгъла от снимката. Ще си сърбам капучинце и ще наблюдавам Боби, който трябва да е там в 19:00, с надеждата, че някой ще дойде - черните шлифери, извънземните, или който и да е.
Сега минавам през това, което много хора смятат за "истинската София". Макар че границите са малко размити, почти всеки, който обходи града от край до край, ще схване кое старите граждани, потомствените Софиянци, наричат "Махалата". Представям си високомерието и свитите устни, които тези хора подаряват на идващите от крайните квартали (като мен). Всъщност, не само си го представям, изпитвал съм го от хора, родени на Попа и проходили на жълтите павета, за които Обеля, например, не е част от града. Старософийската псевдо-аристокрация, която се дразни на плебса от бетонните джунгли.
Защо наистина, вместо да си седим в "селата", навлизаме така грубо в запазеното им пространство? Знам гледната им точка, но не мога да я уважавам. Забавно е да мислиш, че мястото, където си роден, те прави по-ценен от другите. Забавно с тесногръдието си. Ако съществува някакво жълтопавейно качество, което прави хората по-добри от останалите, нека го използват и да стигнат по-далеч от мен. Качеството е нещо, което всички ние усещаме инстинктивно. Качествените хора нямат нужда от наследено самочувствие.
Няколко клаксона ме изваждат от замислянето. Вече съм на Графа. Сега трябва да повървя нагоре от канала, свивайки леко вляво от Попа, за да тръгна по Патриарх Евтимий. Харесвам центъра, особено, когато ми е свободен ден - всички бързат, а аз трамбовам бавно и наблюдавам. Image processing един вид:). На Попа са обичайните странни птици. "Това е мястото за събиране на наркомани", ми каза братовчедът от Бургас, когато дойде за първи път в София. "Така ли?", учудих се. "Странно, защото всеки ден имам срещи тук. Сигурно това ме прави наркоман."
После трябва да мина покрай Дънкин Донътс, и онова невзрачно място, където преди няколко години полицай застреля непознато момиче. Дори не си спомням името на заведението, затвориха го след инцидента. Да, има и много свестни полицаи. Дали ги учат, че имат право да нарушават закона, когато "изпълняват служебните си задължения"? И дали те запомнят само първата част?
Почти съм стигнал.
-->
Почти е стигнал до малкото езеро, когато обръща внимание на хоризонта. Такива гледки са рядкост за ранната пролет - големи, тъмнолилави облаци, от които се стрелкат светкавици. Може би бурята е дошла, защото е доста топло за сезона.
Момчето подпира колелото си на старо, извито дърво, чиито клони тракат от вятъра. През лятото ята птици усилват десетократно шума от листата, прехвърчайки от корона на корона. Сега голите клони са слаба защита срещу малките студени капчици - първите предвестници на идващия порой.
На езерото, разбира се, няма никого. Иска му се да можеше да снима това. Не знае дали има фотоапарат, способен да хване всичко от край до край, да се огледа на 360 градуса, да мине покрай хълмовете с разноцветни стъпала от едната страна, през снишаването отляво и границата на езерото, покрай могилите с туфи оредели тръни, напомнящи темето на оплешивяващ чичко, до другия край на езерото и парченцето къщи, които свидетелстват, че идва от света на цивилизацията.
Тази култивирана пъпна връв е поставена под съмнение сега, когато смрачаването придава кафяво-бели оттенъци на всичко. Ако панорамната снимка беше възможна, какво малко ъгълче от нея би било заето от градчето, на фона на водата, небето и стихията. И не е ли показателно, че фигурата на момчето сега е толкова по-близо до езерото, отколкото до изплашените от бурята къщурки...
-->
Боби е там, и ако продължава да крачи толкова неспокойно, охраната пред сградата на ООН ще го разкара. Мисля, че се усеща и застава в далечния ъгъл на сградата. Седем, седем и десет, и петнайсет. Носи безименни джинси от секънд хенд магазин и яке Columbia, чийто слоган на телевизионната реклама ми е необясним. Един сноубордист се премята по почти вертикални заснежени склонове, и накрая се появява надпис "Gravity makes the heart grow fonder". Не знам, наистина.
-->
Той приготвя бавно въдицата, като внимава влакното да не се овърже. Слага стръв и хвърля отвъд блатистата плитчина. Дъждът барабани по повърхността на водата. "Храна", мислят си рибите и се приближават до повърхността. "Храна", мисли си момчето и засича влакното.
-->
Сега Боби ми маха да дойда. Май му е писнало да чака. И сочи нещо, което ми е трудно да видя. Излизам от кафето и се приближавам към далечния край на сградата. Там има малък графит по шаблон - синя стрелка, сочеща на седем часа. Надолу, към зарешетения мазеен прозорец. А между решетките, с изолирбанд е залепен бял плик, без нищо написано. Краищата му са се навлажнили от дъжда, добре, че е бил на завет, можеше да е доста по-зле.
-->
Дъждът не се усилва. Бурята е твърде далеч, може би само ще оближе езерото с обикновен студен душ. В торбичката вече има няколко малки сребристи рибки. Далеч вдясно облаците се прокъсват, и удивителното червено сияние на залеза докосва земята. Момчето става, отърсва анорака си от водата, която не е попила, и отива за колелото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар