Никой вече не чете книги

"Забрави Плажът", казва ми тогава Боби и добави "Нашата игра трябва да се случи тук".

Още на следващата сутрин, неделя, обличаме новите дрешки и си зализваме косите с много гел. Аз взимам и един чадър, който би отивал на някой джентълмен от роман на Удхаус. Слизаме в пустеещата метро станция "Западен парк" и заставаме пред апаратите за преминаване. Стоим усмихнати една-две минути, колкото лелката, продаваща билети, да се зачуди дали ни има нещо на главите. После по звука разбираме, че идва влакче и когато вече влиза на перона, прескачаме преградките и се затичваме надолу по стълбите. Качваме се точно след сигнала "Внимание, вратите се затварят". През прозореца се вижда запъхтяния охранител, който дори не е стигнал до края на стълбите - явно го мързи да се занимава с нас. Устните му се движат в стил Христо Стоичков след пропуснат удар.

Вече не могат нищо да ни направят. Смесени с тълпата и порядъчно изглеждащи, никой не би се усъмнил на следващите станции, че сме нередовни пътници. И да се усъмняха, не се сещам какво толкова могат да ни направят, но важното в случая е, че си пътуваме без проблеми. Записваме разписанието, и в понеделник повтаряме същото от станция "Люлин", само че в ранния следобед, за избегнем тълпите работещи пчелички. Както се досещате - нула предаване на информация от спирка на спирка. Въпреки че стоим пред апаратчетата поне две минути, преди да преминем към действие, никой не желае да ни разпита какви сме и за какво се борим.

След още едно кросче от станция "Сердика", решаваме, че вече не ни е гот просто да се возим без билет. Трябва да измислим нещо друго. Късметът е ключов фактор тук, защото следващата събота на смяна в "Западен парк" е същата лелка от първото ни изпълнение. Ако просто си купим билети и минем, никога няма да ни разпознае - и без това говори по телефона, когато слизаме на спирката. Но ние чинно изчакваме лелята да приключи, да се вгледа в нас и да придобие чудесно и неописуемо с думи изражение. Тя понечва да излезе от кабинката. Ние започваме да пеем с пълно гърло "Тих бял Дунав се вълнува", като аз дирижирам с чадъра. Лелката се разкрещява и охранителят вижда от отсрещната кабинка, че има нещо. Този път не побягваме, не и преди да си изкараме песента докрая, докато дебелият униформен ни блъска към изхода. После влакчето идва и драматичната гонитба се повтаря.

Отново победа. Но за да бъде войната наша, ни трябва разгром, обявява Боби по-късно в кафето. И ето ни на другата сутрин отново в метрото, със "Зайченцето бяло" на уста. Никога не бих направил това нещо сам - не ми стиска. Между другото, убеден съм, че ще ни арестуват и бият в най-близкото районно, или нещо такова. Но само ни водят в една бяла стаичка с алуминиева дограма и ни четат дълго конско. Искат ни документите, естествено - нямаме лични карти. Дебелият охранител ни псува на майка, заплашва ни, че ще се обади в полицията да ни приберат поне за едно денонощие, че да ни дойде акълът в главата. После пиша на един лист, че се казваме Евгени Иванов Онегин и Бойчо Борисов Огнянов, много съжаляваме за това, което сме направили, и ще се поправим, само да не се обаждат на майките ни.

Психологическото предимство е на наша страна, и двамата младеем и никой не би могъл да предположи, че под крехките ни младежки лица (някои 15 годишни имат повече брада) се крият закоравели двайсет-и-годишни нередовници.

Пускат ни да си ходим, разбрани хора. Повече никой не вижда Евгени Онегин и Бойчо Огнянов да се возят на софийското метро без билет.