"Има стотици начини да не си там, където си физически. Traveling without moving. Ти казваш летящи скейтъри по рампа, аз казвам пилоти камикадзе от Втората Световна. Ти казваш мостът пред НДК, аз казвам гъсеница, залята от внезапна вулканична лава. Ти казваш сив панелен блок, аз казвам вятърна мелница."
Време е да спрем да се заглеждаме в пошлостта. Тя ще си е там задълго и без това. Всички сме окаляни в пошлост от главата до петите, и няма как да отречем, че това е кал, която се просмуква навътре, през дрехите и кожата, и стига до дъното на самата ни същност, каквото и да значи това. Ние сме каквото е времето, в което живеем. В нашия конкретен случай - интересно, досадно, объркано. Време, което не прилича на реалност, а на хиляди едновременни кратки филмчета. Като всяко друго време - не можеш да го усетиш, освен ако не си живял в него. Да, някои книги се доближават до тръпката на съответната епоха - и не, една картина не струва наистина колкото хиляда думи. Или поне не всяка.
Няма как да повярвам, че времето тече по същия начин за мен и за непознатото момиче, което преминава на няколко крачки. Джинси, втъкнати в ботушите. Нагоре се разширяват като потури, широк кожен колан, множество висящи мъниста. По-нагоре - все същия стил, късо сако от черна кожа, дълга черна коса и огромен прозрачен бъбрекоид, покриващ голяма част от лицето й. Квинтесенция на клишето - говори по тънката си моторола, като в същата ръка държи картонен плик от Max&Co. Мразя почти всичко у нея, а дори не я познавам. Когато се навежда, прашките се подават над джинсите й, загатвайки намиращото се по-надолу. Когато е в бара и дебели хора я черпят питие, звукът от ноктите й, допиращи се до чашата е непоносим.
И отминава. Градът е пълен с десетки хиляди такива момичета. Някои харесват естрадна музика, други се обличат в розово от глава до пети, трети имат за идоли лъснати с много фитнес и грим водещи на talk shows по телевизията. С Боби сме решили, че всички те имат един общ признак, наречен Знакът на Тъпотата. Това е символ, който ние двамата разпознаваме безпогрешно. Отпечатък, оставен от посредствеността върху лицата на тези момичета. Баркод на челото, който, разчетен с подходящия скенер води до продажба на артикула.
Но позата на привидно просветените е също толкова неприятна. Заблуждават се, че са нещо специално, само защото са се изолирали от цялото в някаква степен. Защото се събират в точно определената тайна дупка, посещавана само от себеподобните им, и често се упражняват да мразят действителността такава, каквато е. Имат се за диаманти сред помия. Тъжни са. Мразят празниците и Кока-Кола. Четат книги.
Тук е моментът да кажа, че ние в нашето звено приличаме на привидно просветените. Вярваме, че сме различни от другите, и че ако искаме светът утре да бъде по-добро място, в него трябва да има повече от тези като нас, отколкото са тези като тях. Това, разбира се е заблуда, но е вкусна, така че ще продължа с изливането й наляво-надясно, а който иска, нека се възмущава. И без това сме от долната страна на ези-тура-то, наречено еволюционна монета - утре ще има повече от тях, естественият подбор реши така. Поради тази, и още сто милиона причини, решаваме да спрем да се вглеждаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар