Ден

За преборване на поредния ден от декември се препоръчва пеене на висок глас по изгрев слънце. Хм, слънце ли казах? Тази сутрин по-скоро мега силен прожектор с бял филтър за разсейване на светлината (в ролята няколко тона мъгла). Гледката през прозореца навява асоциации за някое английско предградие, да не говорим, че е на чертички заради щорите. Няколко опърпани дървенца се клатушкат до покривите с мокри керемиди - малко хлъзгавост за щъкащите котки.
Тъкмо време да си припомним:

- последния път, когато морето шумеше на няколко метра, изпълвайки ни с бълбукаща радост от съществуването
- песента, зареждаща ни по най-добрия начин
- моментът с приятели, когато сме благодарни, че може да се споделим толкова напълно.

Например Боби веднъж довтаса в два през нощта и ни изкара от леглото. Пихме бира с него и Мащерка, той пуши и се превърна в приятелски настроен лъв. Нямаше негатив или позитив, който да запечата онази нощ. Дори архивите са неми по въпроса. После зазвуча една песен:

And the sun burns my skin
But it's outside and in, it's burning

и се пренесох още няколко години назад, на място с нисък таван и мебели във формата на големия взрив. Можеше да видиш крушките от четири километра - малки червени спиралести намотки, за които "светене" е твърде силна дума. Втори път червени светлини на дебелите комини отсреща, и трети път отстрани на плочите, където ако се загледаш, ще забележиш няколко реда точици, бягащи с различна скорост. За някои може да е банално, за нас тогава - хипнотизиращо. Въпрос на житейски опит.
Хубав ден!