Колко е важно да бъдеш начетен (разказ)

- Ето че планината отиде при Мохамед - подсмихна се професор Илиев. Лупата му върна крива усмивка, слизайки тежко по витото бетонно стълбище. Здрависаха се на площадката и продължиха да слизат няколко нива под обикновеното мазе на блока, докато помещенията постепенно губеха всякаква прилика с нещо от горния свят.

Лупата беше научил професора на този лаф. На този и на още двайсетина - професорът се оказа наистина талантлив ученик. Ако всичко се объркаше, и шведите престанеха да купуват евтини платки от професор Илиев, Лупата можеше да се изхранва като продава лафовете си. Разбира се, внимателно и по малко, за да не го надушат от Държавата.

Стигнаха лабораторията. Лупата взе любимия си аксесоар, на който беше кръстен - дебело увеличително стъкло, и го стисна между веждата и бузата на дясното си око. След седем-осем часа с поялник и пинсета в ръка, около двете му очи имаше големи лилави кръгове. А понякога изкарваше и по дванайсет часа, компонентите се размазваха пред погледа му, и на другата сутрин беше като бушониран. Професорът казваше, че в такива нощи Лупата работи най-добре - изпада в нещо като транс и изпод ръцете му се лее най-причудливата ръчно изработена електроника. Талант, който трябваше да пазят ревниво от окото на Държавата. Заедно с другия - многократно по-опасен.

От малък Лупата беше възпитаван в примерно невежество. Получи отличен по Запъване и Незаинтересованост. Най-ужасното наказание претърпя на седем годинки, когато изрисува стените с лютеница. Майка му го накара да застане в ъгъла на стаята, извади прашасал вързоп от скрина и го постави в скута му. Лупата се сви от непознатия допир. Не можеше да повярва, че на света има толкова жестоки родители. Стискаше очите си толкова силно, че после няколко месеца нямаше сълзи. За пръв път докосна книга.

През 2010 година, спомняше си го смътно, защото беше на пет, Държавата най-сетне издаде заповедта за свободна емиграция. Два милиона грамотни заминаха в чужбина само за няколко месеца. Останалите няколко десетки хиляди бяха лесни за принудително изселване. Идеалът на Великите Водачи за щастлива нация беше постигнат твърде скоро. Елитен отдел от сотитна грамотни човека работеха денонощно, затворени в сграда без прозорци. Грижите бяха оставени на Държавата, следователно за хората оставаше да са безгрижни и да се множат.

Лупата спря да си почине. Надигна кривата стъклена бутилка с лимонада. Прогони спомена за майка му, която казва усмихнато "Колко е хубаво всичко да е направено от майстори!" и надига също толкова крива бутилка.

Да, после нещата станаха някак бързо. Държавата полагаше всички усилия да втълпи необходимия набор от знания на своите поданици. Цветове, посоки, как да се хранят и обличат, как да поддържат елементарна хигиена. Следваше чиракуването, задължително при държавен служител. Така обществото беше постоянно захранвано с нови занаятчии, изработващи стоки за преживяването на същото общество. Писмеността беше забранена, затова всичко се изучаваше на принципа на повторението и грешката. Всички уважаваха майсторите.

- Цяла нощ ли ще гледаш като цапнат с мокър парцал - прекъсна го професорът. Това го казваше само когато искаше да го надъха да е по-продуктивен. С времето Лупата започна да усеща коя приказка на професора към кое действие води и обратно. Илиев каза една от най-дългите си, добре репетирани реплики - Работи Лупа, работи! Ако не работиш, не трябва да ядеш, нали? Държавата ще се зарадва ако утре уважаваният професор Илиев им предаде нелегален грамотник! Ще видиш повече книги, отколкото дават във филм на ужасите и тогава, тогава.... ще ти се отели вола!

И Лупата работеше. Занаятът му докарваше сто и педтесет лева месечно, достатъчно за лимонада, хляб и закуски. Добрия живот дължеше на помощите. Ако не бяха те, Лупата отдавна да се е предал за екстрадиция. Но помощите го крепяха жив. Помощите и любовта към електрониката. Продължи да работи без особен интерес към изтичащото време.

Няколко етажа по-нагоре се съмна. Настилката от големи, разместени бетонни плочи посрещна първата слънчева светлина. Кривите блокчета на Техническия Университет, с поникнала във фугите трева, доживяха поредното си утро.

Лупата подсвирна с уста и запухтя нагоре по стълбите. Бързаше за стаята за помощите. Кривия го чакаше с античното си Балканче - особено ценен велосипед, произведен още в индустриалния век. Най-скъпите модели бяха с оригиналните си части. Не и Балканчето на Кривия - по него личеше намесата на не един особено надарен в некадърността си майстор.Балканчето беше награда за редовните посещения в стаята за помощи. Лупата се изправи върху багажника, а Кривия отбеляза наум, че другарят му е доста напълнял.

Половин час по-късно стигнаха порутената колиба. Отвън нищо не намекваше за лукса, който щяха да открият в мазето. Мъждукащи пламъчета на множество свещи свенливо изваждаха на показ стотици предмети на индустриалния век. Кръгла маса с покривка, шкафове с витрини, немислимо прави за съвременните майстори, колекция пластмасови миниатюри. Имаше и грамофон, пригоден да се задвижва с ръчно навиващо се динамо.Електричеството беше лукс.

Един по един, в мазето заслизаха маскирани мъже, които оформиха тесен кръг около двамата приятели. Срещите за помощи винаги протичаха по този начин. Понякога Кривия и Лупата чувстваха страх, сякаш от тъмните качулки около тях се носеше непозната, атавистично ненавиждана миризма. Днес Главният Майстор пропусна обичайното встъпление:

- Време е за ритуала по посвещение.

Лупата и Кривия потръпнаха. Знаеха, че този миг все някога ще настъпи. Затова ги бяха подготвяли от години, учейки ги как да дишат и каква позиция на тялото да заемат. Ден след ден ги излагаха на малки дози от отровата, разчитайки, че силните им организми ще си изградят имунитет.

Церемониалните думи не се запечатаха в съзнанието на двамата. Всички впечатления бяха пометени от мощна струя адреналин, когато изведнъж Главният Майстор дръпна покривалото на стъклен похлупак и го остави на масата, осветен от свещите. Това беше последната стъпка. Лупата и Кривия я направиха с благоговение.

Пожълтелите страници - да, това бяха страници! - стояха пред тях, дребни и захабени, и същевременно могъщи. Двамата осъзнаха, че всеки друг на тяхното място би полудял мигновено. След миг стъписване, Лупата засрича:

А-ли-са в стра-на-та на чу-де-са-та.

Кривия изгуби съзнание.

Двама от мъжете качиха Лупата в истински автомобил. Бяха свалили маските и изглеждаха някак различно от всички останали хора, които беше виждал. Пътуваха по пусти улици, никой не искаше да си има работа с Държавата, а само Държавата разполагаше с автомобили.

Любопитството изцяло беше заменило страха.