В таксито:

"Ей тва е истинска песен". Усилва. Не знам какво истинско намира - звучи ремиксът на The wall на Пинк Флойд.

"Куин. Е тва е музика". Ясна ми е работата. Сигурно на Севидж Гардън викаш Саймън и Гарфънкъл, а после врътваш на Сигнал +, нали така , чиче.

"Пинк Флойд", казвам хладно. Той се сепва.

Е, може би твърде жестоко скастрям човека. Сигурно ако бях на негово място, щях да съм толкова отегчен от работата си, че и Пласидо Доминго да ми пееше на ушенце, щеше да ми е през оная работа.

Повече никой не продумва, докато колата не спира пред къщи. Това ми дава възможност да си припомня отново онази седмица. Странно, в таксито не си спомням преди колко години се е случило. Макар и миналото да ми е слабост, оставам роб на настоящето.
-->

Относно втората снимка, доста по-лесно разпознаваме мястото. Вижда се парче от пешеходния мост при НДК. Въртящата се табела на МакДоналдс е ловко избегната, фокусът е в долния ляв ъгъл. Има и малка синя стрелка, нарисувана с маркер, която сочи част от кафявия парапет. Тази стрелка, за разлика от графитчето, сочещо плика, не е правена по шаблон. Леко закривена е, и ако трябва да съдя за човека единствено по начина, по който е направена (а аз май правя точно това), бих казал, че е момиче, което рисува.

Нали знаете как художниците могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Как още от деца бягат от очертаващата линия, докато всички ние, не-охудожествените, ограждаме формата на глава с кръгче, формата на тялото с квадратче, и добавяме несръчни ръце със своите несръчни ръце.

Един рисуващ човек явно вижда нещата различно, и понякога завиждам за това. Защото те могат да нарисуват кон, започвайки от задното копито, и старинна кола с изскочили фарове, и красив индианец... Утешавам се, че аз пък чувам звуците не точно така, както повечето хора, макар и не чак като абсолютистите. Всъщност, невинаги е хубаво да си абсолютист - например с какво му помогна на Грьонуй свръх-развитото обоняние...

А защо момиче? Ами нали знаете как момичетата могат да подходят към всеки ежедневен предмет или знак от съвсем различен ъгъл? Обръщайки внимание на красотата, те я създават. Като красотата на слънчевата неделно-сутрешна рошава кокетност, или неволното подхлъзване на път за банята, което се овладява с танцово завъртане. Като възхищението от съвсем момичешки приказки като Пипи, и от опълчващия се модел на щурата леля-вещица в Матилда. Да, има и прагматични, плоски или твърде издути и недодялани момичета, или направо тетки, копаещи в рудници с рудиментарната си женственост. Но те сигурно имат други достойнства, за които сега не се сещам.

И още една про-момичешка причина. Не бих искал анонимно момче или грохнал старец да ни праща бели пликове с това, което очевидно са указания за нещо. Да, постепенното пъзелообразно разкриване на тайни от чернокостюмени Дълбоки Гърла от Ленгли и т.н. звучат много интересно на филм, но в настоящия случай се придържам към тезата и желанието си - момиче, което рисува.

Харесва ми да мисля, че има някаква игра зад това. Мисля, че каквато и да е целта на подателката, първият плик е бил просто тест. Защото спокойно е можело да не реагираме. Което пък ме навежда на мисълта, че може би първият плик не е бил подхвърлен само на нас. Да, тази идея още повече ми харесва. Това означава, че сме се самоотсяли по някакъв признак, бил той и само любопитство. Като Малкия Принц и неговите две рисунки. Първата често бива бъркана с шапка. Само малцина виждат, че това е боа, глътнала слон. А да видиш истината в рисунка номер едно е важно най-вече за самия Малък Принц. По някаква причина усещам, че е важно да се отзовем на безименния бял плик. Появяването ни с Боби на уреченото място е знак, че каквато и да е играта, вече сме зарибени.

Представям си как подателката ни е наблюдавала от отсрещната кооперация с кичозния театрален бинокъл на вещерската си леля. Като знае, че сме двама, няма ли някоя нейна приятелка, за да може да заформим добра четвъртита неформална група?