Озован съм в бар сам.

Сцената, в която героят е сам в бара и излъчва куул е силно надценена. И да се насиля не мога да изпитам повече от чувство на баналност. Ходенето на бар с приятели е съвсем друго нещо.

Мястото, в което съм, през деня е кафе. Вечер се слуша странна музика. Лятото е модерното за ходене заведение, наводнено с тийнейджъри, които искат да прихванат малко от атмосферата, да я вкарат в неопитните си организми чрез напитка или свитък. През зимата рядко има място, и е много задимено. Тийновете са в дискотеката отсреща. Остават хора със закоравяло барово излъчване. И случайно попадащи като мен. Сигурен съм, че си личи. Че привличам погледите, вместо кротко да си пия като брадатия тип, седнал до съседната стена.

Подпирам се в позата на Мислителя. Дъвча сламката и пия капка по капка джина със сок от грейпфрут. Защо не можеше просто да е бира? Не, седнал съм срещу бармана. Отляво две момичета си говорят, игнорирайки ме. Отсреща на една бутилка пише Афтър Шок. След удар. Може да направят after heart-attack. Нямам елементарна коктейлна култура.

Шляяп! Барманът тропва по плота под носа ми, от което естествено подскачам. Страхът се размърдва в мен.

"Мишки, всички са големи мишки!" вика ми с усмивка и ме ръчка през бара. "Оооо, напълнял си!"

За първи път го виждам, сигурно е някакъв номер. Кимам като дебил, допивам си коктейла и му посочвам за още. Фактът , че съм сам в бар ме е докарал до някаква тиха параноя. Примигвам и си представям онези ефекти по филмите, в които героят е пиян или друсан, и отива в дискотека, където започва да вижда размазано, музиката е силна, наоколо подскачат хора и така нататък. Обикновено с това режисьорът внушава колко е объркан героят, как търси себе си и е отчужден в голямата, заобикаляща го джунгла. И прочее шитни.

Зазвучава песен, която никога не съм си представял, че някой ще пусне на публично място. Дълбок мъжки глас и звънък, леко размазан женски глас. Само китара като съпровод. Прилича на американска народна песен, но не кънтри - нищо за прерията и кравите. Ако има саундтрак към "Американски богове", това е задължително ентри. Isobel Campbell и Mark Lanegan - (Do you wanna) Come walk with me?

Това е. Пленен съм от тоновете леещи се тонове. Влизам във филма. Барманът сяда на столчето вдясно от мен и тихо започва да ми говори.

"Мишки", казва ми. "Всички са мишки. Хората имат страх. Ето днес например, Доктора" - посочва някакъв по-скоро с вид на сърфист - "са го уволнили от работа. Мисли си, че е лошо. Но аз не мисля, че е лошо. Не трябва да е такава мишка. Може да си мисли, че е важно да има работа, но аз питам - Това ли е най-важното?" Смигва за да подчертае колко е остроумен, и навлиза още повече в личното ми пространство. Стреми се да ми говори на ухо.

"Утре ще отиде да се моли на следващия тулуп да го вземе на работа, за да има с какво да си плаща тока и пиенето. А това ли е най-важното?" Надявам се няма да ме кара да отговарям на въпроса кое е най-важното. Всъщност изглежда много навит да ми каже той, да ме светне на тази така важна за него житейска истина. Кимам, казвам "Аха", показвам, че слушам активно. Магнит за откачалки.

"Най-важното е, че е още жив. Това е най-важното. Ако погледнеш нещата от високо, има само две положения - или си жив, или не си. Всичко останало губи значение, когато гледаш нещата в тоя мащаб. И страхът също губи значение. Затова аз нямам страх, но всички други са мишки. Чуй ме сега добре. Никой риск не си струва страха, ако животът ти не е заложен на карта. За всичко останало има мастъркард, тоест... за всичко останало не трябва да се държиш като мишка, компренде?"

Кимам, усмихвам му се широко. Той пак ме сръчква с показалец, все едно изключва копче някъде между ребрата ми. Става и отново се мести зад бара. Песента на Изобел и Марк е свършила, сега звучи далеч по-конвенционалното Mysterious ways на U2. Очевидно е, че моментът е свършил.