Пак на линия - различен.

      Трудно е да започнеш отново след дълго мълчание, а съвсем отделен въпрос е доколко е смислено. Когато има мълчание, привидно няма нищо, но под мембраната, която не пропуска нищо навън, нещо си клокочи, наслагва се и влияе. Понякога смятам, че мълчанието казва много неща, но това е наивно да се вярва във времена, когато целият спектър действия - от тихо неучастие до истерични крясъци, не е в състояние дори за момент да ти гарантира внимание. И разбира се, не съм казал нищо, защото блогът е започнал да девалвира, и е много по-добре да не казваш нищо, когато всичко, което имаш да казваш, са го казали десетки хора преди тебе. 

       Все пак остава личното. Краят на годината е време за равносметки, и (двама души) са ми свидетели, тази година не беше като никоя друга досега. Най-важната в живота ми, най-преломната, крайъгълен камък, от който започва ново летоброене. И още разнообразна, с хиляди пропътувани километри и неспазени крайни срокове. Годината, в която започнах да обещавам неща, и после да не си вдигам телефона, когато закъснеех да ги свърша. Защото започна да не е особено важно. 

     Втора по сънливост след 2007-ма. Умората май никога няма да си отиде, а зеленият чай, който хвърля къч отвътре, ще си остане пръв мой приятел. А също и година на узряване, късане на завесите от илюзии, три силни епизода на креативен блокаж, годината, в която апатикът в мен заякна до неузнаваемост. В която не намирах тона, с който да пиша в блога си, но изписах половин тефтерче с по-откровени от всякога мисли. Много филмова година.

     Блоговете продължиха да ми влияят. Получавам повече информация през блогове, отколкото от всички останали медии. Половината ми фаворити спряха да пишат за много дълъг период, други хора се промениха. Харесвах си нечий блог, но винаги следваше постинг, който изразява толкова противоречащи на мисленето ми тези, че спирах да го следя. Различни каузи привлякоха симпатиите ми, но като цяло най-растящата тенденция беше недоволството от моментното състояние на нещата. Направих си twitter акаунт и го изтрих след около седмица, в която всяка мисъл в главата ми беше формулирана като twitter постинг. 

       

        На три пъти сериозно обсъждахме започване на нов бизнес с различни хора. И трите пъти интуицията ми подсказа, че колкото и обещаващо да звучат, плановете няма да бъдат реализирани. В единия  случай голяма компания направи идеята, която смятахме за уникална и наша. Чувството беше смесица от "трябваше да сме първи" и "значи идеята наистина си я е бивало".

      Беше година на много блъскане в стени от непукизъм, нисък интелект (съчетан с нахалство и претенции), гордо развявано простодушие и ограниченост, енергийно вампирство и завист, натраплива посредственост, кофти соц-прийоми, бюрокрация, развенчани митове и липса на вдъхновение. 

     Едно нещо успя да компенсира за всички несгоди. Но все пак се надявам следващата да е по-добра.