Нова китка реални истории с профанен привкус.

1. 

Колата е Деу Матиз, мръсна и грохнала. Шофьорът е на неопределена възраст, с бяла коса. Заговаря ме на петата минута, когато спираме в задръстването зад едно ново и лъскаво мицубиши.

"Мицубиши, а?", казва.

"Мхм". Моят универсален отговор за всички тях .

"И това тук също е мицубиши", вдига лист а4 от таблото, изпринтена на цяла страница е черно-бяла снимка на футуристична спортна кола. 

"Много е яка". Разговорът е неизбежен. 

"Дъщеря ми си я докара от Америка". 

"А, с евтиното карго". 

"Ми да, тя и самата кола излезна много евтина. Някъде към 80 000 евро."

"Е това не е много евтино", отбелязвам. Той е видимо учуден:

"Е колко са в днешни дни 80 000 евро? И един апартамент не са. Не са въобще много."

"Много са за човек, който ги няма", тросвам се и си добавям на ум "като мен".

"Е то и два лева са пари, ако ги нямаш".

  

 И се започва разказването на историята му. Дъщеря му била в Америка, а синът му - в Канада. И двамата си купили коли от там, а той бил най-доволен, щото щели да му дадат Бе Ем Ве-то - нейната стара кола. 

 Бил на 62 години, не му личат. С това лице, гладко като на застаряваща порно звезда, може да мине за двайсет години по-млад. Започва да ми обяснява как на неговата възраст жените почнали да не му връзват, а той си имал мерак. Но биологията си казвала думата. Друго си било докато си млад. Той докато бил млад е имал много жени. В думите му, освен самоизтъкване, имаше и малко агитация в стил "имай повече жени, докато си млад". 

-

Чудя се само защо го търкаляш този мръсен, стар Матиз, щом осемдесет бона ги нямаш за нищо? Може би търсиш жени, които ще ти пуснат?...

2. 

Колата е Опел Вектра, отвън изглежда добре, но вътре ни очаква изненада - адски стар и протъркан салон. Шофьорът също е стар и протъркан, с по два-три зъба на челюст, което прави дългия му монолог трудно разбираем. За да потегли, трябва няколко пъти да дръпне и силно, и после да бутне скоростния лост. Теориите му за живота, обаче, трябва да бъдат взети под внимание.

" ... А като бързам за някъде, начи, и става така: всички на светофарите са се наговорили да карат колкото се може по-бавно. Защото те нарочно карат бавно, ако не знаете. За да може повече коли да ги хване светофара. То и светофарите така са направени, бавни, за да харчиме повече гориво. 

Качихте се значи, на такси тримата. Значи ви е по-евтино така. Като се качат трима, вече знам - правят го, защото им е по-евтино от трамвая. Изобщо като е повече от един, значи е по-евтино. В моето такси има място само за един.

Веднъж ме спират, така, едни три момичета, а аз виждам, че две момчета са с тях, ама нещо се крият да не ги вида, щото иначе немаше да им спра. И викат "ше ни закарате ли, ама ние сме петима". И аз ги поглеждам и им викам "петима, ама за педесе лева!" и те се погледнаха, и не се качиха. Ми като сте петима, качете се на тролея, бе! Ама нали тролея им е пет лева, а те искат таксито да им е три и педесе. Еми нема да стане. 

Кажи ми кое го плащам аз на цената, на която го продавам? Всичко плащам педесе пъти по-скъпо. Всичко. Кажи ми това, дето не го плащам по-скъпо. Маани го бензина, всичко плащам по-скъпо! Това, което ти взимам не отговаря на реалните цени."

Излива и още в същия стил, правя се, че го слушам. Стигаме до мястото. Сметката е три лева. Вече сериозно ме е подразнил и не искам да му давам бакшиш. Подавам му пет и петдесет и го моля да ми върне два лева.

"Ама какво е това сега?"

Решавам да се пошегувам. Соча портфейла си. "Това, което е тук, също не отговаря на реалните цени."

"Ами да не си се качвал! Ти да не си се качил аз да ти давам тука?". Дава ми два лева, но вижда, че ме е засегнал, и не иска да ме пусне преди финалните си реплики, които сигурно е произнасял милион пъти на изпроводяк на клиентите си.

"Аз нямам никакво уважение към хората, които возя сега. Нямам никакво уважение! Като стане километъра десет, петнайсе лева, и тогава никой от тия няма да се качи. А тия, които тогава ще се качват, тях ще ги уважавам. Тези сега ги презирам. Те носят моето падение."

-

Те носят моето падение? Браво, Шекспир! Поносих го, падението ти, в скапаната ти кола, и имам новина за теб: сам си си виновен за всичко!

3. Внимание: нецензурно и не за гнусливи хора. 

 

Колата е японска. Шофьорът е ужасно дебел, но по-отличителен белег е гъстата миризма на одеколон. В колата не се диша от сладникавата смрад. Заговарянето е, след като разбира, че отивам в Младост. 

"И какво, ама купонче ли има в Младост?"

"Нещо такова"

"Ама и пиченца ли има? Чакат те, а?" (игриво блясъче в очите, стил "старият нерез")

"Има. Чакат ме."

"Ехеййй! А салата от гъби има ли? А? Ше има ли салата от гъби?" (така намига, че изведнъж разбирам на какво казва гъби)

"Ми..."

"Ей, ама сака чесанье тая гъба беее... Иначе завъжда пърхутки. Ти нали знаеш на кое викам аз пърхутки? Като я запари гъбата у горещината, като почне да я чеше, и почват да падат пърхутки, ако е с пола, и по обувките и падат. Аз така, преди години, карах една ладичка, и имаше дупка у купето, точно при пътника. И като седнеше некое момиче, и аз нарочно през локвите минавам, а то е жега! И тя се кефи, щото и е хладно на гъбата..."

Имаше още много истории за гъбите и техните нужди, докато стигна до Младост. Постарах се да ги забравя.