З. в Царството на Хаоса.

Удивително - цял месец май, съставен от дни без нито един ред. Или направо дни без ред. Първо бяха неделите, надвиснали като тъмносиви облаци и преминали като тежко главоболие. Вземи две от тези и ми се обади на сутринта. После няколко понеделника и пак толкова неловки вторници, подобни на усещането, че си изял известно количество хартия заедно с дюнера.

Цялата пролет се изниза през май, като дори отстъпи място на лятото за няколко дни. И сега стоя с широкоформатна камера на перона, докато мазният летен вятър духа прах в шлифера ми, и снимам гърба на изнизващата се композиция. Свеждам поглед и намирам малко вързопче с жълта хартия.

"Уважаема Жозефина,

Нека започна това писмо с твърдението, че вие, не по-малко от всеки друг човек, заслужавате щастие. Понякога мисля, че много от човешките мъки са родени от отказа на хората да повярват в това твърдение. Отказвайки си щастието, което заслужаваме, непризнавайки правото си на доволство от живота, ние извършваме псевдосамоубийство и се обричаме на сумрачно преживяване и похабяване на времето си на земята. Светът е пълен с човешки сенки, здрачът слага под вездесъщия си знаменател адвокати и защитаваните от тях престъпници, психиатри и лекуваните от тях душевноболни, сумтящи таксиметрови шофьори и превозваните от тях нощни труженички. И несмисленият живот трае десетилетия, но всъщност вечно.
И след като твърдя, че всеки заслужава щастие, ще запитате защо всички тези хора още не са го открили, а си остават сенки? Ще отвърна - лекотата на решението е част от проблема. Никой от тях не желае да се протегне и да се освободи от тежестта, да разбере, че щастието е на една крачка.
Не позволявайте на кривоскроени обществени норми да пречат на освобождаването ви. Не се приобщавайте към множеството, тази принадлежност не ви е нужна. Нямате нужда от нищо, освен себе си, за да се докоснете до щастието. "

Мачкам усърдно хартията. Шестокласническият патос ме кара да се усмихвам криво, докато вятърът продължава да кара яката ми да шлюпти. В главата ми поезията отстъпва изчервена пред циничните стихотворения. Съчинявам две набързо - пълни са със ******.

Обръщам се, но няма да си тръгна, преди да ви запозная с Боб, асансьорния дух. Той движи нещата, когато някой се качи в асансьора. Много е висок и хората казват, че е братовчед на Дълъг Димо без кости. Това е и защото Боб е много гъвкав. Когато асансьорът не работи и лелката от третия етаж качва стълбите с пуфтенето на параход, Боб не отсъства просто така. Той е зает да храни гълъбите на покрива. Не се връща в асансьора, докато не дойде червендалестият чичко с мустаците.

Чичкото отваря своето куфарче с инструменти, стяга две палави бурми и това е сигналът за Боб, че всички гълъби вече са сити и за него е време да се връща към нормалните си занимания.

Казах за Боб и май нищо друго не е по-важно. Отдалечавам се, а камерата тупка по гърба ми. От утре ще наричам всички майстори - ключари, шлосери или електротехници - маестро.