as long as it's black.
Освен купищата интересни случки (в Пратчетовия смисъл от "Интересни Времена"), изпълващи ежедневието ми напоследък до степен да не знам много къде се намирам, съм взел важното лично решение да попълня много празноти в музикалната и другата си култура. Това засега включва обстойно запознаване с дискографията на Pink Floyd, от които преди съм чувал само най-известните неща.
Опитвам се да вникна в техните послания, само за да заключа (работно заключение), че 70-те години са ми нещо като аналог на тъмните векове, и че тази изключително стойностна музика (от комерсиална гледна точка също) не трябва да бъде приемана в твърде големи дози от хора с мобилна психика и недалновидна прозорливост, към каквито причислявам и себе си. Дали заради визията, или наистина концептуалния им звук, но Флойд успяват да ме въведат в състояние на кротък сдух едва на втория изслушан албум.
3 коментара:
Едва изчаках края, за да видя дали и при теб се получава описания в страничните ефекти сдух. Аз такива подобни групи (поп-рок-70те) отдавна съм ги отрекъл като назадничави. Лично мнение.
Не бих ги нарекъл точно назадничави. По-скоро ми се струва, че се борят за нещо, което не е нашата кауза. Обаче са толкова отдадени на посланието си, че може би си заслужава да бъде чуто и да се потърсят съвпадения със сега. А, и също така Флойд ми изглеждат много сериозни, супер по-сериозни от днешните групи, които си мислят, че имат какво да кажат...
Не знам, може и да съм пристрастен, ама по-скоро ми се струва, че те самите се взимат много на сериозно, а иначе това, което се получава като краен резултат е доста бледо.
А за съвременните групи, които направо се чудят какво да кажат (изключая Ъпсурт - личните ми фаворити;), няма нужда да си говорим. Калитари...:)
Публикуване на коментар