"Трябва да внимаваш какво казваш и правиш, и изобщо как се държиш в дадена ситуация, защото някой ден случаен спомен може да те цапне и да те накара да съжаляваш. Малка утеха е, че е безсмислено да съжаляваш за отминали неща."
Какво става, когато човек не си дава сметка за ефекта от поведението си в дадени ситуации? Вероятно оставя впечатления на имбецил сред околните. А когато много време след това, месеци, години, си спомни и прозре нелепостта на случката?
Хубаво е, когато празнуваш с такива хора, с които взаимно търпите лигнята си. Даже това май е добър признак за избиране на приятелите за купонче. Проблемът е, когато се върнеш на трезво към собственото лигавене, и не ти допадне.
Усещането ме удря като чук на забавен каданс. Флашбек със спомени от снощи, гарнирани с малко махмурлушка дезориентация. Все едно се гледам на видео и си слушам гласа записан - две еднакво неприятни дейности. Наистина ли съм казал това? Бляяя. На този човек - как съм могъл? Май засегнах не един и двама с хапливи забележки, танцуващи по мазолите им. Кога се превърнах от културен младеж в екстровертно и по БайГаньовски дебелокожо говедо, да не кажа Zmei? Дано никой друг не си спомня...
Тук просто си плаче за пример, затова ето един от метълската ми древност. За него знаят само още двама души, и аз ги заклевам ако неведома сила ги отнесе на този сайт да не разкриват самоличността ми, или си. Или ре.
Та едното момче, да го наречем за удобство Финдли, се е напил както само експериментиращ тийнейджър може да се напие. Ние с другия тип, нека бъде Хъкълбери, също, но не толкова стомашно изразено. Всъщност въпросния епизод ни заварва в следната ситуация - Финдли вика боата (Боата, каза Финдли), надвесен над кенефа в хотелската стая, а ние с Хъкълбери се стремим да го реанимираме, като (внимание) му държим метълската коса, за да не я омаже, и го придумваме да се върне от отвъдното, където явно е емигрирал, или поне отскочил да провери наемите.
В един момент той се вайка и кълне, че ще умре и животът му е пълна скръб. Звучи убедително, и аз параноясвам. Решавам, че ей така той сега може наистина да се предаде под натиска на младежкия трагизъм и да се пресели при Джони Кеш (който към момента всъщност е на няколко години от сетния си ден, но anyway). Казвам му аз да не умира, защото е мъжко момче и Българин, и той хладнокръвно крещи "Защо?", на което аз без да ми мигне окото, но с патос отговарям "Защото те обичаме, Финдли!".
Ами така де, целта е да го върна от оня свят все пак.
На другия ден с цялата компания обсъждаме фамозното му напиване. С плаха надежда в гласа го питам "Ти нали нищо не си спомняш?"
"О, помня", казва Финдли.
"О, не", тогава казвам аз.
"О, да", отвръща Финдли.
"Е аз такова", мънкам аз.
"Напълно", вика Финдли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар