петък, 16 декември 2011 г.

Кийп уокин

Един ден си сред свои, знаейки, че можеш да разчиташ на всеки от тях. На другия се придвижваш, те продължават напред - всеки на своето си напред, а някои назад и настрани... И си нов сред нови, опознаваш ги, полагаш нови основи, градиш. Не след дълго всичко се повтаря. С хората не можеш да бъдеш сигурен. Един решил да си промени живота, друг животът го запратил някъде. Можеш ли да ги виниш?

Просто продължаваш, а малкото, които остават наблизо, висят почти извадени от контекста като забравени щипки на простор.

*****

Момичето е облечено цялото в черно и гледа хладно, на косъм от студено, с елемент на поза "не съм от твоята вселена". Ще ми се да ѝ кажа, че изобщо не ме впечатлява, или по-точно ми прави тъпо впечатление, на една трета скумриеста, а на други две - повърхностна и инфантилна.

При това у нея отсъства каквато да е вяра в хората. "Не може чак така", ми иде да кажа, защото преднамереното затръшване на всички врати я обрича да си съхне сама като коприва. Но е явно, че може. Напълно възможно е да поставя всички нас в това число и мен, в някакви предварително скроени роли, задължително посредствени, и да ни тика в тях като дете, натискащо парченце от пъзел в несъразмерно друго парченце. Ами с цялото си студенеене само ми накриви шапката. А за нейния приятел няма и дума да отварям, защото е невъзможно висок.

Няма коментари: