Хаос и изобилие от запетайки.

Завръщам се след месец мълчание, което всъщност е многогласно, защото кой може да спре вътрешния си диалог (освен някакви напреднали йоги)?

Записвах си мисли в едно малко тефтерче - някаква хартиена алтернатива на блогването. Мисли бол. Важности в случването - също. Ако има съдба, тя бърка ли бърка картите, които са ми отредени. Изглежда в моментите, когато ми се случва най-много, вярвам най-много в съдбата. Иначе от време на време се протягам и леко случвам нещо и аз, със собствени сили.

Напоследък случващият мускул е много отслабнал, машинката е с клеясали зъбчати колела, тялото е закърняло, а оттам духът е ленив.

Човек отвиква да му се случват неща, както отвиква да пие. След това рязкото събитие, дори не особено важно ако го погледнеш отстрани, завърта главата и предизвиква приток на ендорфини.

Цялата тази изтрещяваща полифония (защото не вярвам да е хаотична) е обилно полята с разговори и срещи с хора, които не съм виждал от години. Едно от условията ми на движение напред в живота е да изгарям мостовете зад себе си. Сега някакви хора се протягат от страната, която съм отминал, аз отчасти също се протягам, но дори да се стигнем, мостовете са изгорени, нали?

Другата подправка е заетостта. Не смислената заетост, а усиленото пролетно бръмчане без особена важност. Пролетта и есента са моментите с най-много работа, независимо какво работя. Това количествено разпределение, еднакво за всички неща, с които някога съм се занимавал, ме кара да мисля, че това, което правя, генерално няма никакъв смисъл.