В проливния дъжд минавам покрай банкомат и се сещам, че трябва да изтегля пари за срещата с хазаина. Машината излъчва примамливо бяло сияние, което помага да видя колко силно всъщност вали. Единствената друга светлина е на стотина метра - няколко оранжеви улични лампи и светофарът, който хвърля дълги отражения върху мокрото платно.
Притискам чадъра между врата и рамото си и прикривам набирането на пин кода. Става ми смешно задето го правя, знаейки, че няма никой наоколо. После си представям някакви камери, насочени от Злите Дигитални Карто-крадци с цел да ми вземат десетките левове от сметката.
Прибирам си портфейла и продължавам към мястото на срещата. Почти на спирката стигам до някакъв човек, който неопределено се завърта в моята посока.
"Извинявай, може ли да те питам нещо? Съжалявам, че точно тебе, но май няма много кой друг да попитам... " Якето му е скъсано на дясното рамо.
"Да, кажи?"
"Искам да си купя билет за да се прибера вкъщи, но не ми достигат точно 57 стотинки..."
Гледам го учудено. 57 стотинки? Мислех, че ще ме пита за някоя улица. И какви са тия билети по нощите - градският транспорт отдавна е по гаражите и депата. Физиономията ми се променя.
"Съжалявам. Не мога да ти помогна." Обръщам се и отминавам.
"Добре, приятна вечер." Чувам гласа му зад рамото си.
Усещам адреналиновия кик, който никога не закъснява. Твърде много подобни срещи са завършвали зле за мен. Този път нищо не се случва. Както винаги, анализирам: какъв е този човек, как е стигнал дотук. Най-вероятно дрога. Иначе не се сещам за добра причина да излезеш в такъв дъжд. Представям си колко е гадно да имаш такава физическа необходимост от вещество.
Представям си себе си на негово място. В началото всичко изглежда обещаващо, интелигентен съм, следвам, работя. След това, с напредване на времето, постепенно купонът се превръща в проблем. Изпадам от университета, в работата откриват, че крада от склада и ме изхвърлят.
Отдалечавам се от семейството си, като от време на време посещавам дома на майка ми, за да взема оттам каквото намеря, и каквото мога да продам. От дрехите са ми останали само едни дънки и якето, което скъсвам, докато бягам от едно ченге, което дори не ме гони. И така, тази вечер не издържам, просто трябва да изляза и да потърся пари за дозата. На улицата няма никой, ама тотално никой. По едно време виждам отгоре някакъв силует се задава. Спира на банкомата и тегли пари. Идва към мен. Какво прави сам по улиците, да го еба? Трябва да го питам за пари.
Нито за момент не трябва да мисля надменно за наркомана, който ме спира на улицата. Утре нещата може да се обърнат. Не искам да му дам пари не защото смятам, че съм повече от него, а защото ме е срам да спонсорирам зависимостта му. Но това ще му помогне ли да се откаже? Със сигурност не. Той ще намери пари и този път. Значи аз съм просто пречка по пътя му към поредната доза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар