Един ден си сред свои, знаейки, че можеш да разчиташ на всеки от тях. На другия се придвижваш, те продължават напред - всеки на своето си напред, а някои назад и настрани... И си нов сред нови, опознаваш ги, полагаш нови основи, градиш. Не след дълго всичко се повтаря. С хората не можеш да бъдеш сигурен. Един решил да си промени живота, друг животът го запратил някъде. Можеш ли да ги виниш?
Просто продължаваш, а малкото, които остават наблизо, висят почти извадени от контекста като забравени щипки на простор.
*****
Момичето е облечено цялото в черно и гледа хладно, на косъм от студено, с елемент на поза "не съм от твоята вселена". Ще ми се да ѝ кажа, че изобщо не ме впечатлява, или по-точно ми прави тъпо впечатление, на една трета скумриеста, а на други две - повърхностна и инфантилна.
При това у нея отсъства каквато да е вяра в хората. "Не може чак така", ми иде да кажа, защото преднамереното затръшване на всички врати я обрича да си съхне сама като коприва. Но е явно, че може. Напълно възможно е да поставя всички нас в това число и мен, в някакви предварително скроени роли, задължително посредствени, и да ни тика в тях като дете, натискащо парченце от пъзел в несъразмерно друго парченце. Ами с цялото си студенеене само ми накриви шапката. А за нейния приятел няма и дума да отварям, защото е невъзможно висок.
петък, 16 декември 2011 г.
понеделник, 20 юни 2011 г.
Какво откривам на 94 страница?
"Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безсмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв "лош човек", който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.
Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство [...] защото е система, означава, че се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност, и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителството на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство.
Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира."
Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство [...] защото е система, означава, че се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност, и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителството на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство.
Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира."
сряда, 8 юни 2011 г.
Стинг - платихме кефа на 2000 човека
Един концерт, който остави супер горчив вкус в устата ми. Стинг е съвършен, неземен, изключителен музикант, и разбира се, колкото до него и изпълненията му, забележки не бих могъл да имам.
Но разположението на местата ме изпълни с тотален бяс към организаторите. По-голямата част от публиката на концерта беше на секторите със седалки, които бяха на 100 метра от сцената!!!
В резултат се виждаше една малка кутийка - сцената на Стинг. Самият той беше едно размазано цветно петно на дисплеите.
За звука не ми се иска да отварям тема, защото още повече побеснявам. С колоните, които бяха сложени за “плебеите” от трибуните, концертът звучеше като супер надънен звук от колонките на лаптоп - само високи, никакъв бас, а когато свиреше струнната секция положението беше болезнено за слуха.
Т.е. не можах да го видя, не можах да го чуя. За какво точно си платих тези 80 лв? А, да. За да могат онези 1000-2000 човека на седящите места да се порадват на Стинг. Евала. Не ме е яд на тези хора и не им завиждам. Само ми се искаше да знам, че звукът и гледката ще са такъв шит от “евтините” места. Ако беше така, сигурно щях да се бръкна 150-200 лв, за да не позволя на скапани организатори да ми провалят концерт, който чакам от края на 1996-та. Поне да бяха сложили на билетите от 80 лв. някакъв надпис "за наивници", или "за балъци". И без това ни го показаха нагледно на самото събитие. Горчив урок.
Между другото, споменах ли , че имаше ТОНОВЕ празно място на терена на стадиона?
Така че от зоната на плебеите - един палец надолу за СМЕ. СМЕхотворно зле.
Но разположението на местата ме изпълни с тотален бяс към организаторите. По-голямата част от публиката на концерта беше на секторите със седалки, които бяха на 100 метра от сцената!!!
В резултат се виждаше една малка кутийка - сцената на Стинг. Самият той беше едно размазано цветно петно на дисплеите.
За звука не ми се иска да отварям тема, защото още повече побеснявам. С колоните, които бяха сложени за “плебеите” от трибуните, концертът звучеше като супер надънен звук от колонките на лаптоп - само високи, никакъв бас, а когато свиреше струнната секция положението беше болезнено за слуха.
Т.е. не можах да го видя, не можах да го чуя. За какво точно си платих тези 80 лв? А, да. За да могат онези 1000-2000 човека на седящите места да се порадват на Стинг. Евала. Не ме е яд на тези хора и не им завиждам. Само ми се искаше да знам, че звукът и гледката ще са такъв шит от “евтините” места. Ако беше така, сигурно щях да се бръкна 150-200 лв, за да не позволя на скапани организатори да ми провалят концерт, който чакам от края на 1996-та. Поне да бяха сложили на билетите от 80 лв. някакъв надпис "за наивници", или "за балъци". И без това ни го показаха нагледно на самото събитие. Горчив урок.
Между другото, споменах ли , че имаше ТОНОВЕ празно място на терена на стадиона?
Така че от зоната на плебеите - един палец надолу за СМЕ. СМЕхотворно зле.
четвъртък, 12 май 2011 г.
Любов към ъндърграунда
Взе да ми писва от масовото желание на български музиканти да се изкарат великите звезди на ъндърграунда. Звезди на ъндърграунда е противоречие, но идеята е ясна. Ъндърграунд величия, супер über cool групи, които са “над тези неща” и “не се продават”.
Това са тотални глупости. Само у нас да се продаваш е някакъв осми смъртен грях, от който стойностните музиканти трябва да се пазят чисти и неопетнени.
Писна ми от снобари, които се обграждат от малки групички боготворящи ги фенове, и си вярват, че са богопомазани, величествени, озарени от неземно вдъхновение... но масите просто не са дорасли, за да ги разбират.
Същите цъкат с език и бърчат чело дори при най-минимален комерсиален успех на някоя друга група. Като че ли да напълниш концерт или да продадеш албум автоматично те изключва от малкото, елитарно общество на свръх-надарените и изпреварили времето си музиканти.
Тъжни, набедени ъндърграунд звездички. Жал ми е за вас.
Това са тотални глупости. Само у нас да се продаваш е някакъв осми смъртен грях, от който стойностните музиканти трябва да се пазят чисти и неопетнени.
Писна ми от снобари, които се обграждат от малки групички боготворящи ги фенове, и си вярват, че са богопомазани, величествени, озарени от неземно вдъхновение... но масите просто не са дорасли, за да ги разбират.
Същите цъкат с език и бърчат чело дори при най-минимален комерсиален успех на някоя друга група. Като че ли да напълниш концерт или да продадеш албум автоматично те изключва от малкото, елитарно общество на свръх-надарените и изпреварили времето си музиканти.
Тъжни, набедени ъндърграунд звездички. Жал ми е за вас.
понеделник, 14 февруари 2011 г.
Какво толкова?
Един текст, който не казва нищо ново.
Има нещо много сбъркано в поведението на българските мобилни оператори, и това вече не е тайна за никого. Напоследък все повече практикуват някаква отчаяна политика на отношения с клиента, която аз наричам “озверял маркетинг”. С усмивка, защото са ги учили, че усмивката е много важна. С промит иначе мозък на тема “корпоративна култура” - Един оператор да имаш, да не почиташ други. В страната на разделението вече имаме още един цветови признак, по който да се сортираме - червени, зелени или оранжеви.
Един получава три фактури наведнъж и sms “за негово улеснение”, че трябва да ги плати до еди кога си.
Друг се опитва да прекъсне договор от четири месеца, но го мотаят, “губят” му молбите и генерално се правят на ударени.
На трети фирмата му си сменя телекома, но иска да запази номерата - което, разбира се, става само на теория, а на практика е мъчителна и дълга раздяла.
Мен конкретно ме вбеси, че не искат да продават телефони, освен ако не сключиш поне едногодишен договор.
В “Germanos” не щат и да чуят за продажба, ако не се вържеш към Globul. Смешно е, защото уж магазинът би трябвало да продава свободно техника, макар че е ясно, че работят предимно с Globul. Първият им въпрос е “към кой оператор си?” (ах, това говорене на ти), а когато кажеш името на конкурентите изведнъж “се оказва”, че са останали само апарати, които са за сключване на договор.
В M-tel напоследък е страшно приключение. Прекарах 50 минути на опашка, в която аз бях втори, т.е. човекът пред мен го обслужваха. Беше чужденец и си купуваше телефон. Какво й е сложното на тази ситуация, че да продължи почти час, не е ясно. Преди да ме прехвърлят на тази опашка, минах през двама служители, казах им точно какво искам, но се наложи да изслушам дежурните въпроси и ненужни предложения. Ама как смее този човек да знае какво иска - телефон без договор? При това конкретен модел? Ама чакайте да видим дали са останали, може да са свършили... При третото казване какво точно искам, получавам троснато “ама господине, ние все пак сме мобилен оператор...” . “... и като такъв не ни пука за клиентите ни”, довършвам си на ум аз.
Гледам ги, докато минутите си текат, и си мисля. Всичко им е като в нормална компания. И офисите им лъскави, и служителите им с промити мозъци, а самочувствието им едно такова превъзхождащо те. Имат пет милиона клиенти, кой си ти, че да им търсиш сметка? Всеки лош случай, всеки случай на убийствено протакане, непукизъм, грубо държание или ощетяване, е, разбира се, изключение, а и сигурно е по вина на клиента.
Още не мога да реша дали им е малко персонала, или си мислят “Какво толкова?”. Какво, като разочароват един свой клиент, забавят втори и вбесят трети. Къде имат реално да мърдат хората? Ще сменят веднъж от Глобул на М-тел и на Виваком, после ще ги врътнат втори път, и накрая пак ще се намери кой да ги вбеси. Сигурно си мислят “Винаги има недоволни”, “няма такова мрънкало като българския клиент” и прочее шаблонни оправдания. А някой замисля ли се дали няма да постигне небивал успех ако направи искрено всичко по силите си да отговори на очакванията на клиентите си?
Безкрайно по-лесно е за тях да имаме договори, от които не можем да се отскубнем, непрекъсваеми услуги, да ни се пречи да си запазим номера от един оператор на друг. Докато има кой да си казва “Какво толкова?” и да вярва, че услуга на ниво “става” е по-добра от безупречно обслужване, приказката ще си продължава.
Има нещо много сбъркано в поведението на българските мобилни оператори, и това вече не е тайна за никого. Напоследък все повече практикуват някаква отчаяна политика на отношения с клиента, която аз наричам “озверял маркетинг”. С усмивка, защото са ги учили, че усмивката е много важна. С промит иначе мозък на тема “корпоративна култура” - Един оператор да имаш, да не почиташ други. В страната на разделението вече имаме още един цветови признак, по който да се сортираме - червени, зелени или оранжеви.
Един получава три фактури наведнъж и sms “за негово улеснение”, че трябва да ги плати до еди кога си.
Друг се опитва да прекъсне договор от четири месеца, но го мотаят, “губят” му молбите и генерално се правят на ударени.
На трети фирмата му си сменя телекома, но иска да запази номерата - което, разбира се, става само на теория, а на практика е мъчителна и дълга раздяла.
Мен конкретно ме вбеси, че не искат да продават телефони, освен ако не сключиш поне едногодишен договор.
В “Germanos” не щат и да чуят за продажба, ако не се вържеш към Globul. Смешно е, защото уж магазинът би трябвало да продава свободно техника, макар че е ясно, че работят предимно с Globul. Първият им въпрос е “към кой оператор си?” (ах, това говорене на ти), а когато кажеш името на конкурентите изведнъж “се оказва”, че са останали само апарати, които са за сключване на договор.
В M-tel напоследък е страшно приключение. Прекарах 50 минути на опашка, в която аз бях втори, т.е. човекът пред мен го обслужваха. Беше чужденец и си купуваше телефон. Какво й е сложното на тази ситуация, че да продължи почти час, не е ясно. Преди да ме прехвърлят на тази опашка, минах през двама служители, казах им точно какво искам, но се наложи да изслушам дежурните въпроси и ненужни предложения. Ама как смее този човек да знае какво иска - телефон без договор? При това конкретен модел? Ама чакайте да видим дали са останали, може да са свършили... При третото казване какво точно искам, получавам троснато “ама господине, ние все пак сме мобилен оператор...” . “... и като такъв не ни пука за клиентите ни”, довършвам си на ум аз.
Гледам ги, докато минутите си текат, и си мисля. Всичко им е като в нормална компания. И офисите им лъскави, и служителите им с промити мозъци, а самочувствието им едно такова превъзхождащо те. Имат пет милиона клиенти, кой си ти, че да им търсиш сметка? Всеки лош случай, всеки случай на убийствено протакане, непукизъм, грубо държание или ощетяване, е, разбира се, изключение, а и сигурно е по вина на клиента.
Още не мога да реша дали им е малко персонала, или си мислят “Какво толкова?”. Какво, като разочароват един свой клиент, забавят втори и вбесят трети. Къде имат реално да мърдат хората? Ще сменят веднъж от Глобул на М-тел и на Виваком, после ще ги врътнат втори път, и накрая пак ще се намери кой да ги вбеси. Сигурно си мислят “Винаги има недоволни”, “няма такова мрънкало като българския клиент” и прочее шаблонни оправдания. А някой замисля ли се дали няма да постигне небивал успех ако направи искрено всичко по силите си да отговори на очакванията на клиентите си?
Безкрайно по-лесно е за тях да имаме договори, от които не можем да се отскубнем, непрекъсваеми услуги, да ни се пречи да си запазим номера от един оператор на друг. Докато има кой да си казва “Какво толкова?” и да вярва, че услуга на ниво “става” е по-добра от безупречно обслужване, приказката ще си продължава.
петък, 19 ноември 2010 г.
Един вторник преди няколко месеца
ми се обади запъхтяна колеЖка (която не се свеня да наричам така), за да ми каже да не идвам този ден в офиса. Имало проверяващи от "Инспекция по труда" и началството не искало да се разбира, че сме толкова много хора, сбутани в толкова малко пространство. Досмеша ме и пожелах успех на инспекторите. Дано видят голяма част от колегите, до които не е достигнало обаждането и са се появили в тясното задушно пространство. Дано видят висящите контакти, разклатените бюра, старите столове и плътно затворените прозорци. Дано усетят, че зиме изборът е между смърт от задушаване и от студ, а лете сме принудени да дишаме зловонията на климатици, чиито отдушници никога не са почиствани, а филтрите никога не са сменяни.
Някъде тук е дефинирана границата, отвъд която лъсва истинската същност на привидното приятелство между българските работодатели и служители . Работодателите - със самочувствие на светци, които слагат хляба на масата на неблагодарния работник. Без да броят допълнителните часове, закъснелите заплати, Коледите без премии. Работниците - скатаващи от работа, теглещи една майна на всичко и всички и чакащи оправия.
Някъде тук е дефинирана границата, отвъд която лъсва истинската същност на привидното приятелство между българските работодатели и служители . Работодателите - със самочувствие на светци, които слагат хляба на масата на неблагодарния работник. Без да броят допълнителните часове, закъснелите заплати, Коледите без премии. Работниците - скатаващи от работа, теглещи една майна на всичко и всички и чакащи оправия.
вторник, 16 ноември 2010 г.
Седя отстрани
и наблюдавам как някога перфектният екип аха-аха да се разпадне - като плод, който е започнал да загнива. Човекът, който играе ролята на съединителната тъкан в отбора никога не е готов за подобна промяна. Сборът от фактори е налице, който иска да търси причини - ще ги открие в изобилие.
"Когато не е счупено, не го поправяй", казват хора, нечували за износване на частите в един двигател. И днес е така - износените части задавят, закашлят, правят ритъма неравноделен и счупен.
Господин "супер-изпълнител" както обикновено пори вълните и не забелязва признаците на разпад около себе си. Госпожа "черногледа" държи всички останали в плен, обрисувайки им с най-големи подробности как нищо не е в ред. Госпожица "апатична" гледа маникюра си и не вдява. Господин "холерик" отсъства, но така или иначе работата на екипа не му е по вкуса. Всеки от хората в заседателната зала има своя причина да иска да е някъде другаде. Никой няма смелостта да погледне останалите в очите и да признае, че всичко е приключило.
"Когато не е счупено, не го поправяй", казват хора, нечували за износване на частите в един двигател. И днес е така - износените части задавят, закашлят, правят ритъма неравноделен и счупен.
Господин "супер-изпълнител" както обикновено пори вълните и не забелязва признаците на разпад около себе си. Госпожа "черногледа" държи всички останали в плен, обрисувайки им с най-големи подробности как нищо не е в ред. Госпожица "апатична" гледа маникюра си и не вдява. Господин "холерик" отсъства, но така или иначе работата на екипа не му е по вкуса. Всеки от хората в заседателната зала има своя причина да иска да е някъде другаде. Никой няма смелостта да погледне останалите в очите и да признае, че всичко е приключило.
понеделник, 15 ноември 2010 г.
Поне пет неща, които не са наред с Т****фикация
Неприемливо е слаба дума, но е неприемливо през 2010 да има услуга:
1. ...която е практически невъзможно да бъде измерена правилно и да се плати само това, което си използвал.
2. ...от която е практически невъзможно да се откажеш.
3. ...която дори да не ползваш, да заплащаш, заради зле планираната инфраструктура на фирмата, която я предлага
4. ...която плащаш на базата на минало потребление, а после идва изравнителна сметка, в която ако си надвнесъл, не можеш да си вземеш парите в брой, а може само да се използват за следващи сметки. (ами ако се откажеш? ако не живееш вече на същото място?)
5. ...която те кара да плащаш и парното на съседа, както и загубите на енергия по пътя към дома ти.
6. ... за която можеш да избереш фирмата, която да ти изчисли месечната сметка, но не и фирмата, която да ти достави услугата, защото има само една.
И това е само началото на списъка. Ако се чувствате авантюристи днес, бойкотирайте или осъдете Топлофикация!
1. ...която е практически невъзможно да бъде измерена правилно и да се плати само това, което си използвал.
2. ...от която е практически невъзможно да се откажеш.
3. ...която дори да не ползваш, да заплащаш, заради зле планираната инфраструктура на фирмата, която я предлага
4. ...която плащаш на базата на минало потребление, а после идва изравнителна сметка, в която ако си надвнесъл, не можеш да си вземеш парите в брой, а може само да се използват за следващи сметки. (ами ако се откажеш? ако не живееш вече на същото място?)
5. ...която те кара да плащаш и парното на съседа, както и загубите на енергия по пътя към дома ти.
6. ... за която можеш да избереш фирмата, която да ти изчисли месечната сметка, но не и фирмата, която да ти достави услугата, защото има само една.
И това е само началото на списъка. Ако се чувствате авантюристи днес, бойкотирайте или осъдете Топлофикация!
четвъртък, 4 ноември 2010 г.
R.I.P. на немеркантилния стремеж
Животът (в България) учи, че трябва да забравиш за всичко, което не може да ти донесе бърза материална печалба. Нравственост, морал и ценности (различни от ценни притежания) са думи от миналия век, от минала ера. Който загърби човешката си същност, умението да бъде състрадателен, да помага без користни задни мисли, бива приветстван и възнаграден. Който опита да отстоява безрезервното отдаване в името на кауза или хора, бива смятан за глупак, ограбван и низвергван.
Така е от години и, ако се съди по досегашното състояние на нещата, ще продължи да бъде така. Няма нужда от много повече думи.
Така е от години и, ако се съди по досегашното състояние на нещата, ще продължи да бъде така. Няма нужда от много повече думи.
сряда, 15 септември 2010 г.
* * * * *
Една уморена сутрин е, когато онази кола се появява пред мен на магистралата. Сенките режат грубо, като дори поляризираните очила не помагат да се отнеме напрежението от очите. Имам най-напрегнатите очи, което всъщност помага да забележа уж най-обикновената, приближаваща вляво от мен кола. Понякога привидно прости и ненатрапливи неща идват и, ами натрапват се, искат да ти кажат нещо, ако имаш необходимата разделителна способност да го прочетеш. Сребристата карета ме подминава с доста по-висока скорост от разрешената - знам, защото самият аз се движа с десет километра отгоре. Нещо се пробужда в мен - спомен, мисъл, полъх или парче от снимка, и настъпвам газта. Този повей на втечнено от скоростта сребро трябва да бъде догонен.
Следва реминисценция за един отдавна отминал свят в едно несъществуващо време, където на светлината от топли, но не и горещи, червени жички, един женски силует танцува така, все едно от това зависи живота на притежателката му. Посетителите на мястото разтапят вода по пода от снега в подметките си, уредите за отопление са тънки плочи, от столчетата може да се нареди пъзел, а от колоните се разнася онази песен с текст “No no no... you don’t love me and I know now”... Има и комини, вирнали червени лампички, за да не се остърже някой самолет в тях. А от нея е останал само силует.
За първи път успявам да мина пред сребристата кола и вече се чудя дали не съм се излъгал. Наистина, не се даде веднага - трябваше да вдигна 160 на една права отсечка, но все пак ми се стори твърде лесно. Зървам шофьора, който, с рошавата си коса и пуловер върху риза спокойно би могъл да е пианист, свирещ в свободното си време концертите на Рахманинов. В него няма нищо опасно, нищо, което да си струва преследването. Настъпвам за всеки случай, и минута по-късно вече е всеки случай, защото отпред изскача ремарке с пилета и просто трябва да намаля, а той е с почти сто и петдесет и отново губя водачеството, радиото изпуква, защото е намерило станция...
“I need your lovin’ like a sunshine”, уверяват ме колоните. В колата те звучат немощно, а преди време бяха убедителни, когато иглата Stanton се плъзгаше в каналите на винила, положен със свещенодействено движение върху стария Technics 1210. Силуетът танцува, но тялото го няма - останали са празни очертания. Когато изгубиш някого се случва да ти се иска просто да изчезнеш във въздуха като облаче пара. Тя иска да е в комините, да я изстрелят нагоре, за да може да е в небето, където, казват, е любимият й.
Рошавият ръкомаха, недоумява защо постоянно го задминавам, дава ми светлинни сигнали и се прави, че не знае за какво става въпрос, но всъщност приема предизвикателството ми на драго сърце и използва всяка възможност да мине напред. Веднъж и аз имам удобен случай, в който камион го забавя и успявам да профуча край него. Скоростта вече не пада под сто и петдесет, така завоите са интересни.
Филмът се гъне като лъскава гъсеница, току-що изваден от фотоапарата от грубите ръце на момчето (охранител?). На слабото горене на червените жички едва ли е осветен и ако се прояви преди края на нощта ще излязат очертанията на всички танцуващи и вдишващи парата хора. Ако силуетът беше книга, несъмнено щеше да е езическа и това щеше да е нейното аутодафе. Посетителите са смутени, предпочитат да не гледат трансформацията, но продължават да вдишват.
Няколко километра след това разбирам, че е предопределено да съм губещ в този двубой. Сребристият кривва в изход от магистралата, което не е разчетено - регистрацията му е софийска и се предполагаше забавлението да продължи поне още четвърт час. За мен остава горчивата роля на губещ и утехата, че съм бил най-дразнещият губещ. Нямам грам респект за такива като него. Мога да го бия с ръка, завързана на гърба си.
А тя е някъде там и го очаква - своя сребърен сърфист. Една празна черупка, която може да бъде цяла само когато танцува под светлината от комините, с дълга, сплетена коса и разтеглена във вещерска усмивка уста.
Следва реминисценция за един отдавна отминал свят в едно несъществуващо време, където на светлината от топли, но не и горещи, червени жички, един женски силует танцува така, все едно от това зависи живота на притежателката му. Посетителите на мястото разтапят вода по пода от снега в подметките си, уредите за отопление са тънки плочи, от столчетата може да се нареди пъзел, а от колоните се разнася онази песен с текст “No no no... you don’t love me and I know now”... Има и комини, вирнали червени лампички, за да не се остърже някой самолет в тях. А от нея е останал само силует.
За първи път успявам да мина пред сребристата кола и вече се чудя дали не съм се излъгал. Наистина, не се даде веднага - трябваше да вдигна 160 на една права отсечка, но все пак ми се стори твърде лесно. Зървам шофьора, който, с рошавата си коса и пуловер върху риза спокойно би могъл да е пианист, свирещ в свободното си време концертите на Рахманинов. В него няма нищо опасно, нищо, което да си струва преследването. Настъпвам за всеки случай, и минута по-късно вече е всеки случай, защото отпред изскача ремарке с пилета и просто трябва да намаля, а той е с почти сто и петдесет и отново губя водачеството, радиото изпуква, защото е намерило станция...
“I need your lovin’ like a sunshine”, уверяват ме колоните. В колата те звучат немощно, а преди време бяха убедителни, когато иглата Stanton се плъзгаше в каналите на винила, положен със свещенодействено движение върху стария Technics 1210. Силуетът танцува, но тялото го няма - останали са празни очертания. Когато изгубиш някого се случва да ти се иска просто да изчезнеш във въздуха като облаче пара. Тя иска да е в комините, да я изстрелят нагоре, за да може да е в небето, където, казват, е любимият й.
Рошавият ръкомаха, недоумява защо постоянно го задминавам, дава ми светлинни сигнали и се прави, че не знае за какво става въпрос, но всъщност приема предизвикателството ми на драго сърце и използва всяка възможност да мине напред. Веднъж и аз имам удобен случай, в който камион го забавя и успявам да профуча край него. Скоростта вече не пада под сто и петдесет, така завоите са интересни.
Филмът се гъне като лъскава гъсеница, току-що изваден от фотоапарата от грубите ръце на момчето (охранител?). На слабото горене на червените жички едва ли е осветен и ако се прояви преди края на нощта ще излязат очертанията на всички танцуващи и вдишващи парата хора. Ако силуетът беше книга, несъмнено щеше да е езическа и това щеше да е нейното аутодафе. Посетителите са смутени, предпочитат да не гледат трансформацията, но продължават да вдишват.
Няколко километра след това разбирам, че е предопределено да съм губещ в този двубой. Сребристият кривва в изход от магистралата, което не е разчетено - регистрацията му е софийска и се предполагаше забавлението да продължи поне още четвърт час. За мен остава горчивата роля на губещ и утехата, че съм бил най-дразнещият губещ. Нямам грам респект за такива като него. Мога да го бия с ръка, завързана на гърба си.
А тя е някъде там и го очаква - своя сребърен сърфист. Една празна черупка, която може да бъде цяла само когато танцува под светлината от комините, с дълга, сплетена коса и разтеглена във вещерска усмивка уста.
понеделник, 30 август 2010 г.
*
Туитване, блогване, влогване, ъпдейтване на фейсбук статуса, лайкване, шерване, свеж-ване, дигване, рейтване, тъмблр-ване, ъпдейтване на локацията във форскуеър, постване на най-слушаното в ласт.фм, ъпдейтване на скайп статуса, коментиране...
Сигурно не съм изброил и една трета от начините да заявиш присъствие онлайн. Колкото са повече, толкова по-обезценено е това, което всеки отделен човек има да каже. Един туит няма никакво значение. Точно както в реалния свят мислите на единия човек нямат никакво значение, докато не се поставят в контекст - кой е този един, защо е важен.
Виждал съм снимки, които само преди 10 години щяха да предизвикват възхитени ахвания, а днес предизвикват поглед, траещ около 1,7 секунди и натискане на "Next".
Дигитално отегчение. Neeeext!
събота, 28 август 2010 г.
За тези седем месеца...
... нищо кой знае какво не се случи :) .
Добре де, имаше случки, но корабчето продължи да си пътува във морето от неща.
Подушвам нова есен.
Всичките ми мисли са сведени до парчета от по 140 символа.
Изгубих способността си да разказвам истории, така че без истории тук повече.
Добре де, имаше случки, но корабчето продължи да си пътува във морето от неща.
Подушвам нова есен.
Всичките ми мисли са сведени до парчета от по 140 символа.
Изгубих способността си да разказвам истории, така че без истории тук повече.
***
И все пак... случи се един албум на Nasekomix, който ме подтикна да наруша мълчанието си предишният път, и който беше саундтрак на съкровени моменти. Един албум, който разказва всички истории.
Гледах ги на два пъти в Пловдив и веднъж в София. Те не заслужават суперлативи, защото суперлативи получават какви ли не групи и групички, какви ли не писателчета и драскачета, какви ли не концерти и шоуенца.
Тези музиканти заслужават хиперлативи. Гледайте ги следващия път, заслужава си.
UNKLE сътвориха магия.
И все пак... случи се един албум на Nasekomix, който ме подтикна да наруша мълчанието си предишният път, и който беше саундтрак на съкровени моменти. Един албум, който разказва всички истории.
Гледах ги на два пъти в Пловдив и веднъж в София. Те не заслужават суперлативи, защото суперлативи получават какви ли не групи и групички, какви ли не писателчета и драскачета, какви ли не концерти и шоуенца.
Тези музиканти заслужават хиперлативи. Гледайте ги следващия път, заслужава си.
***
Случи се и един Sonisphere фестивал, че и един Spirit Of Burgas. Всяко от тези събития си заслужаваше, за мен по-скоро по лични причини, а не толкова заради групите, които бяха.
И тази година пропуснах Park Live. Но отидох до мястото и спорих с най-отвратителния пътен полицай, пръкнал се на земята.
***
Regrets I had a few, but then again, too few to mention, хехехе.
And did we tell you the name of the game, boy
we call it Riding the Gravy Train.
вторник, 12 януари 2010 г.
Гледайки календарчето
Възможно ли е изобщо събуждане от този тресавищен, монотонен, компромисен, увличащ и безкрайно удобен начин на живот? Животът на другите, но не този, в който се месим, когато искаме да знаем и най-малките детайли от последните случки на приятелите си и не този, който се опитваме да догоним у по-успешните ни познати. А животът на другите, който неусетно става наш живот, променяйки дефиницията на това за какво живеем, задавайки ни ценности и бутайки ни в предварително положените коловози.
Удобна, сдъвкана и изплюта телевизия, вместо смислена книга или смислен филм; над осем часа, прекарани в офис под луминесцентна светлина, вместо пълно преживяване на следобеда и разходка с колела под косите слънчеви лъчи; продажба на акции на борсата вместо стрелба по съветски хеликоптери.
Другите, които по-добре от нас се преструват, че конвенционалният живот ги устройва напълно и никога не са искали друго, а всъщност бавно полудяват. И другите други, които са толкова по-будни от нас, че собствените ни опити да се събудим изглеждат аматьорски и обречени на неуспех.
Май е по-добре да се обърнем на другата страна и отново да се отдадем на унеса. Все пак, започва цяла нова година, не можем да си позволим да си даваме сметка как сме прекарали всеки ден от нея, нали?
Удобна, сдъвкана и изплюта телевизия, вместо смислена книга или смислен филм; над осем часа, прекарани в офис под луминесцентна светлина, вместо пълно преживяване на следобеда и разходка с колела под косите слънчеви лъчи; продажба на акции на борсата вместо стрелба по съветски хеликоптери.
Другите, които по-добре от нас се преструват, че конвенционалният живот ги устройва напълно и никога не са искали друго, а всъщност бавно полудяват. И другите други, които са толкова по-будни от нас, че собствените ни опити да се събудим изглеждат аматьорски и обречени на неуспех.
Май е по-добре да се обърнем на другата страна и отново да се отдадем на унеса. Все пак, започва цяла нова година, не можем да си позволим да си даваме сметка как сме прекарали всеки ден от нея, нали?
четвъртък, 24 декември 2009 г.
Консуматорско
Мечтата на милиони българи се сбъдна. Достатъчен брой хора вече са презадоволени на ниво храна. Не защото са много добре с парите, а защото малко им трябва. Това малко в нуждите им вече е подсигурено и могат да продължат напред в материалното си търсене. Надграждането му до духовно се отлага за неопределено време.
И това проличава в огромна степен по празници като Коледа. Всеки трябва да напазарува, нищо, че после ще изхвърли храна. Всеки трябва да прекали с яденето и алкохола, за да си отпусне душицата. Всеки трябва да пътува, за да забрави поне за малко живота си. Всеки трябва да се преобрази в невероятен изрод, какъвто всъщност не е - да се блъска на опашката, да крещи на останалите в задръстването, да се държи лошо с продавачката (която също се държи лошо с него). Всичко това, за да може да оправдае няколкото часа обръщане на ролите, времето, в което човекът от тълпата е цар.
Вече имаме собствена, българска порода хищни скакалци, унищожаващи всичко по пътя си. Те са по улиците в хипертрофиралото задръстване; в гига-маркетите, които за първи и единствен път в годината отварят всичките си каси (но пак има опашки); в магазините за играчки, където тъпчат в торбите си евтина китайска пластмаса, без да ги е еня дали не вредят на децата си; в аутлетите на набедени за известни марки дрехи, където може да се види ръкопашен бой за парцалче, ушито в Турция или България, изнесено и после внесено обратно, защото в "белите" държави му е минало времето.
След тези мутирали хора не остава нищо. Противоотрова срещу тази епидемия няма.
И това проличава в огромна степен по празници като Коледа. Всеки трябва да напазарува, нищо, че после ще изхвърли храна. Всеки трябва да прекали с яденето и алкохола, за да си отпусне душицата. Всеки трябва да пътува, за да забрави поне за малко живота си. Всеки трябва да се преобрази в невероятен изрод, какъвто всъщност не е - да се блъска на опашката, да крещи на останалите в задръстването, да се държи лошо с продавачката (която също се държи лошо с него). Всичко това, за да може да оправдае няколкото часа обръщане на ролите, времето, в което човекът от тълпата е цар.
Вече имаме собствена, българска порода хищни скакалци, унищожаващи всичко по пътя си. Те са по улиците в хипертрофиралото задръстване; в гига-маркетите, които за първи и единствен път в годината отварят всичките си каси (но пак има опашки); в магазините за играчки, където тъпчат в торбите си евтина китайска пластмаса, без да ги е еня дали не вредят на децата си; в аутлетите на набедени за известни марки дрехи, където може да се види ръкопашен бой за парцалче, ушито в Турция или България, изнесено и после внесено обратно, защото в "белите" държави му е минало времето.
След тези мутирали хора не остава нищо. Противоотрова срещу тази епидемия няма.
събота, 12 декември 2009 г.
Но как точно се завръщам?
Как, как - на зиг-заг. По-точно спиралообразно. Не особено бързо. В най-тъмното време на годината. Може би за да докажа, че съм жив, или да уловя въртенето на повърхността на живота и под нея.
Култовият модел грамофони Technics SL-1200 е смятан за един от предметите, които силно са повлияли света такъв, какъвто го познаваме днес. Серията е в производство от 1972 година и ако се вярва на статията в Wikipedia, някои от първите произведени модели все още са в сериозна употреба.
Има голяма вероятност, ако човек някога се е занимавал по-задълбочено с DJ-стване, да е притежавал, ползвал или поне мечтал за такъв грамофон. Ето как изглежда в едно от по-модерните си превъплъщения:
Всъщност промените по външния вид през годините са малко - наистина, какво да променят на един съвършен дизайн?
Причината да се мъдри тук този Technics не е, че е едно изключително надеждно и качествено парче техника. Харесва ми не само като грамофон, но и като метафора.
Въртенето - на повърхността на живота и под нея.
Може би преживяваш период на бурни промени във възгледите си, вътрешни конфликти и развенчаване на илюзиите. А на повърхността всичко е унасящо рутинно. Сигурно си се събудил в средата на плочата и изведнъж разбираш, че пътечките постепенно се стесняват и ти се иска pitch-control-ът да не забързва темпото така неумолимо. Спрете грамофона, искам да сляза :)
А може би няма нищо лошо в това да смениш плочата... Стига да ти стиска. DJ-ите го правят непрекъснато, нали?
Култовият модел грамофони Technics SL-1200 е смятан за един от предметите, които силно са повлияли света такъв, какъвто го познаваме днес. Серията е в производство от 1972 година и ако се вярва на статията в Wikipedia, някои от първите произведени модели все още са в сериозна употреба.
Има голяма вероятност, ако човек някога се е занимавал по-задълбочено с DJ-стване, да е притежавал, ползвал или поне мечтал за такъв грамофон. Ето как изглежда в едно от по-модерните си превъплъщения:
Всъщност промените по външния вид през годините са малко - наистина, какво да променят на един съвършен дизайн?
Причината да се мъдри тук този Technics не е, че е едно изключително надеждно и качествено парче техника. Харесва ми не само като грамофон, но и като метафора.
Въртенето - на повърхността на живота и под нея.
Може би преживяваш период на бурни промени във възгледите си, вътрешни конфликти и развенчаване на илюзиите. А на повърхността всичко е унасящо рутинно. Сигурно си се събудил в средата на плочата и изведнъж разбираш, че пътечките постепенно се стесняват и ти се иска pitch-control-ът да не забързва темпото така неумолимо. Спрете грамофона, искам да сляза :)
А може би няма нищо лошо в това да смениш плочата... Стига да ти стиска. DJ-ите го правят непрекъснато, нали?
петък, 27 ноември 2009 г.
неделя, 21 юни 2009 г.
Lamb
са (попълнете любим суперлатив) на живо.
Третият им концерт за последните 5 години беше пред малко, но страшно светнати и красиви хора (много познати и приятели).
Анди е високоволтова, усмихната машинка.
Лу е обрана и магнетична.
Басистът, дето не му знам името, е симпатяга.
Дъжд валя два-три пъти, но не беше някакъв проблем.
Колодрумът е чудесно място за парти.
вторник, 16 юни 2009 г.
Луксозен тур бус дава Meat&Greet на Рок Фес
Попадна ми информация за Dream Theater, в която има общо две изречения без грешка. Май...
Dream Theater пристигат с два луксозни тур буса на 3-ти юли в Каварна!
На път за Калиакра Рок Фест 09 - бандата свири на големите Европейски фестивални сцени!
Грешки: Ненужно тире. Ще кажете, че издребнявам - това е само началото; можеха да сложат и кавички около името на фестивала.
Емблематичната прогресив метъл банда – Dream Theater, които ще изнесат концерт в последната вечер на Калиакра Рок Фест 09 на 3-ти юли, пристигат у нас с два ултра модерни тур буса.
Грешки: Ненужно тире номер 2; става дума за бандата, “които ще изнесат концерт”; “тур бус” май не е от най-наложилите се чуждици...
Перфектно оборудвани и с всякакви възможни екстри – звездните пътници се чувстват като у дома си, пътувайки хиляди километри в удобните возила.
Грешки: Ненужно тире номер 3, някой май е открил тиретата наскоро; освен това излиза, че звездните пътници (космонавти?) са оборудвани перфектно. Какво, антенки ли са им сложили в ушите?
Точно две седмици остават до първия акорд на John Petricci на сцената на Калиакра Рок Фест 09, а до тогава бандата ще направи ударна обиколка из големите Европейски фестивални сцени.
Грешки: Името е Джон Петручи. А защо трябваше да е на латиница?; големите европейски - като са големи, не значи, че трябва да са с главна буква.
На фестивала Gods Of Metal в Италия те дори ще се срещнат на сцената и с друг хедлайнер на Калиакра Рок Фест 09 – Motley Crue , които забиват у нас на 1-ви юли.
Грешки: Името на фестивала е на латиница, поне да го бяха оградили с някакви кавички...; това, че ще срещнат на сцената и друг хедлайнер означава ли, че вече са срещнали един хедлайнер?...
Dream Theater, които се славят с една от най-преданата публика в света и този път ще отделят специално внимание на най-запалените си фенове, включително и българските.
Грешки: Една от най-преданата - без коментар
На официалната си страница бандата пусна специален Meat&Greеt пакет за среща на групата с фенове в backstage.
Грешки: Meat&Greet? Сериозно? Месо и поздрави? "в backstage" - в клуба, може би?
Пакета включва: ексклузивна среща (meet&greet) с официален pass, автограф, снимка с бадата, оригинално перце и нашивка с името на новият албум "Black Clouds & Silver Linings" и отстъпка в on-line магазина на Dream Theater.
Грешки: Изведнъж минахме на курсив; "Пакетът" - пълен член; "meet&greet" този път написано правилно, но с малки букви, за разлика от преди малко, а и никой не обяснява какво значи - просто чужди думи. Със същия успех можеше да пише "jambon et chaussures"; "Pass" - отново ненужно на английски, вече има и българска чуждица “пас”, от около 50-60 години; среща с "бадата"; "новият" - пак проблем с члена; има и дума “онлайн”, стига латиница.
Българските притежатели на такъв пакет, трябва да имат задължително и билет за концерта на бандата на 3-ти юли на Калиакра Рок Фест 09.
Грешки: Прощавам тъпия словоред, остава една лоша, лоша запетайка
Те ще могат да се срещнат с идолите си преди самият концерт, като допълнително ще има по-точна информация в медиите и на сайта www.kaliakrarockfest.com, как ще протече самата среща.
Грешки: "самия"; стилистично изречението е катастрофа.
Точно седем години след първият си незабравим концерт в България, Dream Theater пристигат у нас броени дни след излизането на дългоочаквания им десети албум BLACK CLOUDS & SILVER LININGS (23.06.09).
Грешки: “първия”; Защо заглавието на албума е без кавички и с главни букви, че и курсив? Да не би да говори Смърт от романите на Пратчет?
Организаторите от Жокер медиа и Община Каварна споделят , че перфектните музиканти, известни със своята точност и прецизност са доста изискани и в изискванията си към тях.
Грешки: Точност и прецизност, изискани в изискванията си...
Те предпочитат да се хранят само със здравословни храни, приготвени без мазнини и подправки.
Грешки: Няма!
За да улеснят организаторите, те дори са дали свое примерно меню, различно за всеки ден от седмицата.
Грешки: Няма, като изключим, че няма нищо “дори” в това групите да дават свое примерно меню на организаторите.
В трите дни на Калиакра Рок Фест 09 – от 1-ви до 3-ти юли , в Каварна ще гостуват Motley Crue и Lauren Harris (01.07.09) , Scorpions, Blind Guardian и Edguy (02.07.09) и Dream Theater със съпорт Cynic (03.07.09).
Грешки: Не могат да изпишат правилно името на групата, чийто концерт организират, освен това продължават да смесват кирилица и латиница просто ей така; “съпорт” - можем ли да преглътнем още една чуждица?
Билетите за фестивала вече са в продажба на касите на Билетния център на НДК, в мрежата на Ticketstream.bg и Eventim.bg, както и техните аутлети.
Грешки: Изобретателна употреба на българската дума “аутлет”.
Цената на еднодневен билет е 55лв, а тридневният, който участва в томбола с награда чисто нов мотор и дава достъп на притежателя му до всички концерти на Калиакра Рок Фес 09 е с цена 100лв.
Грешки: Рок Фес - турският рок фестивал на годината!; изгубена запетайка, награда 5000.
Няма коментар, нямаше и смисъл от упражнението, освен за собствен кеф. Иска ми се този, който е писал текста, да си го погледне така... В рамките на деня го видях препечатано в няколко сайта, между които и "уважаващи себе си новинарски" такива. Никъде не се бяха постарали да го пипнат малко...
сряда, 1 април 2009 г.
Още мъдрости от таксито.
Двама различни шофьори на такси в един ден:
1. Средна възраст, навъсен, безличен, сив. В един момент друг шофьор ни засича, идвайки от забранена улица. Таксиджията описва надълго и нашироко как такива като този трябва да ги преследваш, да ги накараш да спрат, и да ги набиеш едно хубаво. "За да може като си седне после в колата, да размисли, и да знае, че ако пак наруши правилата, пак ще бъде млян". Пречката? Че щели да подават жалби и да го съдят после, та затова не може както му се иска, да бие всички, които нарушават правилника. После го напсува сочно и зави по ако не забранен, то поне екстремен начин.
2. Като казвам посоката се извинява, че е нов и не знае къде е това. На втората минута става ясно, че е таскиметър от три дни, съкратен от предишната си работа заради "кризата". На третата се сеща къде точно отиваме. Усмихнато ми обяснява, че в новата си професия прави повече пари от старата, където е работил по висшето си образование. Слизам от колата с много положително усещане, без грам натоварване.
Няма поука. Но все пак се чудя - толкова ли е трудно да не мрънкаш и да не натоварваш съвършено непознати, които даже уж обслужваш?
петък, 27 февруари 2009 г.
Изровено от архива: 1
Смених работата си.
Оставих добри бивши колеги, които се превърнаха в бивши приятели. Странно. В един момент седиш в два-три през нощта до машината за кафе и си мислиш колко много ти е дала компанията, вдишваш аромата на офиса, представяш си фантасмагории - че ти управляваш екипа и правиш всичко по-добре от настоящото ръководство. В следващия момент - пуф, няколко години от живота ти изчезват с няколко ръкостискания, прегръдки, старателно избягвани погледи.
Хората, които са ти давали пари назаем, карали са те с колата си, с които си се конкурирал за по-висока заплата и заслуга, с които си правил словесни спаринги, за да поддържаш изказа си остър, се превръщат в няколко icq контакта, които са постоянно онлайн, когато не можеш да говориш, и с които системно се разминавате. Разбира се, не ти е гадно, защото това са просто бивши колеги, не е като да са ти приятели или нещо. Истинските ти приятели са в четирите края на света, и за тебе контактуването с тях е малко като контактуване с духове - можеш да чуеш гласа им, да ги видиш на снимка, да им напишеш писмо - но не можеш да ги прегърнеш, да им дадеш пари назаем, или да ги откараш от летището. А когато все пак се случи да ги посрещнеш, в деня, отделен за тебе между баба им на село и старософийската леля, единственото, което можете да правите, е да си сверите часовника, да пробвате да си дадете отговор на въпроса "как се стигна дотук" или пък "каква е тази гигантска дупка помежду ни".
Нова работа, нови колеги с нови неприятни навици. А мислеше, че си виждал всичко. Момчето до теб е с някакъв гуру-комплекс и постоянно се държи все едно знае отговорите на всичките ти въпроси, момичето отсреща пее фалшиво на всяка песен, която пускат по радиото. Всъщност, често те двамата слушат две различни радиа, оставяйки те по средата на звуково бойно поле, в което престрелките се водят между Колдплей и Стейтъс Куо, а постоянният звън на телефоните е като далечна сирена за тревога.
Колегите са новите ти приятели. На работа се държиш по-истински, с по-малко грим, защото не се опитваш да градиш идеализиран образ за себе си. Даже напротив - нали никой не трябва да помисли, че си по-малко мързелив от него. Не изпъквай, приеми недостатъците и шумовете им, повлияй се, стани като тях...
Абонамент за:
Публикации (Atom)