По онова време е на квартира някъде между административното НДК и петте кьошета. Има някакво даскало наоколо, с издраскани с графити стени, а наоколо има кратери за нови, загрозяващи пейзажа кооперации. Картинката и без това е достатъчно неугледна - стари шест-етажни сгради със олющени фасади решени в сиво, поне по две бездомни кучета отпред и смрадливи асансьори вътре. Нямам идея защо се води елитен квартал на София, единственото му предимство е, че е близо до центъра. Иначе улиците навяват усещане за някаква тъжна псевдо-буржоазия, представям си, че тук живеят не особено щастливи, застаряващи хора, неуспели да скрият мухъла по старите си тапети и разбирания за света.
Входната врата е супер паянтова и не се заключва, във входа мирише лошо и е посипано с неприятни употребени предмети. Презервативи, парчета стари вестници, от време на време – игли, ставащи повод за входно-лелчески дискусии от типа “Вече никого не познаваме с тия наематели” и “Снощи го хванаха един, тоя, полицая от петия етаж го хвана”. Боби и всички, които обичат да му се изсипват за спонтанно запиване, са свикнали да прекосяват входа колкото се може по-бързо, гледайки само в краката си, за да подбират чист път.
В този ден Боби решава да забележи, че в пощенската кутия с името на хазяйката му има бял плик без нищо написано. Може да е висял така седмици наред, може да е пресен от сутринта, не е ясно. Показва ми го в кварталното място – непретенциозна кръчмица на име “Папагала”. Като ни носят бирите, го скрива, все едно сервитьорката ще му развали великия световен заговор. После изсипва на масата една снимка и листче, на което пише с красиво изпринтен Ариал “:) Сряда, 19:00". Тази сряда? Миналата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар