Още мъдрости от таксито.

  Двама различни шофьори на такси в един ден: 

1. Средна възраст, навъсен, безличен, сив. В един момент друг шофьор ни засича, идвайки от забранена улица. Таксиджията описва надълго и нашироко как такива като този трябва да ги преследваш, да ги накараш да спрат, и да ги набиеш едно хубаво. "За да може като си седне после в колата, да размисли, и да знае, че ако пак наруши правилата, пак ще бъде млян". Пречката? Че щели да подават жалби и да го съдят после, та затова не може както му се иска, да бие всички, които нарушават правилника. После го напсува сочно и зави по ако не забранен, то поне екстремен начин. 

2. Като казвам посоката се извинява, че е нов и не знае къде е това. На втората минута става ясно, че е таскиметър от три дни, съкратен от предишната си работа заради "кризата". На третата се сеща къде точно отиваме. Усмихнато ми обяснява, че в новата си професия прави повече пари от старата, където е работил по висшето си образование. Слизам от колата с много положително усещане, без грам натоварване. 

Няма поука. Но все пак се чудя - толкова ли е трудно да не мрънкаш и да не натоварваш съвършено непознати, които даже уж обслужваш? 

Изровено от архива: 1

Смених работата си. 

Оставих добри бивши колеги, които се превърнаха в бивши приятели. Странно. В един момент седиш в два-три през нощта до машината за кафе и си мислиш колко много ти е дала компанията, вдишваш аромата на офиса, представяш си фантасмагории - че ти управляваш екипа и правиш всичко по-добре от настоящото ръководство. В следващия момент - пуф, няколко години от живота ти изчезват с няколко ръкостискания, прегръдки, старателно избягвани погледи. 

Хората, които са ти давали пари назаем, карали са те с колата си, с които си се конкурирал за по-висока заплата и заслуга, с които си правил словесни спаринги, за да поддържаш изказа си остър, се превръщат в няколко icq контакта, които са постоянно онлайн, когато не можеш да говориш, и с които системно се разминавате. Разбира се, не ти е гадно, защото това са просто бивши колеги, не е като да са ти приятели или нещо. Истинските ти приятели са в четирите края на света, и за тебе контактуването с тях е малко като контактуване с духове - можеш да чуеш гласа им, да ги видиш на снимка, да им напишеш писмо - но не можеш да ги прегърнеш, да им дадеш пари назаем, или да ги откараш от летището. А когато все пак се случи да ги посрещнеш, в деня, отделен за тебе между баба им на село и старософийската леля, единственото, което можете да правите, е да си сверите часовника, да пробвате да си дадете отговор на въпроса "как се стигна дотук" или пък "каква е тази гигантска дупка помежду ни".

Нова работа, нови колеги с нови неприятни навици. А мислеше, че си виждал всичко. Момчето до теб е с някакъв гуру-комплекс и постоянно се държи все едно знае отговорите на всичките ти въпроси, момичето отсреща пее фалшиво на всяка песен, която пускат по радиото. Всъщност, често те двамата слушат две различни радиа, оставяйки те по средата на звуково бойно поле, в което престрелките се водят между Колдплей и Стейтъс Куо, а постоянният звън на телефоните е като далечна сирена за тревога. 

Колегите са новите ти приятели. На работа се държиш по-истински, с по-малко грим, защото не се опитваш да градиш идеализиран образ за себе си. Даже напротив - нали никой не трябва да помисли, че си по-малко мързелив от него. Не изпъквай, приеми недостатъците и шумовете им, повлияй се, стани като тях...