За хората, които взимат целия свят на подбив

Знам, че го репетират, или всъщност никога не излизат от стремежа си да кажат нещо оригинално и шеговито, като актьори, останали да живеят в роля. Докато другите хора нехаят за голяма част от хумора по света, шегобийците го попиват целия. Четири отличителни признака:

- отделят от паметта си, за да набутат там вицове
- гледат шоута с лафове
- заучават пиперливи реплики от комедиите
- имат си ирония и не се боят да я използват.

И когато дойде време, при ново запознанство, на купон, сред повече хора, те винаги са на ниво, а всички около тях получават мускулна треска на лицето и корема от смях.

Обичам да се смея и в повечето случаи компанията на такива хора ми е приятна. Но все още не разбирам как да се справя с един проблем - няма как да им кажа "шегата на страна", без да отпратя и тях встрани. Ако са сериозни, обикновено са тъжни като тъжни клоуни.

Когато искам да им кажа нещо не на шега, те, естествените врагове на всички, които се взимат твърде сериозно, с повдигнати закачливо краища на устните и светулки в погледа, казват нещо, което аз - буквалистът с недоразвито чувство за хумор (идващо само понякога, за разлика от тяхното) - не знам как да тълкувам.

С което професионалните шегобийци ми стават досадни и губят доверието ми. Не мога да съм приятел с тях.

Бележки за вярата в себе си

"Х. си е повярвал", чувам понякога, казано с тон, все едно да си повярваш е най-лошото нещо на света. Казват го най-често тези, чиято единствена цел в живота е да те приземят и да те убедят, че не си нищо особено. Обикновено провалени лидери, които си мислят "щом аз не успях, какво те кара да смяташ, че ти ще успееш?"

Някъде между безпомощната неувереност и изхвърлянето, стои здравословното количество вяра в себе си. Аз обаче гласувам с две ръце ЗА изхвърлянето, като по-полезно от двете състояния.

Колко пъти някой тотално кух и посредствен човек без никакви качества, успява само благодарение на тъпата вяра, че е спешъл. Докато други прекарват години да трупат знания и опит, за да се окаже накрая, че просто не умеят да се представят в привлекателна светлина...

Така че каквото и да си тръгнал/а да правиш, важно е да вярваш, че можеш да го постигнеш. Всичко друго те отклонява от целта.

Публикация 100

"Свеща, Ноща, ГОстта, Пещтера", нареждаше началния ми даскал. Смутени, изправените на дъската двойкари усърдно следваха погрешните подсказки и пишеха думите неправилно. Фрапираше ме не толкова, че пишеха с грешки, а че не долавяха граничещото с ирония натъртване. Да бях тях, само по интонацията му щях да знам кое как. Исках да не знам и да се науча от това подсказване. Но знаех и не беше интересно.

Бележки за конформизма

Когато общувам с някого до такава степен ми пука за това как се чувства той/тя, че често му спестявам много от това, което реално мога да кажа. Това е дълбоко в характера ми. Доброто име за това е "емпатия". Лошото - "конформизъм". Чертата между тях е тънка, понякога направо въображаема.


Интернет е пълен с блогъри, които отстояват казването винаги на това, което мислиш - "право куме в очи". Това започва от гордостта да пишат под своето собствено име и да описват живота си, и стига до още по-голяма гордост при разказването на случаи, в които успешно са теглили една майна на дразнещ продавач в магазина или таксиметров шофьор.

Има доста такива хора в обкръжението ми, и думата, която ги описва най-точно, е бодливи. Те не се поколебават да убодат някого, когато според тях се налага. Смятат, че не правиш нещо както трябва? Казват ти как да го направиш, независимо дали си искал съвета им. Даже го обясняват със загриженост. Те действат на принципа, че едно малко убождане от време на време няма да те накара да спреш да общуваш с тях, защото са толкова искрени и прями. Ако пък се махнеш - прав ти път, какво те кара да си толкова обидчив?...

Друга част от обкръжението ми е свикнала да ме възприема като човек, на когото могат да споделят всичко, без да им се дават оценки - това е правилно, а това - не. Добър слушател, който винаги може да се постави на тяхно място и да разбере подбудите им. Ако изведнъж им сервирам нецензурирана версия на мнението си, ще настане катастрофа.

Тук има известна идея за игра на власт, игра на лидерство. Прямотата е предимство, когато искаш да се издигнеш в службата, или когато не харесваш дадена услуга. В България това е огромен проблем. Тук хората търпят, търпят, търпят... и накрая търпенето избива в язви или диабет. Така че стискам палци хората, които се заяждат с дразнещите продавачи/сервитьори/таксиджии, да се множат.

А другата страна на тази монета е взаимното уважение. Да не тръгваме към човека отсреща с нагласата "Тоя/тая ли ще ми каже?", да не подценяваме някого, защото е просто продавач/сервитьорка/таксиджия. Но ако вярвам, че другите ще зачитат това по същия начин, както и аз, значи съм утопист и глупав.

Което ме изправя пред избора - прям или конформист? Бодлив или емпатичен?

И обрича ли ме желанието да се поставя на мястото на другия на провал в редица ежедневни житейски ситуации?