fear and loathing in sofia

Кийп уокин

2011-12-16T23:49:00.004+02:00

Един ден си сред свои, знаейки, че можеш да разчиташ на всеки от тях. На другия се придвижваш, те продължават напред - всеки на своето си напред, а някои назад и настрани... И си нов сред нови, опознаваш ги, полагаш нови основи, градиш. Не след дълго всичко се повтаря. С хората не можеш да бъдеш сигурен. Един решил да си промени живота, друг животът го запратил някъде. Можеш ли да ги виниш?

Просто продължаваш, а малкото, които остават наблизо, висят почти извадени от контекста като забравени щипки на простор.

*****

Момичето е облечено цялото в черно и гледа хладно, на косъм от студено, с елемент на поза "не съм от твоята вселена". Ще ми се да ѝ кажа, че изобщо не ме впечатлява, или по-точно ми прави тъпо впечатление, на една трета скумриеста, а на други две - повърхностна и инфантилна.

При това у нея отсъства каквато да е вяра в хората. "Не може чак така", ми иде да кажа, защото преднамереното затръшване на всички врати я обрича да си съхне сама като коприва. Но е явно, че може. Напълно възможно е да поставя всички нас в това число и мен, в някакви предварително скроени роли, задължително посредствени, и да ни тика в тях като дете, натискащо парченце от пъзел в несъразмерно друго парченце. Ами с цялото си студенеене само ми накриви шапката. А за нейния приятел няма и дума да отварям, защото е невъзможно висок.

Какво откривам на 94 страница?

2011-06-20T02:24:00.006+03:00

"Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безсмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв "лош човек", който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.

Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство [...] защото е система, означава, че се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност, и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителството на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство.
Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира."

Стинг - платихме кефа на 2000 човека

2011-06-08T18:37:00.003+03:00

Един концерт, който остави супер горчив вкус в устата ми. Стинг е съвършен, неземен, изключителен музикант, и разбира се, колкото до него и изпълненията му, забележки не бих могъл да имам.

Но разположението на местата ме изпълни с тотален бяс към организаторите. По-голямата част от публиката на концерта беше на секторите със седалки, които бяха на 100 метра от сцената!!!

В резултат се виждаше една малка кутийка - сцената на Стинг. Самият той беше едно размазано цветно петно на дисплеите.

За звука не ми се иска да отварям тема, защото още повече побеснявам. С колоните, които бяха сложени за “плебеите” от трибуните, концертът звучеше като супер надънен звук от колонките на лаптоп - само високи, никакъв бас, а когато свиреше струнната секция положението беше болезнено за слуха.

Т.е. не можах да го видя, не можах да го чуя. За какво точно си платих тези 80 лв? А, да. За да могат онези 1000-2000 човека на седящите места да се порадват на Стинг. Евала. Не ме е яд на тези хора и не им завиждам. Само ми се искаше да знам, че звукът и гледката ще са такъв шит от “евтините” места. Ако беше така, сигурно щях да се бръкна 150-200 лв, за да не позволя на скапани организатори да ми провалят концерт, който чакам от края на 1996-та. Поне да бяха сложили на билетите от 80 лв. някакъв надпис "за наивници", или "за балъци". И без това ни го показаха нагледно на самото събитие. Горчив урок.

Между другото, споменах ли , че имаше ТОНОВЕ празно място на терена на стадиона?

Така че от зоната на плебеите - един палец надолу за СМЕ. СМЕхотворно зле.

Любов към ъндърграунда

2011-05-12T19:29:00.000+03:00

Взе да ми писва от масовото желание на български музиканти да се изкарат великите звезди на ъндърграунда. Звезди на ъндърграунда е противоречие, но идеята е ясна. Ъндърграунд величия, супер über cool групи, които са “над тези неща” и “не се продават”.

Това са тотални глупости. Само у нас да се продаваш е някакъв осми смъртен грях, от който стойностните музиканти трябва да се пазят чисти и неопетнени.

Писна ми от снобари, които се обграждат от малки групички боготворящи ги фенове, и си вярват, че са богопомазани, величествени, озарени от неземно вдъхновение... но масите просто не са дорасли, за да ги разбират.

Същите цъкат с език и бърчат чело дори при най-минимален комерсиален успех на някоя друга група. Като че ли да напълниш концерт или да продадеш албум автоматично те изключва от малкото, елитарно общество на свръх-надарените и изпреварили времето си музиканти.

Тъжни, набедени ъндърграунд звездички. Жал ми е за вас.

Какво толкова?

2011-02-14T13:08:00.001+02:00

Един текст, който не казва нищо ново.

Има нещо много сбъркано в поведението на българските мобилни оператори, и това вече не е тайна за никого. Напоследък все повече практикуват някаква отчаяна политика на отношения с клиента, която аз наричам “озверял маркетинг”. С усмивка, защото са ги учили, че усмивката е много важна. С промит иначе мозък на тема “корпоративна култура” - Един оператор да имаш, да не почиташ други. В страната на разделението вече имаме още един цветови признак, по който да се сортираме - червени, зелени или оранжеви.

Един получава три фактури наведнъж и sms “за негово улеснение”, че трябва да ги плати до еди кога си.

Друг се опитва да прекъсне договор от четири месеца, но го мотаят, “губят” му молбите и генерално се правят на ударени.

На трети фирмата му си сменя телекома, но иска да запази номерата - което, разбира се, става само на теория, а на практика е мъчителна и дълга раздяла.

Мен конкретно ме вбеси, че не искат да продават телефони, освен ако не сключиш поне едногодишен договор.

В “Germanos” не щат и да чуят за продажба, ако не се вържеш към Globul. Смешно е, защото уж магазинът би трябвало да продава свободно техника, макар че е ясно, че работят предимно с Globul. Първият им въпрос е “към кой оператор си?” (ах, това говорене на ти), а когато кажеш името на конкурентите изведнъж “се оказва”, че са останали само апарати, които са за сключване на договор.

В M-tel напоследък е страшно приключение. Прекарах 50 минути на опашка, в която аз бях втори, т.е. човекът пред мен го обслужваха. Беше чужденец и си купуваше телефон. Какво й е сложното на тази ситуация, че да продължи почти час, не е ясно. Преди да ме прехвърлят на тази опашка, минах през двама служители, казах им точно какво искам, но се наложи да изслушам дежурните въпроси и ненужни предложения. Ама как смее този човек да знае какво иска - телефон без договор? При това конкретен модел? Ама чакайте да видим дали са останали, може да са свършили... При третото казване какво точно искам, получавам троснато “ама господине, ние все пак сме мобилен оператор...” . “... и като такъв не ни пука за клиентите ни”, довършвам си на ум аз.

Гледам ги, докато минутите си текат, и си мисля. Всичко им е като в нормална компания. И офисите им лъскави, и служителите им с промити мозъци, а самочувствието им едно такова превъзхождащо те. Имат пет милиона клиенти, кой си ти, че да им търсиш сметка? Всеки лош случай, всеки случай на убийствено протакане, непукизъм, грубо държание или ощетяване, е, разбира се, изключение, а и сигурно е по вина на клиента.

Още не мога да реша дали им е малко персонала, или си мислят “Какво толкова?”. Какво, като разочароват един свой клиент, забавят втори и вбесят трети. Къде имат реално да мърдат хората? Ще сменят веднъж от Глобул на М-тел и на Виваком, после ще ги врътнат втори път, и накрая пак ще се намери кой да ги вбеси. Сигурно си мислят “Винаги има недоволни”, “няма такова мрънкало като българския клиент” и прочее шаблонни оправдания. А някой замисля ли се дали няма да постигне небивал успех ако направи искрено всичко по силите си да отговори на очакванията на клиентите си?

Безкрайно по-лесно е за тях да имаме договори, от които не можем да се отскубнем, непрекъсваеми услуги, да ни се пречи да си запазим номера от един оператор на друг. Докато има кой да си казва “Какво толкова?” и да вярва, че услуга на ниво “става” е по-добра от безупречно обслужване, приказката ще си продължава.

Един вторник преди няколко месеца

2010-11-19T01:28:00.000+02:00

ми се обади запъхтяна колеЖка (която не се свеня да наричам така), за да ми каже да не идвам този ден в офиса. Имало проверяващи от "Инспекция по труда" и началството не искало да се разбира, че сме толкова много хора, сбутани в толкова малко пространство. Досмеша ме и пожелах успех на инспекторите. Дано видят голяма част от колегите, до които не е достигнало обаждането и са се появили в тясното задушно пространство. Дано видят висящите контакти, разклатените бюра, старите столове и плътно затворените прозорци. Дано усетят, че зиме изборът е между смърт от задушаване и от студ, а лете сме принудени да дишаме зловонията на климатици, чиито отдушници никога не са почиствани, а филтрите никога не са сменяни.

Някъде тук е дефинирана границата, отвъд която лъсва истинската същност на привидното приятелство между българските работодатели и служители . Работодателите - със самочувствие на светци, които слагат хляба на масата на неблагодарния работник. Без да броят допълнителните часове, закъснелите заплати, Коледите без премии. Работниците - скатаващи от работа, теглещи една майна на всичко и всички и чакащи оправия.

Седя отстрани

2010-11-16T00:49:00.000+02:00

и наблюдавам как някога перфектният екип аха-аха да се разпадне - като плод, който е започнал да загнива. Човекът, който играе ролята на съединителната тъкан в отбора никога не е готов за подобна промяна. Сборът от фактори е налице, който иска да търси причини - ще ги открие в изобилие.

"Когато не е счупено, не го поправяй", казват хора, нечували за износване на частите в един двигател. И днес е така - износените части задавят, закашлят, правят ритъма неравноделен и счупен.

Господин "супер-изпълнител" както обикновено пори вълните и не забелязва признаците на разпад около себе си. Госпожа "черногледа" държи всички останали в плен, обрисувайки им с най-големи подробности как нищо не е в ред. Госпожица "апатична" гледа маникюра си и не вдява. Господин "холерик" отсъства, но така или иначе работата на екипа не му е по вкуса. Всеки от хората в заседателната зала има своя причина да иска да е някъде другаде. Никой няма смелостта да погледне останалите в очите и да признае, че всичко е приключило.

Поне пет неща, които не са наред с Т****фикация

2010-11-15T00:47:00.000+02:00

Неприемливо е слаба дума, но е неприемливо през 2010 да има услуга:

1. ...която е практически невъзможно да бъде измерена правилно и да се плати само това, което си използвал.

2. ...от която е практически невъзможно да се откажеш.

3. ...която дори да не ползваш, да заплащаш, заради зле планираната инфраструктура на фирмата, която я предлага

4. ...която плащаш на базата на минало потребление, а после идва изравнителна сметка, в която ако си надвнесъл, не можеш да си вземеш парите в брой, а може само да се използват за следващи сметки. (ами ако се откажеш? ако не живееш вече на същото място?)

5. ...която те кара да плащаш и парното на съседа, както и загубите на енергия по пътя към дома ти.

6. ... за която можеш да избереш фирмата, която да ти изчисли месечната сметка, но не и фирмата, която да ти достави услугата, защото има само една.

 И това е само началото на списъка. Ако се чувствате авантюристи днес, бойкотирайте или осъдете Топлофикация!

R.I.P. на немеркантилния стремеж

2010-11-04T17:05:00.000+02:00

Животът (в България) учи, че трябва да забравиш за всичко, което не може да ти донесе бърза материална печалба. Нравственост, морал и ценности (различни от ценни притежания) са думи от миналия век, от минала ера. Който загърби човешката си същност, умението да бъде състрадателен, да помага без користни задни мисли, бива приветстван и възнаграден. Който опита да отстоява безрезервното отдаване в името на кауза или хора, бива смятан за глупак, ограбван и низвергван.

Така е от години и, ако се съди по досегашното състояние на нещата, ще продължи да бъде така. Няма нужда от много повече думи.

* * * * *

2010-09-15T01:38:00.003+03:00

Една уморена сутрин е, когато онази кола се появява пред мен на магистралата. Сенките режат грубо, като дори поляризираните очила не помагат да се отнеме напрежението от очите. Имам най-напрегнатите очи, което всъщност помага да забележа уж най-обикновената, приближаваща вляво от мен кола. Понякога привидно прости и ненатрапливи неща идват и, ами натрапват се, искат да ти кажат нещо, ако имаш необходимата разделителна способност да го прочетеш. Сребристата карета ме подминава с доста по-висока скорост от разрешената - знам, защото самият аз се движа с десет километра отгоре. Нещо се пробужда в мен - спомен, мисъл, полъх или парче от снимка, и настъпвам газта. Този повей на втечнено от скоростта сребро трябва да бъде догонен.

Следва реминисценция за един отдавна отминал свят в едно несъществуващо време, където на светлината от топли, но не и горещи, червени жички, един женски силует танцува така, все едно от това зависи живота на притежателката му. Посетителите на мястото разтапят вода по пода от снега в подметките си, уредите за отопление са тънки плочи, от столчетата може да се нареди пъзел, а от колоните се разнася онази песен с текст “No no no... you don’t love me and I know now”... Има и комини, вирнали червени лампички, за да не се остърже някой самолет в тях. А от нея е останал само силует.

За първи път успявам да мина пред сребристата кола и вече се чудя дали не съм се излъгал. Наистина, не се даде веднага - трябваше да вдигна 160 на една права отсечка, но все пак ми се стори твърде лесно. Зървам шофьора, който, с рошавата си коса и пуловер върху риза спокойно би могъл да е пианист, свирещ в свободното си време концертите на Рахманинов. В него няма нищо опасно, нищо, което да си струва преследването. Настъпвам за всеки случай, и минута по-късно вече е всеки случай, защото отпред изскача ремарке с пилета и просто трябва да намаля, а той е с почти сто и петдесет и отново губя водачеството, радиото изпуква, защото е намерило станция...

“I need your lovin’ like a sunshine”, уверяват ме колоните. В колата те звучат немощно, а преди време бяха убедителни, когато иглата Stanton се плъзгаше в каналите на винила, положен със свещенодействено движение върху стария Technics 1210. Силуетът танцува, но тялото го няма - останали са празни очертания. Когато изгубиш някого се случва да ти се иска просто да изчезнеш във въздуха като облаче пара. Тя иска да е в комините, да я изстрелят нагоре, за да може да е в небето, където, казват, е любимият й.

Рошавият ръкомаха, недоумява защо постоянно го задминавам, дава ми светлинни сигнали и се прави, че не знае за какво става въпрос, но всъщност приема предизвикателството ми на драго сърце и използва всяка възможност да мине напред. Веднъж и аз имам удобен случай, в който камион го забавя и успявам да профуча край него. Скоростта вече не пада под сто и петдесет, така завоите са интересни.

Филмът се гъне като лъскава гъсеница, току-що изваден от фотоапарата от грубите ръце на момчето (охранител?). На слабото горене на червените жички едва ли е осветен и ако се прояви преди края на нощта ще излязат очертанията на всички танцуващи и вдишващи парата хора. Ако силуетът беше книга, несъмнено щеше да е езическа и това щеше да е нейното аутодафе. Посетителите са смутени, предпочитат да не гледат трансформацията, но продължават да вдишват.

Няколко километра след това разбирам, че е предопределено да съм губещ в този двубой. Сребристият кривва в изход от магистралата, което не е разчетено - регистрацията му е софийска и се предполагаше забавлението да продължи поне още четвърт час. За мен остава горчивата роля на губещ и утехата, че съм бил най-дразнещият губещ. Нямам грам респект за такива като него. Мога да го бия с ръка, завързана на гърба си.

А тя е някъде там и го очаква - своя сребърен сърфист. Една празна черупка, която може да бъде цяла само когато танцува под светлината от комините, с дълга, сплетена коса и разтеглена във вещерска усмивка уста.

*

2010-08-30T18:01:00.000+03:00

Туитване, блогване, влогване, ъпдейтване на фейсбук статуса, лайкване, шерване, свеж-ване, дигване, рейтване, тъмблр-ване, ъпдейтване на локацията във форскуеър, постване на най-слушаното в ласт.фм, ъпдейтване на скайп статуса, коментиране...

Сигурно не съм изброил и една трета от начините да заявиш присъствие онлайн. Колкото са повече, толкова по-обезценено е това, което всеки отделен човек има да каже. Един туит няма никакво значение. Точно както в реалния свят мислите на единия човек нямат никакво значение, докато не се поставят в контекст - кой е този един, защо е важен.

Виждал съм снимки, които само преди 10 години щяха да предизвикват възхитени ахвания, а днес предизвикват поглед, траещ около 1,7 секунди и натискане на "Next".

Дигитално отегчение. Neeeext!

За тези седем месеца...

2010-08-28T21:43:00.001+03:00

... нищо кой знае какво не се случи :) .

Добре де, имаше случки, но корабчето продължи да си пътува във морето от неща.

Подушвам нова есен.

Всичките ми мисли са сведени до парчета от по 140 символа.

Изгубих способността си да разказвам истории, така че без истории тук повече.

***

И все пак... случи се един албум на Nasekomix, който ме подтикна да наруша мълчанието си предишният път, и който беше саундтрак на съкровени моменти. Един албум, който разказва всички истории.

Гледах ги на два пъти в Пловдив и веднъж в София. Те не заслужават суперлативи, защото суперлативи получават какви ли не групи и групички, какви ли не писателчета и драскачета, какви ли не концерти и шоуенца.

Тези музиканти заслужават хиперлативи. Гледайте ги следващия път, заслужава си.

***

Случи се и един Sonisphere фестивал, че и един Spirit Of Burgas. Всяко от тези събития си заслужаваше, за мен по-скоро по лични причини, а не толкова заради групите, които бяха.

UNKLE сътвориха магия.

И тази година пропуснах Park Live. Но отидох до мястото и спорих с най-отвратителния пътен полицай, пръкнал се на земята.

***

Regrets I had a few, but then again, too few to mention, хехехе.

And did we tell you the name of the game, boy

we call it Riding the Gravy Train.

Гледайки календарчето

2010-01-12T00:56:00.004+02:00

Възможно ли е изобщо събуждане от този тресавищен, монотонен, компромисен, увличащ и безкрайно удобен начин на живот? Животът на другите, но не този, в който се месим, когато искаме да знаем и най-малките детайли от последните случки на приятелите си и не този, който се опитваме да догоним у по-успешните ни познати. А животът на другите, който неусетно става наш живот, променяйки дефиницията на това за какво живеем, задавайки ни ценности и бутайки ни в предварително положените коловози.

Удобна, сдъвкана и изплюта телевизия, вместо смислена книга или смислен филм; над осем часа, прекарани в офис под луминесцентна светлина, вместо пълно преживяване на следобеда и разходка с колела под косите слънчеви лъчи; продажба на акции на борсата вместо стрелба по съветски хеликоптери.

Другите, които по-добре от нас се преструват, че конвенционалният живот ги устройва напълно и никога не са искали друго, а всъщност бавно полудяват. И другите други, които са толкова по-будни от нас, че собствените ни опити да се събудим изглеждат аматьорски и обречени на неуспех.

Май е по-добре да се обърнем на другата страна и отново да се отдадем на унеса. Все пак, започва цяла нова година, не можем да си позволим да си даваме сметка как сме прекарали всеки ден от нея, нали?

Консуматорско

2009-12-24T00:08:00.002+02:00

Мечтата на милиони българи се сбъдна. Достатъчен брой хора вече са презадоволени на ниво храна. Не защото са много добре с парите, а защото малко им трябва. Това малко в нуждите им вече е подсигурено и могат да продължат напред в материалното си търсене. Надграждането му до духовно се отлага за неопределено време.

И това проличава в огромна степен по празници като Коледа. Всеки трябва да напазарува, нищо, че после ще изхвърли храна. Всеки трябва да прекали с яденето и алкохола, за да си отпусне душицата. Всеки трябва да пътува, за да забрави поне за малко живота си. Всеки трябва да се преобрази в невероятен изрод, какъвто всъщност не е - да се блъска на опашката, да крещи на останалите в задръстването, да се държи лошо с продавачката (която също се държи лошо с него). Всичко това, за да може да оправдае няколкото часа обръщане на ролите, времето, в което човекът от тълпата е цар.

Вече имаме собствена, българска порода хищни скакалци, унищожаващи всичко по пътя си. Те са по улиците в хипертрофиралото задръстване; в гига-маркетите, които за първи и единствен път в годината отварят всичките си каси (но пак има опашки); в магазините за играчки, където тъпчат в торбите си евтина китайска пластмаса, без да ги е еня дали не вредят на децата си; в аутлетите на набедени за известни марки дрехи, където може да се види ръкопашен бой за парцалче, ушито в Турция или България, изнесено и после внесено обратно, защото в "белите" държави му е минало времето.

След тези мутирали хора не остава нищо. Противоотрова срещу тази епидемия няма.

Но как точно се завръщам?

2009-12-12T19:33:00.000+02:00

Как, как - на зиг-заг. По-точно спиралообразно. Не особено бързо. В най-тъмното време на годината. Може би за да докажа, че съм жив, или да уловя въртенето на повърхността на живота и под нея.

Култовият модел грамофони Technics SL-1200 е смятан за един от предметите, които силно са повлияли света такъв, какъвто го познаваме днес. Серията е в производство от 1972 година и ако се вярва на статията в Wikipedia, някои от първите произведени модели все още са в сериозна употреба.

Има голяма вероятност, ако човек някога се е занимавал по-задълбочено с DJ-стване, да е притежавал, ползвал или поне мечтал за такъв грамофон. Ето как изглежда в едно от по-модерните си превъплъщения:

Всъщност промените по външния вид през годините са малко - наистина, какво да променят на един съвършен дизайн?

Причината да се мъдри тук този Technics не е, че е едно изключително надеждно и качествено парче техника. Харесва ми не само като грамофон, но и като метафора.

Въртенето - на повърхността на живота и под нея.

Може би преживяваш период на бурни промени във възгледите си, вътрешни конфликти и развенчаване на илюзиите. А на повърхността всичко е унасящо рутинно. Сигурно си се събудил в средата на плочата и изведнъж разбираш, че пътечките постепенно се стесняват и ти се иска pitch-control-ът да не забързва темпото така неумолимо. Спрете грамофона, искам да сляза :)

А може би няма нищо лошо в това да смениш плочата... Стига да ти стиска. DJ-ите го правят непрекъснато, нали?

Завръщам се...

2009-11-27T01:26:00.002+02:00

Lamb

2009-06-21T00:38:00.002+03:00

са (попълнете любим суперлатив) на живо.

Третият им концерт за последните 5 години беше пред малко, но страшно светнати и красиви хора (много познати и приятели).

Анди е високоволтова, усмихната машинка.

Лу е обрана и магнетична.

Басистът, дето не му знам името, е симпатяга.

Дъжд валя два-три пъти, но не беше някакъв проблем.

Колодрумът е чудесно място за парти.

Луксозен тур бус дава Meat&Greet на Рок Фес

2009-06-16T02:49:00.003+03:00

Попадна ми информация за Dream Theater, в която има общо две изречения без грешка. Май...

Dream Theater пристигат с два луксозни тур буса на 3-ти юли в Каварна!

На път за Калиакра Рок Фест 09 - бандата свири на големите Европейски фестивални сцени!

Грешки: Ненужно тире. Ще кажете, че издребнявам - това е само началото; можеха да сложат и кавички около името на фестивала.

Емблематичната прогресив метъл банда – Dream Theater, които ще изнесат концерт в последната вечер на Калиакра Рок Фест 09 на 3-ти юли, пристигат у нас с два ултра модерни тур буса.

Грешки: Ненужно тире номер 2; става дума за бандата, “които ще изнесат концерт”; “тур бус” май не е от най-наложилите се чуждици...

Перфектно оборудвани и с всякакви възможни екстри – звездните пътници се чувстват като у дома си, пътувайки хиляди километри в удобните возила.

Грешки: Ненужно тире номер 3, някой май е открил тиретата наскоро; освен това излиза, че звездните пътници (космонавти?) са оборудвани перфектно. Какво, антенки ли са им сложили в ушите?

Точно две седмици остават до първия акорд на John Petricci на сцената на Калиакра Рок Фест 09, а до тогава бандата ще направи ударна обиколка из големите Европейски фестивални сцени.

Грешки: Името е Джон Петручи. А защо трябваше да е на латиница?; големите европейски - като са големи, не значи, че трябва да са с главна буква.

На фестивала Gods Of Metal в Италия те дори ще се срещнат на сцената и с друг хедлайнер на Калиакра Рок Фест 09 – Motley Crue , които забиват у нас на 1-ви юли.

Грешки: Името на фестивала е на латиница, поне да го бяха оградили с някакви кавички...; това, че ще срещнат на сцената и друг хедлайнер означава ли, че вече са срещнали един хедлайнер?...

Dream Theater, които се славят с една от най-преданата публика в света и този път ще отделят специално внимание на най-запалените си фенове, включително и българските.

Грешки: Една от най-преданата - без коментар

На официалната си страница бандата пусна специален Meat&Greеt пакет за среща на групата с фенове в backstage.

Грешки: Meat&Greet? Сериозно? Месо и поздрави? "в backstage" - в клуба, може би?

Пакета включва: ексклузивна среща (meet&greet) с официален pass, автограф, снимка с бадата, оригинално перце и нашивка с името на новият албум "Black Clouds & Silver Linings" и отстъпка в on-line магазина на Dream Theater.

Грешки: Изведнъж минахме на курсив; "Пакетът" - пълен член; "meet&greet" този път написано правилно, но с малки букви, за разлика от преди малко, а и никой не обяснява какво значи - просто чужди думи. Със същия успех можеше да пише "jambon et chaussures"; "Pass" - отново ненужно на английски, вече има и българска чуждица “пас”, от около 50-60 години; среща с "бадата"; "новият" - пак проблем с члена; има и дума “онлайн”, стига латиница.

Българските притежатели на такъв пакет, трябва да имат задължително и билет за концерта на бандата на 3-ти юли на Калиакра Рок Фест 09.

Грешки: Прощавам тъпия словоред, остава една лоша, лоша запетайка

Те ще могат да се срещнат с идолите си преди самият концерт, като допълнително ще има по-точна информация в медиите и на сайта www.kaliakrarockfest.com, как ще протече самата среща.

Грешки: "самия"; стилистично изречението е катастрофа.

Точно седем години след първият си незабравим концерт в България, Dream Theater пристигат у нас броени дни след излизането на дългоочаквания им десети албум BLACK CLOUDS & SILVER LININGS (23.06.09).

Грешки: “първия”; Защо заглавието на албума е без кавички и с главни букви, че и курсив? Да не би да говори Смърт от романите на Пратчет?

Организаторите от Жокер медиа и Община Каварна споделят , че перфектните музиканти, известни със своята точност и прецизност са доста изискани и в изискванията си към тях.

Грешки: Точност и прецизност, изискани в изискванията си...

Те предпочитат да се хранят само със здравословни храни, приготвени без мазнини и подправки.

Грешки: Няма!

За да улеснят организаторите, те дори са дали свое примерно меню, различно за всеки ден от седмицата.

Грешки: Няма, като изключим, че няма нищо “дори” в това групите да дават свое примерно меню на организаторите.

В трите дни на Калиакра Рок Фест 09 – от 1-ви до 3-ти юли , в Каварна ще гостуват Motley Crue и Lauren Harris (01.07.09) , Scorpions, Blind Guardian и Edguy (02.07.09) и Dream Theater със съпорт Cynic (03.07.09).

Грешки: Не могат да изпишат правилно името на групата, чийто концерт организират, освен това продължават да смесват кирилица и латиница просто ей така; “съпорт” - можем ли да преглътнем още една чуждица?

Билетите за фестивала вече са в продажба на касите на Билетния център на НДК, в мрежата на Ticketstream.bg и Eventim.bg, както и техните аутлети.

Грешки: Изобретателна употреба на българската дума “аутлет”.

Цената на еднодневен билет е 55лв, а тридневният, който участва в томбола с награда чисто нов мотор и дава достъп на притежателя му до всички концерти на Калиакра Рок Фес 09 е с цена 100лв.

Грешки: Рок Фес - турският рок фестивал на годината!; изгубена запетайка, награда 5000.

Няма коментар, нямаше и смисъл от упражнението, освен за собствен кеф. Иска ми се този, който е писал текста, да си го погледне така... В рамките на деня го видях препечатано в няколко сайта, между които и "уважаващи себе си новинарски" такива. Никъде не се бяха постарали да го пипнат малко...

Още мъдрости от таксито.

2009-04-01T18:45:00.003+03:00

Двама различни шофьори на такси в един ден:

1. Средна възраст, навъсен, безличен, сив. В един момент друг шофьор ни засича, идвайки от забранена улица. Таксиджията описва надълго и нашироко как такива като този трябва да ги преследваш, да ги накараш да спрат, и да ги набиеш едно хубаво. "За да може като си седне после в колата, да размисли, и да знае, че ако пак наруши правилата, пак ще бъде млян". Пречката? Че щели да подават жалби и да го съдят после, та затова не може както му се иска, да бие всички, които нарушават правилника. После го напсува сочно и зави по ако не забранен, то поне екстремен начин.

2. Като казвам посоката се извинява, че е нов и не знае къде е това. На втората минута става ясно, че е таскиметър от три дни, съкратен от предишната си работа заради "кризата". На третата се сеща къде точно отиваме. Усмихнато ми обяснява, че в новата си професия прави повече пари от старата, където е работил по висшето си образование. Слизам от колата с много положително усещане, без грам натоварване.

Няма поука. Но все пак се чудя - толкова ли е трудно да не мрънкаш и да не натоварваш съвършено непознати, които даже уж обслужваш?

Изровено от архива: 1

2009-02-27T00:38:00.000+02:00

Смених работата си.

Оставих добри бивши колеги, които се превърнаха в бивши приятели. Странно. В един момент седиш в два-три през нощта до машината за кафе и си мислиш колко много ти е дала компанията, вдишваш аромата на офиса, представяш си фантасмагории - че ти управляваш екипа и правиш всичко по-добре от настоящото ръководство. В следващия момент - пуф, няколко години от живота ти изчезват с няколко ръкостискания, прегръдки, старателно избягвани погледи.

Хората, които са ти давали пари назаем, карали са те с колата си, с които си се конкурирал за по-висока заплата и заслуга, с които си правил словесни спаринги, за да поддържаш изказа си остър, се превръщат в няколко icq контакта, които са постоянно онлайн, когато не можеш да говориш, и с които системно се разминавате. Разбира се, не ти е гадно, защото това са просто бивши колеги, не е като да са ти приятели или нещо. Истинските ти приятели са в четирите края на света, и за тебе контактуването с тях е малко като контактуване с духове - можеш да чуеш гласа им, да ги видиш на снимка, да им напишеш писмо - но не можеш да ги прегърнеш, да им дадеш пари назаем, или да ги откараш от летището. А когато все пак се случи да ги посрещнеш, в деня, отделен за тебе между баба им на село и старософийската леля, единственото, което можете да правите, е да си сверите часовника, да пробвате да си дадете отговор на въпроса "как се стигна дотук" или пък "каква е тази гигантска дупка помежду ни".

Нова работа, нови колеги с нови неприятни навици. А мислеше, че си виждал всичко. Момчето до теб е с някакъв гуру-комплекс и постоянно се държи все едно знае отговорите на всичките ти въпроси, момичето отсреща пее фалшиво на всяка песен, която пускат по радиото. Всъщност, често те двамата слушат две различни радиа, оставяйки те по средата на звуково бойно поле, в което престрелките се водят между Колдплей и Стейтъс Куо, а постоянният звън на телефоните е като далечна сирена за тревога.

Колегите са новите ти приятели. На работа се държиш по-истински, с по-малко грим, защото не се опитваш да градиш идеализиран образ за себе си. Даже напротив - нали никой не трябва да помисли, че си по-малко мързелив от него. Не изпъквай, приеми недостатъците и шумовете им, повлияй се, стани като тях...

Пак на линия - различен.

2008-12-19T00:06:00.004+02:00

Трудно е да започнеш отново след дълго мълчание, а съвсем отделен въпрос е доколко е смислено. Когато има мълчание, привидно няма нищо, но под мембраната, която не пропуска нищо навън, нещо си клокочи, наслагва се и влияе. Понякога смятам, че мълчанието казва много неща, но това е наивно да се вярва във времена, когато целият спектър действия - от тихо неучастие до истерични крясъци, не е в състояние дори за момент да ти гарантира внимание. И разбира се, не съм казал нищо, защото блогът е започнал да девалвира, и е много по-добре да не казваш нищо, когато всичко, което имаш да казваш, са го казали десетки хора преди тебе.

Все пак остава личното. Краят на годината е време за равносметки, и (двама души) са ми свидетели, тази година не беше като никоя друга досега. Най-важната в живота ми, най-преломната, крайъгълен камък, от който започва ново летоброене. И още разнообразна, с хиляди пропътувани километри и неспазени крайни срокове. Годината, в която започнах да обещавам неща, и после да не си вдигам телефона, когато закъснеех да ги свърша. Защото започна да не е особено важно.

Втора по сънливост след 2007-ма. Умората май никога няма да си отиде, а зеленият чай, който хвърля къч отвътре, ще си остане пръв мой приятел. А също и година на узряване, късане на завесите от илюзии, три силни епизода на креативен блокаж, годината, в която апатикът в мен заякна до неузнаваемост. В която не намирах тона, с който да пиша в блога си, но изписах половин тефтерче с по-откровени от всякога мисли. Много филмова година.

Блоговете продължиха да ми влияят. Получавам повече информация през блогове, отколкото от всички останали медии. Половината ми фаворити спряха да пишат за много дълъг период, други хора се промениха. Харесвах си нечий блог, но винаги следваше постинг, който изразява толкова противоречащи на мисленето ми тези, че спирах да го следя. Различни каузи привлякоха симпатиите ми, но като цяло най-растящата тенденция беше недоволството от моментното състояние на нещата. Направих си twitter акаунт и го изтрих след около седмица, в която всяка мисъл в главата ми беше формулирана като twitter постинг.

На три пъти сериозно обсъждахме започване на нов бизнес с различни хора. И трите пъти интуицията ми подсказа, че колкото и обещаващо да звучат, плановете няма да бъдат реализирани. В единия случай голяма компания направи идеята, която смятахме за уникална и наша. Чувството беше смесица от "трябваше да сме първи" и "значи идеята наистина си я е бивало".

Беше година на много блъскане в стени от непукизъм, нисък интелект (съчетан с нахалство и претенции), гордо развявано простодушие и ограниченост, енергийно вампирство и завист, натраплива посредственост, кофти соц-прийоми, бюрокрация, развенчани митове и липса на вдъхновение.

Едно нещо успя да компенсира за всички несгоди. Но все пак се надявам следващата да е по-добра.

Още нещо за вдъхновението.

2008-09-09T08:56:00.002+03:00

Тези дни се видях с Алекс - събитие, което се случва достатъчно рядко и предполага да се отбележи по някакъв начин. Както винаги, стигнахме до множество изводи за живота, вселената и всичко останало, които сега се опитвам да си спомня и имам леки трудности. Помня обаче, че говорихме за блоговете (си) и за неписането в тях.

Нея я съкрушава новото поколение блогъри, които преследват набор от цели, различни от простото блогване заради самото него - цели като популярност, пари, свежо рейтинги и блог класации. Това я кара да губи вдъхновение и дълги периоди да не пише в блога си. И понякога си мисля, че даже включването й в агрегатор, който гони сходни цели, вероятно я кара още повече да се усеща като риба в аквариум, която много хора наблюдават и очакват от нея да бъде такава и такава - да се бори за рейтинг, да пише интересни и оригинални, и най-вече значими за човечеството неща (колкото и абстрактна да е дефиницията на последното, ако я има).

Всъщност много добре я разбирам. Блоговете са добър начин за масово разпространение на информация, трябва само тя да отговаря на определени критерии - да изглежда така и така, да бъде написана по определен начин, с определен тон, да тийз-ва читателите, да ги кара "да остават след рекламите" и т.н. Тоест ако искаш публикацията ти да стигне до наистина максимален брой хора и да им се хареса, трябва само да следваш тези и тези инструкции (примерно).

В което, естествено, има мъничка уловка. За да си популярен, често трябва да оставиш нещата, които наистина си и да обърнеш към света социално приемлива фасада. Ти пак си себе си, но правиш мъничкия компромис да не пишеш само за това, което наистина те вълнува/да не пишеш с честотата, която на теб ти харесва - в името на голямата цел - да си по-нагоре в класациите и блогът ти да е по-интересен на всички.

Както в много неща, и в блогването има ценности, които понякога са коренно противоположни. Няма прав и крив - говоря за две да ги наречем условно "поколения" блогъри, които се ръководят от съвсем различни ценности. Може да се направи паралел между тези Интернет поколения и кои да е две реални поколения в нашето общество, например между тези, родени преди чалгата да започне да се приема за нещо съвсем нормално, и тези, родени след това.

В Интернет има голяма пропаст между "новите" блогъри, приемащи писането като състезание, и "старите" блогъри, които са започнали тогава, когато блоговете в България се събираха на списък линкове, дълъг една-две странички, и не са ръководени от рейтинг.

Но ако приемем, че масовостта намалява стойността, значи ли това, че блогването като действие се обезценява, защото мрежата е твърде разводнена? За мен отговорът е "не" (въпреки, че мрежата наистина расте непрекъснато), но ми е миналвало през ума.

Разводняването според мен е не само заради лекотата, с която можеш да си направиш блог или превръщането на блоговете в мода. А и защото блоговете все по-често се поставят на някакви конкурентни начала с всичките тези класации и планети. Едно от най-големите условия да имаш успех в тези класации, е да пишеш много често, да компенсираш понякога не толкова доброто качество с обилно количество. Ако може по 3 пъти на ден да блогваш - просто перфектно. Ловците на рейтинг са тези, които образно казано говорят най-много и викат най-силно, за да може да ги чуят най-много хора. Това кара хората, които никога не са били фенове на крещенето, да си мълчат продължително. Мейнстрийм блоговете заприличват все повече на мейнстрийм медиите - и знаейки какво сполетя телевизията, би трябвало да знаем какво да очакваме от масовите блогъри.

Имам си прости решения за някои от нещата, описани дотук. Не знам колко успешно ще е за другите, но споделям:

- Опитвам се да откажа сайтовете, където има стотици блогове на едно място. Особено когато искам аз да пиша в моя блог, най-скапващото вдъхновението нещо е първо да прочета сто други блога. Изобщо се старая да не предозирам четенето на хора, които не са ми интересни. Посредствеността попарва желанието за писане.

- Умишлено не се включвам в каквито и да е сайтове, които мерят кой е по-по-най. Видях, че ме има в някаква планета или нещо такова, но мен това не е способно да ме отблъсне. В собствения си блог аз дефинирам правилата - имам право да съм точно толкова скучен или да не пиша по месец-два. Когато се държиш като аутсайдер по стандартите на ловците на рейтинг, некачественият трафик си отива бързо. Дъното на тези класации е удобно място да правиш каквото поискаш, без да се съобразяваш или състезаваш. (Например в Гугъл Аналитикс много се радвам на огромния Bounce rate, който има блогът. Завръщащите се читатели са моите хора, а тези, които прекарват по-малко от минута на сайта - някак знам, че ще се справя и без тях.)

- Линквам към малко хора и малко хора линкват към мен. Когато търся нещо ново и интересно, не отивам в "хипермаркета", а тръгвам по малките улички - гледам какво са линкнали хората, към които аз съм сложил връзки, т.е. които са ми интересни. Шансът да открия добър нов блог е голям.

Знам, че това едва ли ще излекува нарастващото нежелание на Алекс да пише. Всъщност написах това колкото към нея, толкова и към себе си (кой не писа над два месеца?). Ще ми се да кажа на хората, тъгуващи по старите Интернет времена, че макар нещата да се променят, не всичко е изгубено. Има много добри нови блогове, просто са скрити между повече недобри. И определено не бива да допускаме това да ни действа демотивиращо в търсенето на интересни неща за четене. Тъкмо напротив.

Що се отнася до писането - колкото по-малко се влияем от чуждите блогове в своя, толкова по-добре. "Замразените" блогове, които са били поддържани две-три години, и изведнъж авторът им е спрял да пише, са тъжна гледка. Човекът не е спрял да има мнение за нещата, които му се случват, нито е спрял да се впечатлява от света около себе си (а дори да е спрял, това също си заслужава блогването). Освен това има някакви читатели - поне най-верните на блога му хора са останали. Тези, които най-малко би му се искало да разочарова в истинския живот. Да каже на тези хора нещо, би могло да има куп благотворни ефекти и да го извади от зациклянето. Поне така си мисля аз.

За другите и Chrome.

2008-09-05T17:32:00.005+03:00

Наскоро инсталирах четири нови браузъра - най-пресен е Chrome на Google, преди това Safari, Flock и Firefox 3.0. Не съм го направил с умисъл после да сравнявам, но това се налага някак естествено.

Проблемът ми с предишната версия на Firefox беше нейната тромавост. Нямах твърде много плъгини, и сега нямам, но въпреки това Firefox 2. незнам.си.колко харчеше ужасно много ресурси, а в някои сайтове с повечко флаш забиваше след известно време.

Очаквах промяна във Firefox 3, и я има, макар и скромна. Нещата са една идея по-бързи, но все пак това остава основният консуматор на ресурси, повече дори от Photoshop.

За Safari мога да кажа само, че стои по-адекватно на Mac. Safari под Windows не ми пасва особено, да не говорим, че има неща (специфични секции от сайтове), които не показва, а работят под Firefox и глупавия IE. За Mac - Safari ми се струва най-доброто, даже ми изглежда, че върви по-бързо отколкото под Windows.

Flock - не съм го ползвал достатъчно, инсталирах го просто за да опитам. Не ме впечатли с нищо кой знае какво - нали не съм "социален" блогър - а това все пак е "социалният браузър". Сигурно е удобно, ако искаш да публикуваш мислите си в 20-30 сайта едновременно или нещо такова, но при мен не е яко. Програми като Flock са създадени само и единствено за лични компютри - да си ги организираш както само ти искаш. Ами домашният компютър, или този в работата? Не искам някой от офиса да седне да свърши нещо на моя комп, и да види пиянските ми снимки във facebook, примерно.

И накрая - Chrome.

Плюсове:

- Името го асоциирам с "Изгарянето на Хрома" (не съвсем точен превод на Burning Chrome)
- Харесва ми разположението на табовете отгоре
- Това, че можеш да превърнеш лесно таб в прозорец, и обратно
- Допада ми идеята за комбиниране на адрес бар със търсене, не знам доколко ще е успешно
- Идеята за помнене на най-посещаваните страници и предлагане на бърз, лесен и визуализиран достъп до тях, всеки път, когато отвориш празен таб, има голям потенциал
- Работи адски бързо - изглежда схемата за оптимизиране на ресурсите работи
- Сигурно има куп вълнуващи неща, които не съм открил

Минуси:

- Помненето на най-посещаваните сайтове и показването им в празен таб е потенциално опасно, ако зареждам сайтове, които не искам колегите ми да виждат (и нямам предвид порно). Има някаква опция да не помни къде ходя, но не съм я разцъкал - звучеше ми сложно.
- Без да ме пита, браузърът се инсталира на български. Това е ново, непривично и леко кофти - "Нов раздел", "Повторно зареждане", "Дублиране". Кво? Всяка програма си има свой превод, а това е дяволски досадно.
- Изненадваща грешка: Написал съм някакъв текст в wordpad. Отварям Gmail, и във все още празното поле за писмо, кликам с десния бутон.... И вместо опция да paste-на копираното, излиза контекстното меню, което се вижда на всяка страница - с опции да ти покаже кода и т.н. Изрично кликам с левия бутон на мишката в полето за писмо, после пак с десния - отново същото неуместно меню. Чак когато тракнах два-три интервала, и ги избрах с мишката, десният бутон доведе до необходимото меню. Е, можех и с контрол+V, но въпросът е принципен.
- Споменатите по-горе специфични неща, непоказани от Safari, и Chrome не ги показа. Какво им е толкова специфичното, щом Firefox и IE ги показват, не знам...

Като цяло Хромът ми е най-интересен, и ще му дам шанс най-дълго. Може точно той да се окаже търсеният по-лек заместител на Firefox. Необходимо е да спомена също, че тествах браузърите на бавни машини - искам бързодействие, а не да трябва да си ъпгрейдвам компютъра заради браузър.

Здравото Змеево Зацикляне.

2008-08-27T01:41:00.001+03:00

Тотален блокаж ме е обзел в последните дни. Оправдания не липсват, и изглежда винаги няма да липсват. В живота (ми?) нещата винаги се застъпват, понякога по съзнателен избор. Важните събития и ангажименти биват измествани от по-важните, програмата се пълни и препълва, като нормалното състояние е да поемам повече, отколкото мога да нося. И резултатът не закъснява - от няколко месеца креативността ми е сериозно затлачена.

С времето забелязах някои тенденции в способността ми да творя (използвам думата най-условно, поради липса на нещо по-добро). Топ убийците на вдъхновението ми са шумът, многото хора наоколо и невъзможно кратките срокове. Изключено е да се съсредоточа на работното място (един жужащ кошер), което е забавно, защото на моменти се чудя колко ли по-добре биха могли да се получават нещата, ако ми бяха намерили някое мрачно килерче - но с достъп до чист въздух:).

Както казах, оправдания не липсват. Кой знае например дали ако работодателите ми бяха осъзнали, че интернет позволява да върша почти цялата си работа от почти всяка точка на света, щях наистина да съм по-продуктивен. Но ако бях на тяхно място, бих опитал: “офис”, в който хората идват на работа само ако пожелаят, а иначе вършат всичко от къщи, или от където им е удобно. И са съдени според резултатите. Стабилността на централата, към която можеш да прибегнеш, ако ти се иска да се почувстваш “на работа”, съчетана с гъвкавост и възможност примерно да работиш от беседка в парка, или от онова особено място в Люлин с антиутопичната гледка (агентът Боби веднъж ме заведе там и не знам как се стига, но имаше съоръжения на военните). Дразня се, че в IT сектора вече има доста такива компании, а останалите се мотаят и не виждат в интернет по-далеч от електронната поща.

Всъщност, колкото и да е трудно, избутвам някак професионалното “творене” - защото то плаща наема все пак. От това обаче страда ужасно много мисленето и писането просто ей така, за удоволствие, и писането в блога.

В посредствена среда, където се търсят посредствени резултати, да направя нещо добро по собствените ми стандарти изсмуква повече сила за получаването на единица резултат, отколкото би отнемало в спокойна или вдъхновена среда. И понеже често попадам в капана на най-малкото съпротивление, започвам и аз да работя посредствено, губя интерес и спирам да се развивам. Развитието иска стимули, които е понякога е трудно да изкопча отвътре. Или просто позволявам на средата да ми влияе твърде много.

Каквато и да е причината, пак съм зациклил страхотно. И точно в такъв момент се появява шанс да реализирам нещо свое, за което съм мислил от доста време. Нещо като първа стъпка към по-големите ми планове. Това е по-важното, което идва да измести важните неща, с които се занимавам.

Уловката? Иска редовно, постоянно, убийствено интересно мислене, силни “творчески” резултати един вид. И някак разбирам, че изглежда съм допуснал да стана посредствен в името на наема, и може би няма да имам достатъчно ресурс да се справя. Времето ще покаже.

Нова китка реални истории с профанен привкус.

2008-08-08T03:44:00.006+03:00

Колата е Деу Матиз, мръсна и грохнала. Шофьорът е на неопределена възраст, с бяла коса. Заговаря ме на петата минута, когато спираме в задръстването зад едно ново и лъскаво мицубиши.

"Мицубиши, а?", казва.

"Мхм". Моят универсален отговор за всички тях .

"И това тук също е мицубиши", вдига лист а4 от таблото, изпринтена на цяла страница е черно-бяла снимка на футуристична спортна кола.

"Много е яка". Разговорът е неизбежен.

"Дъщеря ми си я докара от Америка".

"А, с евтиното карго".

"Ми да, тя и самата кола излезна много евтина. Някъде към 80 000 евро."

"Е това не е много евтино", отбелязвам. Той е видимо учуден:

"Е колко са в днешни дни 80 000 евро? И един апартамент не са. Не са въобще много."

"Много са за човек, който ги няма", тросвам се и си добавям на ум "като мен".

"Е то и два лева са пари, ако ги нямаш".

И се започва разказването на историята му. Дъщеря му била в Америка, а синът му - в Канада. И двамата си купили коли от там, а той бил най-доволен, щото щели да му дадат Бе Ем Ве-то - нейната стара кола.

Бил на 62 години, не му личат. С това лице, гладко като на застаряваща порно звезда, може да мине за двайсет години по-млад. Започва да ми обяснява как на неговата възраст жените почнали да не му връзват, а той си имал мерак. Но биологията си казвала думата. Друго си било докато си млад. Той докато бил млад е имал много жени. В думите му, освен самоизтъкване, имаше и малко агитация в стил "имай повече жени, докато си млад".

Чудя се само защо го търкаляш този мръсен, стар Матиз, щом осемдесет бона ги нямаш за нищо? Може би търсиш жени, които ще ти пуснат?...

Колата е Опел Вектра, отвън изглежда добре, но вътре ни очаква изненада - адски стар и протъркан салон. Шофьорът също е стар и протъркан, с по два-три зъба на челюст, което прави дългия му монолог трудно разбираем. За да потегли, трябва няколко пъти да дръпне и силно, и после да бутне скоростния лост. Теориите му за живота, обаче, трябва да бъдат взети под внимание.

" ... А като бързам за някъде, начи, и става така: всички на светофарите са се наговорили да карат колкото се може по-бавно. Защото те нарочно карат бавно, ако не знаете. За да може повече коли да ги хване светофара. То и светофарите така са направени, бавни, за да харчиме повече гориво.

Качихте се значи, на такси тримата. Значи ви е по-евтино така. Като се качат трима, вече знам - правят го, защото им е по-евтино от трамвая. Изобщо като е повече от един, значи е по-евтино. В моето такси има място само за един.

Веднъж ме спират, така, едни три момичета, а аз виждам, че две момчета са с тях, ама нещо се крият да не ги вида, щото иначе немаше да им спра. И викат "ше ни закарате ли, ама ние сме петима". И аз ги поглеждам и им викам "петима, ама за педесе лева!" и те се погледнаха, и не се качиха. Ми като сте петима, качете се на тролея, бе! Ама нали тролея им е пет лева, а те искат таксито да им е три и педесе. Еми нема да стане.

Кажи ми кое го плащам аз на цената, на която го продавам? Всичко плащам педесе пъти по-скъпо. Всичко. Кажи ми това, дето не го плащам по-скъпо. Маани го бензина, всичко плащам по-скъпо! Това, което ти взимам не отговаря на реалните цени."

Излива и още в същия стил, правя се, че го слушам. Стигаме до мястото. Сметката е три лева. Вече сериозно ме е подразнил и не искам да му давам бакшиш. Подавам му пет и петдесет и го моля да ми върне два лева.

"Ама какво е това сега?"

Решавам да се пошегувам. Соча портфейла си. "Това, което е тук, също не отговаря на реалните цени."

"Ами да не си се качвал! Ти да не си се качил аз да ти давам тука?". Дава ми два лева, но вижда, че ме е засегнал, и не иска да ме пусне преди финалните си реплики, които сигурно е произнасял милион пъти на изпроводяк на клиентите си.

"Аз нямам никакво уважение към хората, които возя сега. Нямам никакво уважение! Като стане километъра десет, петнайсе лева, и тогава никой от тия няма да се качи. А тия, които тогава ще се качват, тях ще ги уважавам. Тези сега ги презирам. Те носят моето падение."

Те носят моето падение? Браво, Шекспир! Поносих го, падението ти, в скапаната ти кола, и имам новина за теб: сам си си виновен за всичко!

3. Внимание: нецензурно и не за гнусливи хора.

Колата е японска. Шофьорът е ужасно дебел, но по-отличителен белег е гъстата миризма на одеколон. В колата не се диша от сладникавата смрад. Заговарянето е, след като разбира, че отивам в Младост.

"И какво, ама купонче ли има в Младост?"

"Нещо такова"

"Ама и пиченца ли има? Чакат те, а?" (игриво блясъче в очите, стил "старият нерез")

"Има. Чакат ме."

"Ехеййй! А салата от гъби има ли? А? Ше има ли салата от гъби?" (така намига, че изведнъж разбирам на какво казва гъби)

"Ми..."

"Ей, ама сака чесанье тая гъба беее... Иначе завъжда пърхутки. Ти нали знаеш на кое викам аз пърхутки? Като я запари гъбата у горещината, като почне да я чеше, и почват да падат пърхутки, ако е с пола, и по обувките и падат. Аз така, преди години, карах една ладичка, и имаше дупка у купето, точно при пътника. И като седнеше некое момиче, и аз нарочно през локвите минавам, а то е жега! И тя се кефи, щото и е хладно на гъбата..."

Имаше още много истории за гъбите и техните нужди, докато стигна до Младост. Постарах се да ги забравя.

Как Змеев си купи българска книга.

2008-07-31T16:54:00.003+03:00

Нещо като скандал тръгна от една статия на Елена Кодинова. Всъщност преди да прочета самата статия, попаднах на два отговора (1 и 2), пълни със супер черна критика срещу авторката. А когато прочетох статията, разбрах, че отговарящите просто са се припознали като тези, срещу които Елена негодува.

Положението с коментарите беше зле - 99% от хората се нахвърлиха срещу авторката на статията и я обвиниха в какво ли не - че е грозна, че не може да пише и изобщо я направиха по-черна от дявола.

Което е смешно. Елена Кодинова изрази лична позиция, описваща някакъв мъгляв събирателен образ. Според мен остави достатъчно място извън типажа, който описва. Защото става дума за претенциозни, мега самовлюбени, но недобри писатели, от каквито тук изобилства. Е, освен това се опита да каже също защо тази позиция се появява там, един вид даде обяснение коя е тя и защо има право да се изкаже. Излишно обяснение.

Тя хвърли и провокация, на която според мен е очаквала да отговорят част от хората, които са причина за споменатия по-горе събирателен образ.

"Анализите", които всъщност бяха лошо маскирани лични нападки, ставаха все повече и повече. Намеси се името Момчил Николов, после Мартин Карбовски, някакви жени се псуваха от блоговете си...

За първи път се поинтересувах за скандала дни, след като първата статия беше публикувана и исках да обобщя реакциите и мненията, но това се оказа почти невъзможна и доста неблагодарна задача.

Отговорите на провокацията многократно надхвърлиха по жестокост първоначалния текст. Писатели и коментатори включиха в текстовете си, които сигурно смятат за остри, напълно ненужни лични критики срещу авторката, с което показаха най-вече, че не я познават. Подложиха на истинска дисекция статията на Елена, като иронизираха плитко повечето неща, които тя имаше да каже. Вместо да се вслушат в някои от тях. Например двама от писателите написаха в отговор на Елениното "Аз, слава Богу, не съм писател", супер неоригиналното "Аз, слава Богу, съм писател".

Моето мнение за новите български книги съвпада почти изцяло с това на Елена Кодинова. Може би хейтърството вече се е изтъркало, може би има някакво предубеждение в мислите ми. Не слагам всички под един знаменател - само тези, които съм чел не ме кефят (няма да изброявам).

И това е моят проблем с по-новата българската книга - че от време на време се лъжа да прочета някоя, и винаги се оказва, че наистина съм се излъгал. Може да са много умни авторите на тези книги, може да са невероятни пичове и супер копелета, но по никакъв начин не предизвикват добра реакция към книгите си. Защото книгите им са слаби. Отново казвам, че това мнение се простира до книгите, които съм прочел, с нищожните изключения на броящите се на три пръста харесали ми книги.

Определено не ми допада евтиното убеждаване да си купя някоя книга в стил промоция във "Фантастико", например опаковайки я лъскаво и вдигайки много шум около нея, само за да се окаже после всичко едно голямо разочарование. Идеята "млади са, ще се научат" не ми допада, защото не искам да се учат, карайки ме да чета недоготвените им произведения. Освен това не са вече толкова млади.

В този ред на мисли, отделна история (голяма скоба) представлява закупуването ми на книгата "Кръглата риба" на Момчил Николов - един от хората, които жлъчно отговориха на Кодинова (всъщност в по-късен свой текст тя написа, че никога не го е имала предвид, като е писала текста, но какво да се прави - дружки са му "Бърза литература", които според мен в голяма степен отговарят на събирателния образ на Кодинова). Преди да заплува из книжарниците, въпросната книга се предлагаше в "Onda" срещу 15лв.

Сигурно на пръв поглед изглежда уместно - полагаш морна кълка върху коженото кресълце, сръбваш карамелено макиато, и понеже екранът на твоя MacBook Air те отегчава, решаваш да разбереш какво има за четене и да разгърнеш книгата на "младия" български автор.

Неписателската ми клавиатура обаче не може да предаде изумлението, което се изписа на лицето на тийнейджърката, продаваща в "Onda", когато от вратата се запътих към нея и попитах "Имате ли книгата на Момчил Николов "Кръглата риба"?".

"Книга?" каза със страхопочитание тя, все едно никога през живота си не се е докосвала до такова нещо.

"Да, книга", казах аз и описах правоъгълник с ръце, защото реакцията й беше туземска.

Друго момиче от "Onda" посочи, без да казва нищо, триножника, на който беше окачено въпросното произведение. След като се разплатихме, а те се хилеха неловко, първото момиче попита:

"Ама тя интересна ли е?" - очевидно за да дойда да питам за нова книга, която я няма по книжарниците, сигурно трябва да съм я чел, нали.

Казах, че не знам и си тръгнах. Може би на момичетата в кафето им дойде твърде много концепцията за човек, който дава 15 кинта за книга... мога само да гадая. Но по реакцията им съдя, че съм бил първият, закупил книга от тяхното кафене. Което поставя под въпрос ефективността на подобен маркетингов ход. (затварям голямата скоба)

Накрая, относно скандала мога само да кажа, че имам доверие на Елена Кодинова, което тя е изградила с множество силни текстове. За мен няма нужда да обяснява защо е написала текста, който е написала. Изглежда дори и някоя нейна статия да не е толкова добра, все пак ще я прочета, защото ми е интересно какво ново покрай нея. В края на краищата, статията й имаше положителен ефект - заговори се за новата българска литература, макар че тези разговори веднага преминаха в лични нападки, псуване и разчистване на стари сметки - все неща, които отблъскват нормалния човек от четене на нова българска литература (и после защо няма читатели - покажи най-грозната си страна и очаквай да те четат.)

Такова доверие не е изградил никой български автор на книги. Има един, за който си мисля, че пише добре, един друг, който ми допада отчасти, но произведенията му ми звучат приковани към 90-те. И това е. Ничий нов роман не очаквам с нетърпение.

Даже прехвалената "Кръгла риба" е на път да се окаже разочарование за мен. Не съм я дочел, но по средата изгубих желание да продължавам. Досади ми страшно. Книгата започва с 56 страници, написани в бъдеще време - стоически четях всички пасажи, въпреки, че безумно ме дразнеше. Бъдещето просто не е създадено да се пише продължителен текст в него. А това се предполага да е началото, което ще ме грабне и ще ме накара да прочета всичко. Е, на моменти изглежда просто авторът е търсил пълнене на обем.

Да влезе следващият прехвален роман - "18% сиво".

2008-07-03T10:03:00.000+03:00

Happy Download day.

2008-06-18T17:58:00.002+03:00

Един разговор днес ме убеди, че обичаният от мен Firefox на някои им бърка сериозно в здравето:

(3:54:34 PM) Zmei: хей, свали ли си новия Firefox?

(3:54:50 PM) friend: toi mai avtomatichno

(3:55:00 PM) Zmei: неее не е автоматично. има файърфокс 3! днес е download day. Ако го свалиш в близките 5-6 часа, се включваш в инициативата за поставяне на световен рекорд по най-свалян софтуер за 24 часа

(3:55:02 PM) friend: ma toia firefox mnogo me drazni naposleduk

(3:55:12 PM) friend: strashno mnogo resursi izpolzva

(3:55:55 PM) Zmei: освен това 3-ката е много по-бърз от 2-ката , на пръв поглед

(3:56:21 PM) friend: hm

(3:56:30 PM) Zmei: и явно не използва толкова ресурси

(3:56:37 PM) Zmei: чакай, линкче ще ти пратя

(3:56:52 PM) Zmei: http://www.mozilla.com/en-US/

(3:57:05 PM) Zmei: тук е новата версия, много е по-приятна

(3:58:12 PM) friend: shtom kazvash

(4:02:30 PM) Zmei: ми... от опит глава не боли, а и наистина са се постарали хората да го направят по-добър

(4:02:40 PM) Zmei: винаги е по-добре да си с новата версия според мен

(4:02:38 PM) friend: v myspace niakoi applicatons ne rabotias s firefox :-(

(4:02:51 PM) Zmei: това е проблем на майспейс, не на фф

(4:02:53 PM) Zmei: :)

(4:03:04 PM) friend: da da

(4:03:10 PM) Zmei: дали ще си направиш сайта compatible е работа на уебмастера

(4:04:19 PM) Zmei: освен това фф е open source и е free... докато IE единственият начин да го ползвам, е да съм престъпник... е не, благодаря

(4:04:32 PM) Zmei: не съм умрял за IE толкова, че да нарушавам закона

(4:05:12 PM) friend: :-D

(4:05:32 PM) friend: naprao ma ubi

(4:06:10 PM) Zmei: нали каза миналият път, че ти звуча като Д.

(4:06:12 PM) Zmei: :)

(4:06:14 PM) Zmei: :):)

(4:06:15 PM) friend: az ot godini polzvam ff obache useshtam kak se vuzpolzvaha ot masovoto otrichane na IE i go napraviha super zle

(4:06:28 PM) Zmei: не съм съгласен

(4:06:39 PM) friend: mnogo e tejuk za browser

(4:06:41 PM) Zmei: да, възползваха се от масовото отричане - тук съм съгласен

(4:07:18 PM) friend: eto sa naprimer.. kazah mu che iskam custom installation i ne mi dade nishto da izbiram

(4:08:07 PM) Zmei: напротив - дава ти да избираш стандартните неща, които има да избираш в една инсталация

(4:08:11 PM) Zmei: къде да го инсталнеш

(4:08:16 PM) Zmei: дали да има икони тук и там

(4:08:17 PM) Zmei: и т.н.

(4:08:26 PM) friend: a, tva li e celia izbor

(4:08:30 PM) friend: hahahha HAHAHAHA

(4:09:11 PM) Zmei: ужасно е да се спори с тебе. да, това е целият избор. представи си го от другата гледна точка - избираш типична

инсталация, и то директно инсталира - с един клик, без НИКАКВО усилие

(4:09:44 PM) friend: are niama da sporime'

(4:09:49 PM) friend: shte testvam

(4:09:52 PM) Zmei: не, дай да спорим! какво ти трябва на тебе като custom избор?

(4:10:28 PM) friend: mi opcii za kak da raboti

(4:10:40 PM) friend: s kakvi applicacii

(4:10:54 PM) Zmei: какво например?

(4:10:55 PM) friend: features

(4:11:06 PM) Zmei: опция "да работя по-добре с майспейс"

(4:11:18 PM) Zmei: аз бих си избрал да не я инсталира:)

(4:11:32 PM) friend: e ti si anti

(4:12:00 PM) Zmei: това е браузърът, който според мен предлага най-много възможности за къстъмизации - СЛЕД инсталацията обаче

(4:12:08 PM) Zmei: това е и причината да е по-тежък

(4:12:31 PM) Zmei: ако искаш да е по-лек, махаш ад-оните, не отваряш повече от 3-4 таба едновременно и това е

(4:12:34 PM) friend: oo tia bila osnovatelna prichinata

(4:12:53 PM) Zmei: изобщо не знам как съдиш, че е тежък

(4:13:10 PM) Zmei: при това "тежък за браузър" - едно много относително понятие

(4:13:10 PM) friend: mi az obicham po 10 taba da otvariam

(4:13:22 PM) Zmei: колко е тежък един стандартен браузър, че фф да е по-тежък?

(4:13:50 PM) friend: aide stiga sega

(4:13:53 PM) Zmei: IE има табове от последната версия насам, я пробвай с предишна версия на Експлорър да отвориш 10 прозореца едновременно и сравни с ФФ с 10 таба

(4:14:09 PM) Zmei: и да видим кое ще е по-тежко - 10 отделни прозореца, или 10 таба

(4:14:50 PM) friend: s 10 otdelni.. pone ne ti zacikliat vsichkite zaedno.. kakto stava s tabovete

(4:15:02 PM) Zmei: не ми зацикля

(4:15:12 PM) Zmei: изобщо на каква машина го ползваш също има значение:)

(4:15:27 PM) friend: znaeh si che she pochnesh da obijdah kompiutara mi

(4:15:42 PM) Zmei: ами използвай това, че съм предсказуем в моя вреда:)

(4:16:03 PM) friend: e to si e v tvoia

(4:16:05 PM) Zmei: хм... знаеш ли, има един браузър Flock

(4:16:13 PM) Zmei: пробвай него

(4:16:23 PM) Zmei: казват, че бил алтернатива на "тежкия" фф

(4:16:31 PM) Zmei: а е базиран на мозила технологията

(4:16:39 PM) friend: a.. ne mi se zanimava.. nali me prekara sega da si instaliram novia Fuckin FOX

За един по-приятен Интернет.

2008-06-05T17:45:00.005+03:00

Благодаря на Димитър Цонев, че е превел банерчето. Инициативата за рекорд по сваляне на новата версия на Firefox е чудесна!

От супер-малкото хора, които са посетили този блог в последния месец, 43% са с Firefox, а около 40% - с IE (хили се доволно).

Firefox е по-качествен браузър от Internet Explorer, и това е най-естествената причина да приканя хората с IE, които се отбиват тук, и не са опитвали Firefox, да го направят. Има сериозна вероятност да им хареса.

З. в Царството на Хаоса.

2008-06-04T01:56:00.006+03:00

Удивително - цял месец май, съставен от дни без нито един ред. Или направо дни без ред. Първо бяха неделите, надвиснали като тъмносиви облаци и преминали като тежко главоболие. Вземи две от тези и ми се обади на сутринта. После няколко понеделника и пак толкова неловки вторници, подобни на усещането, че си изял известно количество хартия заедно с дюнера.

Цялата пролет се изниза през май, като дори отстъпи място на лятото за няколко дни. И сега стоя с широкоформатна камера на перона, докато мазният летен вятър духа прах в шлифера ми, и снимам гърба на изнизващата се композиция. Свеждам поглед и намирам малко вързопче с жълта хартия.

"Уважаема Жозефина,

Нека започна това писмо с твърдението, че вие, не по-малко от всеки друг човек, заслужавате щастие. Понякога мисля, че много от човешките мъки са родени от отказа на хората да повярват в това твърдение. Отказвайки си щастието, което заслужаваме, непризнавайки правото си на доволство от живота, ние извършваме псевдосамоубийство и се обричаме на сумрачно преживяване и похабяване на времето си на земята. Светът е пълен с човешки сенки, здрачът слага под вездесъщия си знаменател адвокати и защитаваните от тях престъпници, психиатри и лекуваните от тях душевноболни, сумтящи таксиметрови шофьори и превозваните от тях нощни труженички. И несмисленият живот трае десетилетия, но всъщност вечно.
И след като твърдя, че всеки заслужава щастие, ще запитате защо всички тези хора още не са го открили, а си остават сенки? Ще отвърна - лекотата на решението е част от проблема. Никой от тях не желае да се протегне и да се освободи от тежестта, да разбере, че щастието е на една крачка.
Не позволявайте на кривоскроени обществени норми да пречат на освобождаването ви. Не се приобщавайте към множеството, тази принадлежност не ви е нужна. Нямате нужда от нищо, освен себе си, за да се докоснете до щастието. "

Мачкам усърдно хартията. Шестокласническият патос ме кара да се усмихвам криво, докато вятърът продължава да кара яката ми да шлюпти. В главата ми поезията отстъпва изчервена пред циничните стихотворения. Съчинявам две набързо - пълни са със ******.

Обръщам се, но няма да си тръгна, преди да ви запозная с Боб, асансьорния дух. Той движи нещата, когато някой се качи в асансьора. Много е висок и хората казват, че е братовчед на Дълъг Димо без кости. Това е и защото Боб е много гъвкав. Когато асансьорът не работи и лелката от третия етаж качва стълбите с пуфтенето на параход, Боб не отсъства просто така. Той е зает да храни гълъбите на покрива. Не се връща в асансьора, докато не дойде червендалестият чичко с мустаците.

Чичкото отваря своето куфарче с инструменти, стяга две палави бурми и това е сигналът за Боб, че всички гълъби вече са сити и за него е време да се връща към нормалните си занимания.

Казах за Боб и май нищо друго не е по-важно. Отдалечавам се, а камерата тупка по гърба ми. От утре ще наричам всички майстори - ключари, шлосери или електротехници - маестро.

Сирини.

2008-04-14T22:39:00.000+03:00

От известно време насам работата ми включва получаване на голям брой прес съобщения. По-лошото е, че трябва и да ги чета. Сега разбрах колко много ни спестява рубриката "петъчен PR" в Капитал. Неграмотност, всепоглъщаща като мосю Креозот.

Представям си всички тези хора, на които просто не им пука достатъчно, че да пишат правилно. Чудя се какъв трябва да е подходът ми, ако се опитам да им кажа, че преди да изпратят нещо до всички в списъка си с адреси, трябва поне да го погледнат... Интересно ми е какви са техните оправдания за начина, по който пишат. Че никой не ги е научил? Че и така се справят в живота? Че са в началото на промяна в езика и вървят срещу всички правила?

Мисля, че ако бях учител по български, щях да преподавам правопис до последно - докато 90-95 процента от учениците ми не пропишат правилно. Защото няма значение дали от тях ще станат пишещи хора. Дори единственото нещо, което да им се налага да напишат в живота да е бележка "Магазина не работи", или табелка "Света на шапките", или пък рекламен плакат "Нямате търпение да порастнете?", бих предпочел да го напишат правилно, а не да заливат всички с глупостта си.

Какво авторът е искал да каже?

2008-04-13T00:33:00.002+03:00

Четенето на блогосферата на "Дневник" изсмуква малкото ми останало желание за писане в моя собствен блог. Странни са ми всички тези хора.

Всеки с неговите проблеми, дърпа своето крайче от чергата (която има доста унифициран вид, защото дизайнът на блогосферата е един за всички блогове). Понякога ми се струва, че най-лесният начин да загубиш индивидуалността си, е да участваш в нещо като блогосферата. Ако изобщо някога си имал индивидуалност, по-различна от това да си уникален като всички останали.

После се сещам, че моят блог като още незнам колко милиона е в blogger, а на също толкова народ - в wordpress, и ограниченията на платформата (колкото и да са малки в wordpress) уеднаквяват нещата.

Възможно е и обобщение по друга линия - лични блогове. В известен смисъл всички лични блогове са еднакви. Донякъде се възхищавам на хората, които могат с лекота да описват с кого са пили бира и така нататък, както и на продуктивността на онези, които списват много на брой интересни статии. И изобщо не чета блогове, подобни на моя - които разсъждават безкрайно по някаква тема, или са авто-съзерцателни, или пък задълбочено нищят нищожни неща. Пет пари не давам за намеците, които са вплетени в текста, и които вероятно само тримата близки приятели на блогъра могат да разберат.

И е забавно как доста народ се опитва да използва блога си за някаква цел. Най-смешни са ми нарочните блогове, които все едно са написани от един и същи човек. Тези за фитнес, кариерно развитие, мениджмънт, онзи, който преразказва предаване по телевизията, всички онези, които всъщност искат да ми продадат нещо.

Очаквах да има бум на блогове, някаква мания и експлозивно нарастване на броя им. Но се надявах блогването да остане запазено за хора, които могат да пишат, да не се допусне превръщането на блоговете в просто още един Интернет тренд, нещо, което да бъде оценявано (сакън) - като в един от българските блог-хостинги, където ако напишеш нещо "оригинално" те слагат на витрината, та всички да видят. Не осъзнават, че когато си онлайн, ти си вече на витрината, и е много по-важно да те видят точните хора.

Този блог съществува от известно време, не съм броил, май е повече от година. Има 120 текста, публикувани са около 90. Не знам има ли хора, които винаги четат тук, сещам се за неколцина, които познавам и нарочно насочвам тук, когато има нещо ново. Иска ми се да благодаря на онези, които са намерили за какво да се върнат след първото посещение. Тези, които прекарват по 10-тина секунди и изчезват, не са прочели дотук и без това.

Понеже като природа съм много прикрит и потаен човек, който обича да маскира следите си, нямам какво толкова да предложа като лични случки. Често ми коства огромно усилие да пиша в блога. Защото написаното остава, и за да го пиша тук, очевидно искам някой да го прочете, а за всичко останало си имам малко тефтерче.

Писането в блога много често ми напомня на тези случаи, в които приятели са снимали домашно видео от някой купон, и после гледам видеото и се виждам. Картинката изобщо не прилича на лицето, което срещам в огледалото всяка сутрин, лицето, чиито недостатъци съм свикнал да не забелязвам. Гласът също не е точно моят, около два пъти по-тънък е от боботенето, което чувам отвътре.

Та писането в блога е нещо като този момент на осъзнаване, че това съм аз. Че имам някаква прекрасна, леко идеализирана представа за себе си и се успокоявам, че нещата са върхът, а хората виждат истината. Че непрекъснато бродя с ума си в преследване на някоя велика идея, а хората четат суховатата истина в блога. Ако някой ден успея да крак-на защитата на съзнанието си и да преборя нищоособеността си, може би това ще се случи именно тук, в блога.

Ето за това се опитвам да използвам моя.

Хаос и изобилие от запетайки.

2008-04-09T00:44:00.003+03:00

Завръщам се след месец мълчание, което всъщност е многогласно, защото кой може да спре вътрешния си диалог (освен някакви напреднали йоги)?

Записвах си мисли в едно малко тефтерче - някаква хартиена алтернатива на блогването. Мисли бол. Важности в случването - също. Ако има съдба, тя бърка ли бърка картите, които са ми отредени. Изглежда в моментите, когато ми се случва най-много, вярвам най-много в съдбата. Иначе от време на време се протягам и леко случвам нещо и аз, със собствени сили.

Напоследък случващият мускул е много отслабнал, машинката е с клеясали зъбчати колела, тялото е закърняло, а оттам духът е ленив.

Човек отвиква да му се случват неща, както отвиква да пие. След това рязкото събитие, дори не особено важно ако го погледнеш отстрани, завърта главата и предизвиква приток на ендорфини.

Цялата тази изтрещяваща полифония (защото не вярвам да е хаотична) е обилно полята с разговори и срещи с хора, които не съм виждал от години. Едно от условията ми на движение напред в живота е да изгарям мостовете зад себе си. Сега някакви хора се протягат от страната, която съм отминал, аз отчасти също се протягам, но дори да се стигнем, мостовете са изгорени, нали?

Другата подправка е заетостта. Не смислената заетост, а усиленото пролетно бръмчане без особена важност. Пролетта и есента са моментите с най-много работа, независимо какво работя. Това количествено разпределение, еднакво за всички неща, с които някога съм се занимавал, ме кара да мисля, че това, което правя, генерално няма никакъв смисъл.

Дами и господа, не ръкопляскайте!

2008-03-06T16:09:00.001+02:00

Зала "България" е чудесна, и доколкото разбирам, няма да я събарят (още). Има много истории, които могат да бъдат разказани за тази зала, но моята е само една - историята на човека от плебса, попаднал в залата за класически концерти.

Когато ходиш в зала "България", всичко зависи от това колко знаеш за съответното произведение и изпълняващите го. По този признак цари сериозно разделение в публиката, която посещава залата. Имаме тежка артилерия от пенсионирани учители по цигулка и хора, работещи в операта. Те неволно дирижират и откриват грешки дори на най-прочутите солисти. Към тази група ще добавя и онези почитатели на класическата музика, които просто знаят всичко, което може да се знае за нея. Ултраси на класиката един вид.

Другите са хората като мен - попаднали кой знае защо в това старо здание, най-вероятно заради хубавата дървена облицовка. (класическата музика ми носи спокойствие и ме кара да се чувствам велик - какво по-добро обяснение мога да дам?).

Но има момент, когато тези две групи се сблъскват като тълпи от футболни хулигани. И този момент не е при гардероба, където вечерно облечените оглеждат с насмешка спортното ми яке и раница, нито пред зоркия поглед на лелките-разпоредителки, заслужаващи внимание в отделен текст.

Войната на знаещите и незнаещите се разразява по време на изпълненията, и по-точно в онези паузи между частите на едно произведение, когато не трябва да се ръкопляска. Винаги се намира кой да започне да аплодира в тези неловки паузи, оставени от композитора като някаква подигравка към неуките бъдещи поколения. Винаги се намира кой да подеме аплодисментите, и се надига една вълна на неразрешено одобрение. "Ние не знаем, че не трябва да се ръкопляска тук, но много ни харесва как свирихте до този момент", като че ли казват тези ръкопляскания. Все едно на изпълнителя му пука за мнението на хора, които дори не познават произведението.

После тези аплодисменти стихват под напора на лошите погледи и дюдюканията от страна на посветените в тайнствата на класическата музика. След няколко такива инцидента само за една вечер съм ставал свидетел на следното проявление на стадно чувство - тези, които не знаят чакат знаещите да започнат да ръкопляскат, преди самите те да се включат.

Изпитана тактика, освен в случаите, когато се свири някое особено непознато произведение.Тогава може да стане така, че малцината знаещи да ръкопляскат, а онези, които не знаят да се радват, че самите те не пляскат, защото си мислят, че моментът не е подходящ. Обидени от липсата на достатъчно одобрение, музикантите продължават със следващото произведение, оставяйки впечатлението, че свирят следващата част на предишното. Не бих могъл да го кажа по-ясно.

Не може ли просто всеки да ръкопляска, когато иска?

Блясъкът на чистата цигулка

2008-03-06T00:28:00.004+02:00

Беше ден на много взиране в най-различни дисплеи. Дори изпитах особеното чувство да чета блогове по време на камерен концерт. Усещането беше леко светотатствено, като шоколад с 75% какао и мента. Концертът ми хареса и ме хвърли в някакви кръжащи мисли.
Когато имам свирещи музиканти наоколо, се отнасям нанякъде и всички идеи, които ми хрумват, изглеждат важни и правилни. Малко като мнимите просветления в следствие на наркотици - абе хрумна ми нещо гениално, ама го забравих преди пет минути, какво ли беше...

Свирят си музикантите, а аз слушам и мисля. Не е необходимо да формулирам цялото изречение в главата си, мисля само върховете на пирамидите от мисли, а надолу интуитивно усещам чудесни структури от чисти и правилни разсъждения.

И когато осъзнавам, че разполагам с техническите средства да запиша това, което минава през главата ми, пирамидите се оказват от срутващи се карти, които престават да имат свръх-смисъл. Просто карти. Илюзия за гениалност, но поне концертът си струва. А и усещането си го бива, дори само плод на въображението ми.

Риба монотон.

2008-03-05T01:33:00.001+02:00

Slipstream на Антъни Хип-хопкинс може да не е най-разбираемият филм. Да се чете "сюрреалистичен като мустаците на Салвадор Дали". Но остави един невероятен лаф да се плъзне някъде през диалога:

"Аз съм Бу Бу, биполярната мечка!"

Туш!

Две истории за fairplay

2008-03-04T01:31:00.000+02:00

1....
- Обаждат ми се от "Семтекс" и ми казват, че имат готов договор за тебе. Започваш от вторник.

- Ей, браво. Това няма да повлияе на нещата с "Прайм Парк", нали?

- Ами всъщност не знам. В договора със "Семтекс" пише, че можеш да работиш само при тях. Забраняват ти се каквито и да е странични договори. Не че ще ти трябват някакви с тази заплата...

- Не ми е толкова за парите от "Прайм", аз дори договор не съм подписал още с тях. Но какво ще им обясня? Все пак имах едно обучение, някакви пари потрошиха по мен и ми уйдисваха на всички капризи. Бяха добри с мене, а аз сега ще отида ей така при конкуренцията точно когато трябва да започне моя проект за "Прайм".

- Е да, малко е кофти. Но според мен няма какво да му мислиш. Затова се казва "head hunting". Парите на "Семтекс" са повече. Искат те. Нямаш договорни обвързаности. Действай!

2. ...
- Шегуваш ли се - китайците, индийците... има в пъти по-евтина работна ръка от българите. Че и в много случаи по-качествена.

- Ако искаш да ти сглобяват играчки - да, но гледай реално на нещата - имаш нужда от специалисти, а тук имаш добри хора. Пък и ще ги контролираш по-лесно, чрез мен. На хинди не съм толкова добър.

- Все пак искам да разходите за заплати да са си останат минимални. Мисля си началната заплата за новодошли да е около 650, а хората, които вече работят да ги установя около хиляда.

- Сигурен ли си? На мен ми се струват малко занижени тези пари. Тук вече има компании, при това български, които са готови да платят двойно за твоите хора. А ако отидат при някой аутсорснат гигант, не знам.

- Някой оплакал ли се е?

- Още не, но ще се оплачат. Хиляда лева вече не е мечтаният таван на парите. В момента това е стартовата заплата за тия позиции в България.

- Шегуваш се.

- Нищо подобно, с тези заплати, които си ги мислиш, по-добре затвори офиса и направи заведение. Поне ще изкарват от бакшиши...

- Виж, засега нещата остават така. Дръж добрите с хиляда лева, на останалите - по-малко. Ако някой се оплаче, казваш ми кой е. Разчитам да се усетиш, когато първия по-нахален заговори за пари. Ще им даваме минимални повишения, колкото да си затворят устата.

Вечер с Телониъс Мънк

2008-02-23T00:18:00.002+02:00

Доживях края на поредния сезонен сън и посетих със замах и приятели добри два спонтанни, нетрадиционни, леко апокрифни и камерни джаз концерта. Първи беше оранжевият четвъртък в лилавия салон. Рядко се среща музика, в която да няма някакъв конфликт, въпрос или драма, или пък тежест. Обикновено ако слушам такава музика ми звучи плоска, безсмислена, сладникаво популярна или пък невзрачна. Но този път бяхме заляти само с някаква безкрайно позитивна история, и звучеше чудесно - може би защото беше на живо.

Второто беше във военния клуб, любимо завръщане към една от слабостите ми в джаза - биг бенд музиката. Немският посланик ми даде визитката си при най-странните обстоятелства евър. Отидох да му кажа, че там, където е седнал, е заето. Когато ми каза кой е и стана да си събира партакешите, така ме досрамя, че го запреследвах и му задуднах да се върне. Един вид - Come back, man, you're the German ambassador, you can sit where you want. Не харесвам преклонението пред авторитети, но в случая сгафих на дипломатическо ниво. Хрумна ми в отговор на неговата визитка да напиша на едно листче "Змеев. Некултурно аташе".

Когато пролетта предстои, и във въздуха има джаз... и човек се събужда, раздвижва, разкъсва пашкула, яхва колелото, освобождава се от излишните телесни мазнини...

Хвърч!

Вдъхновение

2008-02-21T16:40:00.002+02:00

Днес ми е абстрактно. Това сочи и icq лога ми с непознат номер:

(2/21/2008 1:43:00 PM) nepoznat: eho?
(4:37:55 PM) zmeev: ho:)
(4:39:08 PM) nepoznat: eo
(4:39:23 PM) zmeev: ohe

После ме обзе вдъхновение да си поиграя с думата. Излязоха новите състояния на:

Мъхновение.
Съхновение.
Изпръхновение.
Влъхновение.

Все добри нови думи. "Какво правиш?" "Мъхновявам се."

Просто сън

2008-02-04T12:52:00.000+02:00

Сънувах, че съм специален агент по време на Втората Световна Война. Бях част от разследванията, които трябваше да уличат Хитлер (в съня ми беше жив) и генералите му в геноцид. Бяха предоставили на мен и екипа ми километри лента с кадри, заснети по време на сражения и в концентрационните лагери. Видях всички ужасни лица на войната - уплашените погледи на хората-скелети в лагерите, млади немски войници, смачкани от руски танкове, които настъпват към Берлин. Един от войниците викаше неистово за помощ, докато не падна прострелян. Събудих се със сериозна тежест в сърцето, както след всеки мой такъв кошмар. Явно двата важни филма, посветени на фашизма - "Обикновен фашизъм" и "Нюрнберг" - са оставили дълбока следа в подсъзнанието ми.

В едно изречение

2008-02-01T00:41:00.000+02:00

Стоях там и гледах чистачката, която, приключила със своите задължения, беше вперила очи в екрана с движещите се фигури от сапунения сериал, толкова неподвижна, че останах поразен, но после забелязах, че поразяваща в случая беше не липсата на движение, а малката червена иконка в ъгъла на телевизора и това, че нямаше звук, както и онова, че чистачката, както се случва с много хора, споделящи нейната съдба, беше наета от фирмата понеже е глухоняма.

Няколко кратки,

2008-01-26T20:38:00.000+02:00

които ми хрумнаха, докато преглеждах сайта фото форум в галерия, в която не бях стъпвал отдавна:

1. Какви усещания имат жените, които стават модели за актова фотография? Отделно от пари, които не знам дали изобщо получават, какво ги кефи в това да са пред обектива?

2. Не е ли малко изтъркано снимането на тела?

3. Къде минава границата между голите снимки, които се възприемат като изкуство и тези, които се правят с цел фон за мастурбация?

и други два, които нямат общо с разглеждането на галерията:

1. Има ли жени, които доброволно са станали проститутки, а не са били принудени от някого или нещо?

2. Трябва ли една жена да е глупава, за да стане част от порно индустрията?

Никога няма да разбера.

Автомобилът

2008-01-25T11:23:00.000+02:00

След 9 години почти непрестанно ползване на таксита в София, вече мога да кажа, че знам всички проблеми, с които някога се е сблъсквал който и да е таксиметров шофьор. И вие ги знаете, нали? А трябва ли да ги знаете?

Иде ми да благодаря на човека зад волана всеки път, когато:

- ме закара жив, въпреки нарушенията и превишената скорост;

- не запали цигара или ме попита дали ще ми пречи;

- не ми разказва за жена си/предложенията за секс, които получава/историята на живота си/каквото и да е;

- не слуша чалга,

и списъкът продължава. Срещу известна сума или споменатото по-долу возило съм готов да предложа на всеки собственик на такси компания съвети, които ако се следват, ще увеличат клиентелата му.

Май купуването на автомобил тази година е неизбежно. Някой да продава качествен класически Ситроен DS?

Късмети

2008-01-20T00:56:00.000+02:00

Нощ в офиса. Погледът ми се премрежва от четене на трудно разбираеми текстове. Имам още много неща да прочета, преди да добия дори бегла представа за общата картинка. Спирам за още кафе и вадя от бонбоните с късмети. Пада ми се "Никое усилие не е напразно, ако е в името на мечтата ти".
Отново сядам да чета.

Чернова от ноември

2008-01-17T08:20:00.000+02:00

Есенна нощ в компанията на Panycan Whyasker - българската група, която ми харесва 95% и ме дразни само 5. При останалите съвременни музиканти от родината, съотношението е обратно. Макар че какво значи съвременни? Напоследък все повече се убеждавам, че принадлежа на миналото, а това е констатация, която неизбежно води до смълчаване.

Истински съвременните отдавна не се занимават с дилеми като "материални срещу други ценности". И аз съм на път да се предам и да се превърна в поредния персон, ламтящ за сокоизстисквачка, седан Пежо, часовник Зодиак и телевизор Бенг и Олуфсен.

Защо не? Кой е казал, че животът на придобиването не е един достойно изживян живот? Ще си придобивам, винаги ще имам ясна цел, и неминуемо ще съм щастлив.

"Ако мога да дам само един съвет на хората за това как да са щастливи, ще им кажа - Хора, ОГЛУПЕЙТЕ!".

Да бъдеш лош когато трябва?

2008-01-15T20:09:00.000+02:00

Бегло има общо с предния постинг днешната ситуация, в която се държах лошо. Бях си намислил, че вече ще си казвам, когато нещо ме мъчи, без да премълчавам и да спестявам на виновника нищо. И защо ли не ми се струва странно, че първото ми "изрепчване" не беше срещу шефа ми или човек над моето положение, а срещу друг човек от офиса, който няма повече авторитет от мен.

С други думи - лесно е да се скараш, когато някой по-слаб от теб е свършил глупост, която те касае. (Без да влизам в подробности, съответният човек беше обещал на хора, пред които не искам да се излагам, че ще свърша нещо - ей така от мое име казал че нещото ще стане. А моето непоискано мнение е, че свършването на съответната задача щеше да има по-скоро негативен ефект).

Е, после като се обадих на човека да обсъдим случая, беше доста overkill ситуацията. По едно време неусетно се развиках. Лесно е с по-слабите...

Чувствам се много виновен.

Зло обслужване

2008-01-15T03:01:00.000+02:00

Това тук ме накара отново да се замисля за добилото митологична слава лошо обслужване в България. Смятам, че тъй като у нас няма добри традиции в обслужването (тъкмо обратното), ние като клиенти не сме достатъчно тренирани, за да променим начина, по който се държат хората, които ни обслужват.

Ето какво според мен е важно за нас като клиенти:

- Да знаем какво искаме и да не се примиряваме с по-малко/по-лошо.

- Да изказваме на глас недоволството си, когато не получаваме нужното от човека, който ни обслужва. И о, изненада - именно пред съответния човек или неговия началник.

- Да не се притесняваме да говорим с управителя/шефа, когато трябва.

И част от безкрайно многото важни неща за нас като хора, които работят с клиенти:

- Да сме учтиви и да даваме на клиента точно толкова внимание, колкото му трябва.

- Никога да не се отегчаваме да бъдем от полза.

- Да не проявяваме при никакви обстоятелства агресия срещу клиента (вербална или невербална). Това значи също да не плашим клиента с нищо (особено важно при такситата).

Само ако горните неща се спазват от достатъчно много хора нещата реално могат да се променят.

Е, толкова ли е трудно?

Защо не искам да стана богат

2008-01-12T00:51:00.000+02:00

Как така не съм станал богат досега, след като уж и аз като всички го искам толкова много?
Защото не го искам.

- Придобиването на богатство, когато не си роден в заможно семейство, ми се струва почти непосилно. Вероятно ще трябва да работя по 20 часа на ден, и тук нямам предвид работа в стил бъхтене на строеж, а работа по великия план за забогатяване. Здравето ми неминуемо ще пострада, което ще съкрати времето и качеството на наслаждаване на потенциалното ми богатство.

- Ако забогатея, печалбата ми със сигурност ще коства объркването на много животи. Ако съм служител, движещ се нагоре, това ще е за сметка на други хора. Ако съм бизнесмен, бизнесът е стратегическа игра, война, в която ако аз съм победител, други хора ще изгубят. Ще "крада" клиенти от конкурецията. Ще причинявам главоболия на всички, които се изпречат на пътя ми. Може аз да го приемам за нормално и част от бизнеса, може и противниците ми да го приемат, но истината е, че когато тегля чертата в края на деня, ще видя всички хора, които съм ощетил, за да стигна до положението си.

- Ако имам собствена фирма, това означава служители - хора, чието време купувам, давайки им по-малко, отколкото заслужават (защото иначе конкуренцията ще ме катурне с по-добри цени). Без да го осъзнават, тези хора са мои роби - вместо да пускат хвърчила в парка с децата си и златните си ритривъри, те ще идват всеки ден от понеделник до петък, ще си носят работа за вкъщи, ще ме гледат мило и ще говорят зад гърба ми. Новата секретарка ще се опита да разбие брака ми, за да се издигне; вероятно жена ми ще нахлуе точно когато секретарката е полугола и никога няма да мога да докажа, че съм я заварил така и тъкмо съм я молел да се облече.

- Многото пари водят съвсем друг набор от проблеми. Например доверието - около мен ще кръжат купища фалшиви хора, искащи частица от парите ми. Готините ми приятели отдавна ще са се отдръпнали от мен, поради първите години на заетост. Никога няма да знам дали някой приятел/жена ми е с мен заради парите ми. Ще съм готов да дам хиляди пари само за един истински човек наоколо, но те не са стока, която се купува.

- Друг проблем на многото пари е, че може внезапно да ги изгубя. Ей така, всичко, което някога съм градил с двете си ръце, може да рухне при сериозна икономическа криза или в следствие на сложен заговор от високопоставените ми служители (винаги съм се съмнявал в тях)

- Многото пари поставят и друг въпрос - "Кое е следващото?" Да, бих могъл като другите богаташи да се посветя само и единствено на увеличаването на имането си, но това е толкова скучно. Впрочем, всичко останало, което правя като богат човек рано или късно ще ми опротивее. Ще ми се иска да вкуся от простичките удоволствия на живота, но няма да мога. Благотворителност? Лицемерие, купуващо индулгенции на мен, и даващо повод за нечестна облага на други. Да обикалям света или да катеря върхове? Не знам кой измисли абсурдната идея, че да си турист, прекарващ по хотели голяма част от живота си, е страхотно.

Издигането на материалния връх ще ми докаже само едно нещо - нещо, което съм знаел от самото начало. Глупаво е да търся щастието или смисъла в парите. Тъкмо обратното, по-вероятно е да съм нещастен, ако имам повече, отколкото ми трябва. Вероятно ще изгубя времето си, драпайки за положение, на което дори няма да мога да се насладя. Когато умра, нима ще взема със себе си лимузината и имението...

Разочарование от музиката

2008-01-02T12:02:00.000+02:00

Преди време бях сигурен, че музиката е моето призвание. Предпочитах да пусна песен на някой близък човек, когато имам да му казвам нещо важно, отколкото да го кажа. И не поради липса на дар слово, а защото вярвах, че музиката е съвършеният начин да предадеш емоция.

Не можех да живея без музика, а когато слушах някое любимо парче, изживявах момент на пълно щастие. Разбира се, в главата ми имаше мелодии, които исках да извадя на бял свят, и затова свирех. Свиренето и пеенето са с мен от невръстна възраст, и винаги съм вярвал, че от мен ще излезе добър музикант. Това беше и най-голямата ми мечта, още от първите моменти на осъзнаването ми.

Постепенно обаче настъпи истинският живот, този, който се случва, докато си правех планове за сцени и споделени усещания с други свирещи хора и публика. Спрях да свиря, разсърдих се на мечтата си и я продадох на наистина смешно ниска цена. Така беше, защото мечтите нямат цени и не ми се занимаваше да се правя на интересен, като й търся много пари. Истината е, че мечтите наистина не се търсят много. Пазарът е пренаситен.

И ето какво се случи: музиката започна да губи магията си. Умението да свиря отшумя, с него и слухът ми отвикна да разпознава прецизно нюансите. Въображаемо или не, преди можех да чуя разлика от под четвърт тон и безпогрешно разпознавах фалшивеещите певци или инструменти.

Но не просто свиренето пострада. Старите ми любими групи и даже цели стилове постепенно се изхабиха, не ми носеха предишната радост. Наложи се да потърся нещо ново и добро, с което да ги заменя, но такова липсваше. Прекарах години в търсене на заместители, и именно такива намерих - бледи копия, неспособни да развълнуват. Тук-таме се откриваше по някой невероятен албум, но се оказа, че днес музиката се прави да държи най-много година-две. После става досадна.

В момента не вярвам, че музиката някога ще значи отново същото за мен.

Не знам дали този текст може да е от полза за някого. Може би ако се намирате на кръстопът, в който една от опциите е да посветите себе си на нещо, без гаранции и обещания, а друга опция предлага сигурност... Може би тогава историята си струва като личен пример.

Иначе бих могъл да задълбая повече, добавяйки, че страхът и стремежът към сигурност са най-големите врагове, които могат да ни отклонят от постигане на призванието. Но приключвам, че ми зазвуча твърде Коелювски, което е мега дразнещо вече.

За хората, които взимат целия свят на подбив

2007-12-17T04:21:00.000+02:00

Знам, че го репетират, или всъщност никога не излизат от стремежа си да кажат нещо оригинално и шеговито, като актьори, останали да живеят в роля. Докато другите хора нехаят за голяма част от хумора по света, шегобийците го попиват целия. Четири отличителни признака:

- отделят от паметта си, за да набутат там вицове
- гледат шоута с лафове
- заучават пиперливи реплики от комедиите
- имат си ирония и не се боят да я използват.

И когато дойде време, при ново запознанство, на купон, сред повече хора, те винаги са на ниво, а всички около тях получават мускулна треска на лицето и корема от смях.

Обичам да се смея и в повечето случаи компанията на такива хора ми е приятна. Но все още не разбирам как да се справя с един проблем - няма как да им кажа "шегата на страна", без да отпратя и тях встрани. Ако са сериозни, обикновено са тъжни като тъжни клоуни.

Когато искам да им кажа нещо не на шега, те, естествените врагове на всички, които се взимат твърде сериозно, с повдигнати закачливо краища на устните и светулки в погледа, казват нещо, което аз - буквалистът с недоразвито чувство за хумор (идващо само понякога, за разлика от тяхното) - не знам как да тълкувам.

С което професионалните шегобийци ми стават досадни и губят доверието ми. Не мога да съм приятел с тях.

Бележки за вярата в себе си

2007-12-08T18:49:00.000+02:00

"Х. си е повярвал", чувам понякога, казано с тон, все едно да си повярваш е най-лошото нещо на света. Казват го най-често тези, чиято единствена цел в живота е да те приземят и да те убедят, че не си нищо особено. Обикновено провалени лидери, които си мислят "щом аз не успях, какво те кара да смяташ, че ти ще успееш?"

Някъде между безпомощната неувереност и изхвърлянето, стои здравословното количество вяра в себе си. Аз обаче гласувам с две ръце ЗА изхвърлянето, като по-полезно от двете състояния.

Колко пъти някой тотално кух и посредствен човек без никакви качества, успява само благодарение на тъпата вяра, че е спешъл. Докато други прекарват години да трупат знания и опит, за да се окаже накрая, че просто не умеят да се представят в привлекателна светлина...

Така че каквото и да си тръгнал/а да правиш, важно е да вярваш, че можеш да го постигнеш. Всичко друго те отклонява от целта.

Публикация 100

2007-12-02T02:43:00.000+02:00

"Свеща, Ноща, ГОстта, Пещтера", нареждаше началния ми даскал. Смутени, изправените на дъската двойкари усърдно следваха погрешните подсказки и пишеха думите неправилно. Фрапираше ме не толкова, че пишеха с грешки, а че не долавяха граничещото с ирония натъртване. Да бях тях, само по интонацията му щях да знам кое как. Исках да не знам и да се науча от това подсказване. Но знаех и не беше интересно.

Бележки за конформизма

2007-12-02T01:09:00.000+02:00

Когато общувам с някого до такава степен ми пука за това как се чувства той/тя, че често му спестявам много от това, което реално мога да кажа. Това е дълбоко в характера ми. Доброто име за това е "емпатия". Лошото - "конформизъм". Чертата между тях е тънка, понякога направо въображаема.

Интернет е пълен с блогъри, които отстояват казването винаги на това, което мислиш - "право куме в очи". Това започва от гордостта да пишат под своето собствено име и да описват живота си, и стига до още по-голяма гордост при разказването на случаи, в които успешно са теглили една майна на дразнещ продавач в магазина или таксиметров шофьор.

Има доста такива хора в обкръжението ми, и думата, която ги описва най-точно, е бодливи. Те не се поколебават да убодат някого, когато според тях се налага. Смятат, че не правиш нещо както трябва? Казват ти как да го направиш, независимо дали си искал съвета им. Даже го обясняват със загриженост. Те действат на принципа, че едно малко убождане от време на време няма да те накара да спреш да общуваш с тях, защото са толкова искрени и прями. Ако пък се махнеш - прав ти път, какво те кара да си толкова обидчив?...

Друга част от обкръжението ми е свикнала да ме възприема като човек, на когото могат да споделят всичко, без да им се дават оценки - това е правилно, а това - не. Добър слушател, който винаги може да се постави на тяхно място и да разбере подбудите им. Ако изведнъж им сервирам нецензурирана версия на мнението си, ще настане катастрофа.

Тук има известна идея за игра на власт, игра на лидерство. Прямотата е предимство, когато искаш да се издигнеш в службата, или когато не харесваш дадена услуга. В България това е огромен проблем. Тук хората търпят, търпят, търпят... и накрая търпенето избива в язви или диабет. Така че стискам палци хората, които се заяждат с дразнещите продавачи/сервитьори/таксиджии, да се множат.

А другата страна на тази монета е взаимното уважение. Да не тръгваме към човека отсреща с нагласата "Тоя/тая ли ще ми каже?", да не подценяваме някого, защото е просто продавач/сервитьорка/таксиджия. Но ако вярвам, че другите ще зачитат това по същия начин, както и аз, значи съм утопист и глупав.

Което ме изправя пред избора - прям или конформист? Бодлив или емпатичен?

И обрича ли ме желанието да се поставя на мястото на другия на провал в редица ежедневни житейски ситуации?

Мета-палачинко-физика

2007-11-20T11:31:00.000+02:00

Къде отиде идеализмът при палачинките? Големият лош свят настоява да сме реалисти. Да се храним с полуфабрикати и готови храни. Бързината на приготвяне и изяждане е най-важна. Но винаги съм смятал, че ако метна една полуготова храна за две минути в микровълновата, това в най-добрия случай я прави полувкусна.

Затова отричам супермаркетните палачинки. Реалистите може да спорят, че не става дума за нищо повече от брашно, яйца, мляко и щипка сол. Но всъщност палачинките са като снежинките - няма две еднакви! Независимо колко се пъне човек да забърка винаги една и съща смес, ако ще с реторти и аламбици да прилага златното сечение в пропорциите - всеки път е различно.

Машинните заводски палачинки не се интересуват никак от разнообразието. Вкусът им също е машинен и заводски. При тях е постигната незавидната унификация на посредствеността - всичко има еднакъв недобър вкус. Ето защо не се стремя да оптимизирам технологично палачинките. Подхождам с творческо намигване и приветствам хаоса. Нека се сипе брашното и ронят черупките по пода, нека таванът помни неуспешните опити за обръщане!

И все пак, палачинките глождят аналитичния ум. Той иска да ги обуздае, да ги звездопреброи и опише една по една в голямата класифицираща книга на палачинството. Но нима можеш да приготвиш една и съща палачинка два пъти? Също толкова, колкото можеш и дя я изядеш два пъти (в някои случаи този факт е тъжен).

Ех, това анти-дзен желание да подчиним всичко на правилата. Ако си правех тай чи-то по-редовно, сигурно щях да се отърся от тези мисли, но сега не ми остава друго, освен да споделя класифициращите си наброски.

1. Идеалната палачинка е колкото се може по-тънка. Толкова, че неволно да вземеш две или три от чинията (удобно извинение да изядеш повече).

2. Идеалната палачинка е светла, почти бяла, със златисти зони от едната страна и кафяви петънца от другата.

3. Идеалната палачинка споделя човешката мечта за летене, затова трябва да се обърне във въздуха.

4. Идеалната палачинка не бива да е купена, или по инструкции от Интернет - също като любовта, рецепта няма.

5. Идеалната палачинка трябва е споделена с подходящите хора.

Период на полуразпад

2007-11-14T20:24:00.000+02:00

Някакъв глас в главата ми обикновено ми казва да не спирам да поемам ангажиментите, за които ме търсят хората, дори да са най-безумното или нелепо или трудно изпълнимо с наличните ресурси нещо. Казва ми също да ставам, когато съм паднал и да продължавам, когато съм по средата на пътя, или пък когато предстои да се удавя на края на Дунава. Приема дзен форма и ми казва да оставя нещата на самотек, когато сметне, че е най-правилно. И да си спирам телефона, когато моментът е критичен.

Смахнатият глас е виновен за много добри и лоши неща в живота ми, като например, че все още подхождам към света с ненужна наивност (което е и добро и лошо).

Но днес прекали, затова му казвам Fuck you, глас!

Syco file 2: Ian Brown

2007-11-12T11:17:00.000+02:00

Няколко важни момента в живота на Иън Браун:

"You're a star. You're an actor. Be a singer" - към Браун от неговия идол - соул легендата Джино Уошингтън.

"King Monkey" - към Браун от барабаниста Матю Прийст.

"Godlike Genius" - награда от списанието NME.

"I Still Love You" - бележка за Браун от неговия съмишленик и съ-музикант в Stone Roses - Джон Скуайър.

По случайност Иън Браун е станал толкова известен, че тези думи да са публично достъпни. Иначе вероятно животът на всеки от нас може да бъде описан по този начин.

И едно видео, в което са важни думите на песента. За любителите на странно изглеждащи колела и/или акростих:

Малко впечатления

2007-11-07T16:15:00.000+02:00

В последната седмица бях на два концерта - на Deep Purple и Chick Corea + Bela Fleck. Общото между двете събития като че ли се изчерпва с моето присъствие и добрия звук.

За Пърпъл това много ме учуди предвид скапаната зала. Когато гледахме INXS пак във Фестивална, звукът правеше абсолютно каквото си иска. Сега ми се видя, че са облицовали отвътре залата с някакви плоскости подобни на гипсокартон, които поемаха звука и отнемаха реверберациите. Иначе Пърпъл са чудесни, и всички почитатели в България няма да спрат да ги обичат само защото Гилън вече не може да пее. За човек с неговото диво минало е цяло чудо, че изобщо е тръгнал на турне на 60 години.

А на Chick Corea & Bela Fleck беше много интересно, всъщност доста по-интересно. Но какво съм тръгнал да сравнявам рок с джаз концерт. Двамата пускаха страхотни лафове, например:

Чик: Имам един съвет към вас. Ако имате мобилни телефони... какво говоря, вие не можете да дишате без мобилни телефони... Та ако ги носите и трябва да се обадите, или да получите обаждане, направете го! Иначе може да пропуснете някоя много добра сделка...
/тук залата се хили/
А фотоапарати имате ли? А, донесли сте. Добре. Ако ви се снима, снимайте колкото ви душа иска! Само един фотографски съвет - ако оставите светкавицата включена, обещавам ви, на снимката ще излезе само темето на човека пред вас...

Тук Бела Флек взима своя микрофон и казва: Ех, искаше ми се да съм си взел телефона и апарата....

А Чик си бърка в джоба на дънките и си вади мобилния, разглежда го комично дълго време и после си го прибира.

Симпатяги. И понеже посъветваха публиката да се отпусне максимално, след първото парче някои хора започнаха хамалски да се провикват, че едни сини прожектори им пречели. Супер смях! Мисля, че БНТ-то на културата беше довлякло прожекторите, защото заснемаха концерта. Тези светлини бяха насочени право към очите на хората, адски дразнещо.

Естествено, никой не ги загаси. Но песен по-късно се чу женски глас, който изкрещя: Turn of the stupid blue lights! We've had enough already!

Беше българка, пролича си по акцента. Брутално... само дето не каза the fucking blue lights. И тогава Бела каза: Не им харесва синьото... пък на нас ни казаха, че придавало хубав тон на кожата...

И сините прожектори угаснаха.

Първото от много време насам

2007-10-26T13:35:00.000+03:00

В проливния дъжд минавам покрай банкомат и се сещам, че трябва да изтегля пари за срещата с хазаина. Машината излъчва примамливо бяло сияние, което помага да видя колко силно всъщност вали. Единствената друга светлина е на стотина метра - няколко оранжеви улични лампи и светофарът, който хвърля дълги отражения върху мокрото платно.

Притискам чадъра между врата и рамото си и прикривам набирането на пин кода. Става ми смешно задето го правя, знаейки, че няма никой наоколо. После си представям някакви камери, насочени от Злите Дигитални Карто-крадци с цел да ми вземат десетките левове от сметката.

Прибирам си портфейла и продължавам към мястото на срещата. Почти на спирката стигам до някакъв човек, който неопределено се завърта в моята посока.

"Извинявай, може ли да те питам нещо? Съжалявам, че точно тебе, но май няма много кой друг да попитам... " Якето му е скъсано на дясното рамо.

"Да, кажи?"

"Искам да си купя билет за да се прибера вкъщи, но не ми достигат точно 57 стотинки..."

Гледам го учудено. 57 стотинки? Мислех, че ще ме пита за някоя улица. И какви са тия билети по нощите - градският транспорт отдавна е по гаражите и депата. Физиономията ми се променя.

"Съжалявам. Не мога да ти помогна." Обръщам се и отминавам.

"Добре, приятна вечер." Чувам гласа му зад рамото си.

Усещам адреналиновия кик, който никога не закъснява. Твърде много подобни срещи са завършвали зле за мен. Този път нищо не се случва. Както винаги, анализирам: какъв е този човек, как е стигнал дотук. Най-вероятно дрога. Иначе не се сещам за добра причина да излезеш в такъв дъжд. Представям си колко е гадно да имаш такава физическа необходимост от вещество.

Представям си себе си на негово място. В началото всичко изглежда обещаващо, интелигентен съм, следвам, работя. След това, с напредване на времето, постепенно купонът се превръща в проблем. Изпадам от университета, в работата откриват, че крада от склада и ме изхвърлят.

Отдалечавам се от семейството си, като от време на време посещавам дома на майка ми, за да взема оттам каквото намеря, и каквото мога да продам. От дрехите са ми останали само едни дънки и якето, което скъсвам, докато бягам от едно ченге, което дори не ме гони. И така, тази вечер не издържам, просто трябва да изляза и да потърся пари за дозата. На улицата няма никой, ама тотално никой. По едно време виждам отгоре някакъв силует се задава. Спира на банкомата и тегли пари. Идва към мен. Какво прави сам по улиците, да го еба? Трябва да го питам за пари.

Нито за момент не трябва да мисля надменно за наркомана, който ме спира на улицата. Утре нещата може да се обърнат. Не искам да му дам пари не защото смятам, че съм повече от него, а защото ме е срам да спонсорирам зависимостта му. Но това ще му помогне ли да се откаже? Със сигурност не. Той ще намери пари и този път. Значи аз съм просто пречка по пътя му към поредната доза.

Blog Action Day

2007-10-15T13:50:00.000+03:00

Inaction is a weapon of mass destruction.

Syco file: We'll make great pets

2007-10-12T01:21:00.000+03:00

Pery Farell е от яките психари. След първото разпадане на Jane's Addiction (1991), заедно с неколцина негоподобни създава групата Porno for Pyros. По това време (вече `92) в Ел Ей има яко страх и омраза, защото едни полицаи пребиват един черен моторист, и цялото афро население на града се вдига на така наречените LA Riots. Perry си седял във фотьойла, гледал телевизия, и по едно време се заскубал за лявата вежда, което му донесло прозрение за името на бандата.
Едно успешно турне, и после албум през 1993. Очакванията от публиката са толкова невероятни, че за кратко се качва до номер 3 по продажби. Именно оттам е следната приказка:

"Децата са невинни. Тийнейджърите - шибани в главата. Възрастните са даже още по-шибани. Старите хора са като децата.

Ще има ли друга раса, да намине и да завземе контрола? Може би марсианците ще се справят по-добре от нас?

Ще бъдем страхотни домашни любимци.

Един приятел казва, че сме като динозаврите. Само че се прецакваме по-бързо, отколкото тях. Ще бъдем страхотни домашни любимци."

Това всъщност е текст на песен, но не ми се искаше да го форматирам като стихотворение. Можете да погледнете и клипа на Pets, но леко да не се изплашите от Perry.

Нарцис: едно self-интервю

2007-10-10T12:03:00.000+03:00

ЗЗ: Знаеш ли, само най-големите гъзове в историята са си правили self-интервю. Винсент Гало например...

Змеев: Кой? И забелязвам, че използваш цинични думи. Това някаква нова черта от имиджа ти ли е?

ЗЗ: Нека се разберем кой задава въпросите - аз. Освен това тук мога да си позволя да пиша каквото си искам.

Змеев: Окей, пич. Стреляй.

ЗЗ: Знаеш ли, четенето на блога ти напоследък е като да прокараш стиропор по стар "Москвич". Правил ли си го някога?

Змеев: Четенето на блога ли?

ЗЗ: Много умно. Та - на какво се дължи тази тегавост?

Змеев: Напоследък много работя, пич. Или всъщност...

ЗЗ: Седиш в твоя алуминиево-ламинатен офис и правиш змейското си Д по-дебело. Знам. Кажи ми за блога, ето, да си представим, че това е обикновено интервю в някоя маргинална кабеларка. Аз съм напориста репортерка с наднормено тегло и те питам - как започна този блог?

Змеев: Блогът стартира преди 11 месеца с една идея, която постепенно се видоизмени. Първоначалната мисъл беше да има 90 към 10 процента фикция и реалност. Но напоследък тук всичко е една голяма авто-рефлексия. Иначе казано, плочата се върти след записа и се чува само шлюп-шлюп-шлюп с 33 оборота в минута. Или 133.

ЗЗ: Значи еволюцията на този блог е от фикция към реалност?

Змеев: И наричаш това еволюция? Какво по дяволите й има на фикцията? Ето, пиша под псевдоним например...

ЗЗ: Да, уцели следващия ми въпрос. Защо?

Змеев: Защото си мислех, че дава особено голяма свобода. И дава, в зависимост от това, което искаш да кажеш. Например, ако говориш за посредствеността или идеализма по принцип, можеш да се кръстиш както искаш. Но ако описваш как си пръднал, хората, на които им е замирисало, ще те разпознаят. А ти не искаш това. Ето, толкова е просто. Макар и списвано от един човек (?), това е място за разказване на истории, за оставяне на следи и вплитане на загадки. За тези, на които им се занимава.

ЗЗ: Но все пак има промяна.

Змеев: Не може да няма. За почти година мисленето на един блогър се променя. За този период на няколко пъти решаваш да се откажеш и после продължаваш. Такива са правилата. Има и хора, които не продължават, или се връщат към блога си след време, революционно променени, тоест, когато са готови за това.

ЗЗ: Имаше някакво заглавичкване с дизайна по едно време. Обичаш чушлетата ли?

Змеев: Това е чудесен пример как на човек му се предоставя възможност да яхне вълната, но той я оставя да отмине. Случва се навсякъде около нас. В свободното си време можеш да научиш много неща, ако имаш самоинициатива. Неща, които да те направят конкурентноспособен и самостоятелен. После седмици наред четеш "Блогосферата" и се почесваш. След това решаваш, че можеш да пишеш съвети за блогване. Те се провалят, защото не си достатъчно технически грамотен. Свиваш рамене и продължаваш. Чушките са компромис, нещо като междинна фаза, люто чистилище.

ЗЗ: Мрън-мрън-мрън. Направи нещо по въпроса!

Змеев: Опитвам се. Ето, сега планирам малко промени в личен план - по-малко работа, повече хайку, релакс и ароматерапия. Ще чета книги, подходящи за досадна отличничка - Мураками, Орхан Памук.

ЗЗ: Ще разкриеш ли някога тайнствената си самоличност?

Змеев: Не и преди да достигна съвършенството.

ЗЗ: Е, на прав път си.

Змеев: Благодаря. Сериозно, мислех си, че ще мога да се освободя от границите като Змеев. Естествено, оказа се, че границите се намират в мен самия.

ЗЗ: О, вече звучиш като Коелю или по-лошо, като манекенка, чела Коелю. Не мога да повярвам! Бъди малко по-куул, по дяволите! Проваляш интервюто!

Змеев: Cool people suck. Цената на куул е твърде висока напоследък, и нямам предвид кинтите.

ЗЗ: Значи приключих с теб. Все пак благодаря, че се съгласи на това интервю. Всъщност щом не си куул, защо го направи?

Змеев: За да не работя.

Баналности от истинския свят

2007-10-05T20:00:00.000+03:00

Всеки има таксиджийска история
Неслучайно в "Теория на конспирацията" главният герой - параноик, е таксиметров шофьор. Един такъв със светнали очи ми обясни днес, че светофарите нарочно се пускат да светят червено, за да се изгаря повече бензин и шофьорите да плащат повече. Друг един каза, че за да няма задръствания, трябва да направят бензина 10 лв. литъра. Напомни ми за чудесното Bombing for peace is like fucking for virginity.

Всеки има учителска теория
Докато стоях пред кабинета на данъчните лели, открих причината, която кара тези симпатични жени на средна възраст да не бързат да ме обслужат, да ми говорят на "ти", да ми се подиграват, че съм зле с математиката, защото имам грешка в декларацията, и да излизат в "технологична почивка" между 15 и 15:20, като преди това са обсъдили пред мен "Петя какво го роди".

Причината е, че заплатите им са ниски. Следователно нямат мотивация да работят. Да направим заплатите им 1000 лв. След това да им дадем да разберат, че ако не обслужват качествено, ще бъдат уволнени. Мисълта, че имат какво да губят е чудесен мотиватор. Да направим това първо с учителите, а после и с всички останали.

И накрая, нещо от света на буквалистите
The Deer Hunter:

Условности във виртуалния свят

2007-09-28T12:08:00.000+03:00

Блогърски питанки:

- Този постинг сега за какво го пиша, като ще е интересен само за мен?
Я да го оставя като чернова и никога да не види бял свят.

- Ама не съм писал от около месец!
Веднага ще им напиша извинение и нищо съдържателно, пълнеж някакъв.

- Нищо чудно, че Technorati рейтингът ми е 1.
А да, уж не се борех за рейтинг.

- Ама как да знам изобщо, че някой ме чете?
Няма как да знам.

- Ами Google Analytics?
Разбира се, четат ме господин "висящи тавани за дума и снимки", госпожица "columbia мъжки якета" и кака "кака действа отрова за мишки на кученца".

Топ 3: Противодействие на есента

2007-09-27T12:33:00.000+03:00

1. Анимационно филмче, което да казва недвусмислено, че светът е добър, а злодеите си получават заслуженото
2. Червено вино от не-евтин тип в романтична или приятелска компания; или компанията без вино, няма значение
3. Пътуване наблизо или надалеч, с цел откъсване и припомняне, че другите места те правят по-истински

P.s.:Извинявам се на Нуша и Владо, че забавих коментарите им толкова много - не съм припарвал до блога от няколко дни. Наистина напоследък реалността не предразполага.

P.p.s.: Блогът на Владо е много интересен. Блогът на Нуша също:)

Бележки: за blogger, правописъка и домейните

2007-09-15T10:34:00.000+03:00

Преглеждах стари чернови и попаднах на нещо, което нямаше да публикувам, но сега реших да изтупам от праха:

В последните няколко дни разбрах, че не трябва да се захващам да давам съвети за нещо, което не разбирам наистина добре. А blogger средата не е от най-логичните неща. Много се дразня, че тук не мога да правя лесно най-простички работи, а трябва да се ровя като ненормален за късчето знание, което невинаги работи в моя случай.

Открих, че най-голямата услуга, която мога да направя за блога си, е още утре да дам 15-тина кинта за домейн и още малко за хостинг, и да се изнеса от blogger. И ще го направя.

Това отново стана актуално, когато ръгнах няколко червени чушки в блога. Зарових се в странно изглеждащия blogger код и махах какъвто успея елемент от темата, докато се получи почти задоволителна изчистеност.

Същността на промяната на темата беше всъщност "хакване" на темата, което стана причина за поредното ми раздразнение. Нямам желание да изучавам тънкостите на blogger, защото ми се струва, че колкото и добър специалист по blogger да стана, това няма да ми даде свободата да си направя всичко както искам.

-->
Всеки има критерии, според които отсява блоговете, които чете от тези, които подминава. Интересува ме до каква степен правописът е критерий за вас? Не само за блоговете, а и като цяло за сайтовете, които четете.

Моят топ 1 е правописът. Често ми е хрумвало да напиша два-три трика, или просто да изброя досадни грешки, които срещам в някои блогове, но после решавам, че ще е глупаво и твърде назидателно. Че и неподходящо за хората, които ми се иска да вярвам, че четат тук.

Най-дразнещо обаче си остава нежеланието на мнозина да си проверят текста, преди да публикуват. Грешките не били от незнание, а от бързина, т.е. печатни, а не правописни. Е, за всички тях е новината, че правописната проверка на български съществува и е абсолютно достъпна. Това за изцепки като "излязал, писъл" или "огратка" (последното срещнах тази сутрин в блога на онзи човечец, нападнат от таксиджия без причина).

Не съм идеален в правописа, но съм маниак по темата. Ако най-интересният блог беше написан с купища правописни грешки, вероятно щях само да го навестявам от време на време с нежелание. В моята класация на първо място са най-добре пишещите хора - и тук стилът е неотделим от грамотността.

И така, колко важен е правописът за вас? Възможно ли е да спрете да четете иначе нелош блог, заради глупавите грешки?

-->
Повече ме кефят блоговете, чиито автори не разчитат на безплатни платформи, а са отделили малко грижа и средства, и са си взели домейн и хостинг. Това е от една страна отделяне от множеството, от друга - отстояване на собственото име, независимо дали е истинско или псевдоним. Наречете го дискриминация, но българските блог-двигатели като блог.бг и блогхъб, ме отблъскват. Ето и мини-класацийка за качеството на блоговете според сравнително външния белег къде се хостват:

1. блогове, стопанисвани от авторите им
2. блоговете в wordpress.com, ludost.net и cult.bg
3. блоговете в blogger
4. всякакви български блог-хостинги

Има ли при вас такава зависимост, или наистина съм изтрещял? Или и двете?

Хайде да си сложим розовите очила.

2007-09-14T14:36:00.000+03:00

Като отивам на работа с колелото, често минавам покрай едно място, където се събират "деца на улицата". На различни възрасти са, със скъсани дрехи, някои носят торбчки лепило. Наобикалят някакви тръби за парно, където е по-топло.

Винаги като се сетя за тях, ми става гадно. Представям си какви биха могли да бъдат, ако се бяха родили в "нормално" семейство. Осъзнавам, че от позицията на добре отгледан човек е абсолютно невъзможно да вникна в техните разбирания за света. Някакви тотални извънземни са за мен, и аз за тях, няма пресечни точки.

Често мисля и за другите, които ме срещат по улиците:

- Бабите, продаващи цветя по заведенията. Особено една, която бута супер-архаична количка с бебе. Срещал съм я в китайския ресторант на ул. "Славянска". Много ми е жал за тази жена. Виждал съм я как прегръща бебето, наистина му се радва и се грижи за него. Чудя се какво ще стане с това дете, когато поотрасне и бабата - ужасно стара на вид - умре. Мисълта, че е обречено, не ми дава покой нощем.

- Двете дечица със заешка устна, които продават картички. При тях си представям много гаден "собственик", който ги смила от бой и взима всичко изкарано, за да пие.

- Момчето със сак през рамо, което веднъж ми каза: "Екстрадираха ме от Гърция вчера и нямам пари за билет за влак, за да се прибера в родния ми град". Не му дадох стотинки боейки се, че е наркоман.

- Малките циганета, протягащи ръка по улицата. Чувал съм, че печелят много добре, отново за родителите си обаче. И не получават нищо в замяна.

- Неколцината, които са опитвали със сила да ми отнемат неща - обикновено успешно. Опирали са ми нож в гърлото и така нататък. Жал ми е за тях.

Защо пиша това? Защото не вярвам, че има решение. Ако вярвах, сигурно щях да посветя живота си на благотворителност.

Прибрах се в София.

2007-09-13T05:37:00.000+03:00

И от това не произтича почти нищо добро, особено по отношение на дизайна.

Новото мото на блога ми би могло да бъде: Създаден, за да дразни. Можете ли да го изтърпите?

Очаквайте в новия сезон: ненужни приключения и изстрадани чудеса от храброст.

Или просто е есен и нищо не може да спре пронизващия хлад, освен добро четиво и силна напитка.

And while I'm away I'll write home every day

2007-08-20T00:45:00.000+03:00

Сега вече наистина съм далеч... Ярко лято със З.!

Два часа по-късно

2007-08-16T16:04:00.000+03:00

И всичко това щеше да звучи без всякаква връзка с реалността, докато не научих това.

Ужасявам се, че текстът ми звучи така, сякаш съм знаел.

Евгени, почивай в мир.

Омраза и омраза в Лас Вегас

2007-08-15T23:59:00.000+03:00

Вчера денят не се разви по най-добрия начин. Изпитвали ли сте някога силна омраза към някого, породена от извършена несправедливост?

Понякога чувствам омраза към лелката, която не се държи добре с мен в магазина, към кифлата в чейндж бюрото, която повдига пренебрежително вежди щом чува, че искам да обменя не-кръгла сума, към бюрократите, за които моето време не означава нищо. Омраза към системата, която облагодетелства тъпите и неспособните, но притежаващи съмнителни качества като хитрост и комбинативност.

Тук не е важно примрънването, а емоцията. В гореизброените случаи става дума за краткотрайна омраза, която е лесна за овладяване и не води до нищо. Дори като се скарам на някоя обслужваща лелка, това не може да се каже, че нея особено я тормози, а пък аз вентилирам омразата навън и всичко е наред. Тоест, аз не й вредя особено, защото хората като нея смятат хората като мен за луди - разбира се, какъв друг може да е човек, който очаква уважение и добро отношение в България?

Но съществува и по-опасна омраза, тази, която се предава като странна разклонена верига. Тази, която кара някого да ме мрази защото съм бял, или заради мястото, в което съм роден. Заради квартала, в който живея, училището, което съм завършил, заради убежденията ми или тези на родителите ми.

Мразят ме. Мразят и вас. Има хора, докарани до ръба на пълното отчаяние, които нямат друг изход, освен да ви мразят. Има момчета и момичета, чиито бащи са ги спуквали от бой вкъщи, и единственият начин да се съхранят, е да ви мразят. Има бедни, онеправдани, прости, изтеглили късата клечка на живота хора.

Понякога понасям тяхната омраза. Приемам, че това ще им донесе поне временно облекчение. Представям си я като капка мастиленочерна слуз, която пълзи из тялото ми и се загнездва в някой орган. Омразата убива.

Дали ще ви прозвучи хипарски, наивистично, незряло... Искам да ви помоля да се опитате да прекъснете веригата. Тоест, нека хорската омраза стига до вас и не продължава по-нататък. Опитайте се да понасяте различните. Дори чалгаджиите.

Back to mine

2007-08-15T09:45:00.000+03:00

Отново кацнах на земята след няколко дни витаене. Облаците са красиви, когато човек е наравно с тях или ги гледа отгоре.

Видях малка София с малки човечета и големи сгради, предимно сиви. От време на време в далечината излиташе самолет, с размерите на муха. Виждах ясно всичко, чак до хоризонта, и се изгубих от собствения си поглед.

Изглежда когато човек е щастлив, той няма такава необходимост да се самонаблюдава. Това не ме прави по-нещастен сега, не. Просто моментите на щастие, в които не мислиш, са сравними с пиянство, от което после неминуемо изтрезняваш.

Голяма чаша кафе и мини-банички е делничният ми сутрешен момент на пълно щастие в четвъртък. След това - всички по задачи. Успех!

Четири къщи

2007-08-03T10:44:00.000+03:00

Привет, всички!

Докато ме няма днес и утре, реших да оставя в блога четири обиталища, които човек може да срещне в България, най-вече в планината. Знам, че не е най-интересното или съдържателно нещо... но все пак има нещо странно в тези места.

Поздрави,

Змей

Swing, baby

2007-08-02T10:59:00.000+03:00

Преди да добавя още интересни факти около мистър Баргелд, отиваме към съвсем друга епоха.

Следващият гост във ваканционните неща е Джанго Райнхарт. Той е невероятен по много причини, най-очевидната от които е, че свири уникално.

Когато е на 18, караваната, в която живее с първата си съпруга, се подпалва и Джанго получава тежки изгаряния. Лекарите му казват, че никога повече няма да може да свири. Той обаче се научава да използва само два пръста на лявата си ръка.

През 1934, заедно с известния цигулар Стефан Грапели и още трима музиканти, Джанго започва да свири в "Quintette du Hot Club de France". Това е първият бенд, който ползва ритъм китара и отделно от това соло китара - нещо, което е масово разпространено днес.

Два забавни филма, в които се споменава Джанго, са "Играта на Би" (B monkey) и Уди Алъновия "Сладък и гаден" (Sweet and Lowdown), с участието на самия Шон Пен.

Срутващи се нови сгради

2007-08-01T14:00:00.000+03:00

Докато блогът ми е във ваканция, той се чуди какво да прави. Опцията е почивката да продължи до самия край на Август, с кратко завръщане сред железобетона за една седмица.

Реших да подготвя серия ваканционни безумия - снимки, клипове и други подобни, които да седят на драфт, и аз ловко да поствам през телефона си, докато съм далеч.

Първото идва от Einstürzende Neubauten. Името се превежда приблизително като заглавието на поста - Срутващи се нови сгради. Под Neubauten най-общо се разбира строителството в Германия след втората световна война - по-удобни и не толкова красиви сгради.

Клипът се казва blume и изобщо не е най-шантавото видео на групата. Така че дано ви допадне:)

Един от основните хора в Einstürzende Neubauten е Бликса Баргелд. Запомнете това име. Той ще бъде чест змеев гост.

Адски странни дни

2007-07-27T03:41:00.000+03:00

Напоследък всичко е доста странно по чисто офлайн причини, които в момента нямат място тук. Наруших един от новите си принципи за чести ъпдейти на блога. Наистина това е първият момент от миналия постинг насам, в който имам време да помисля за следващ. Натъкнах се на мой текст, препубликуван като отзив в сайта на Jazz FM радио и съм много поласкан. Като оставим настрана факта, че "Змеев" е всичко друго, но не и преса:) Щото там пише "отзиви в пресата" или нещо такова. Много ми се вдигна рейтинга оттогава:). Замислих се дали да не стана преса.

-->
За момент се усещам абсолютно сам на земята и тотално отчужден от всичко. Малко в стил Албер Камю. Такива моменти обикновено са измамни, трябва да изчаквам да отмине, и после да блогна за него:). Чувството е като да те убоде тъпа игла в "сърдечната" област. Под въздействието на алкохол съм, това също.

Стоя пред решетчестата ограда на един строеж и мисля за напълно непознатите хора, в чиято компания съм прекарал вечерта. Те с нищо не се различават от 90% от обкръжението ми. Колеги, познати, море от лица и имена, сред които има и островчета на приятност, признавам, но морето все пак е огромно. Ако си в Китай и си едно на милион, има хиляда и триста човека, които са точно като теб.

Това значи шест или седем човека в България, които са абсолютно като мен, седят пред дълбок строежов ров и се чудят за живота. При това ако си припиша уникалност едно на милион. Ами ако съм по-стереотипен? Двайсет змея вече седят на двайсет строежа, гледат жълтите багери с големи надписи Caterpillar и не знаят нищо за това как да употребят живота си за мирни цели.

После в слушалките започва fix you на Coldplay и с клатушкаща се походка се отправям надолу по улицата. Отварям кока-колата и разопаковам сникърса. Сега най-важното е да се приведа в нормален вид, преди следващите хора, с които ще говоря да усетят, че има нещо нередно.

След Ал Жеро и Джордж Бенсън хората могат да летят

2007-07-20T15:26:00.000+03:00

Седя с кафе и кроасан и се опитвам да намеря подходящите думи за снощния концерт. Страхувам се, че такива не са измислени, а учителите по този неизвестен език ни преподадоха само един урок, който ще ни остане за цял живот, и после си заминаха.

Знаейки, че те не гледат, ще прибягна до българския. Но как да пишеш за тяхната музика на български, английски или френски? Все едно да се опиташ да опишеш нещо, което не изглежда, не звучи и няма вкус на нищо познато досега. Или усещане, което преминава през теб за частица от секундата, но носи дъх на друга вселена и остава в крайчеца на възприятието като аромата на маточина в лятна нощ, някъде в планината.

Хей, журналисти! Опишете това! Аз не мога.

Какво да ви говоря за препълнената зала или за перфектния звук, за силата на тези двамата и топлината на посрещането им.

Всъщност има какво да се каже. От появяването си на сцената Ал Жеро беше като тотем с непонятна енергия. Малък и стар, едновременно човек и добър властелин на души, умове и сърца. Надявам се по силата на нещо неземно Ал да е безсмъртен, защото той е от онези, които като се тегли чертата, правят света по-добър. Не бива да губим Ал Жеро... помислих си го, докато го гледах. Движеше се сякаш тялото го боли, но продължаваше да дава и да дава още от бездънния си кладенец със светлина.

А Бенсън... той очарова с друго. Всяка песен, която правеше, беше по-добра и наелектризираща от предишната, а когато си мислехме, че е достигнал върха си, отново отиваше по-далеч. Между изпълненията му почти нямаше паузи, а желанието да аплодират се натрупваше в хората, докато се превърна в желание да експлодират.

Двамата заедно изпълниха няколко парчета от Givin' it up, оставяйки всички в залата много повече от щастливи. Харесвам този албум, но се оказа, че било възможно песните от него да звучат и още по-добре - на живо, с бенда, с присъствието, с атмосферата. И с това, което Ал и Джордж правят по неповторим начин - омагьосващо себераздаване.

Бенсън е хладен като априлски дъжд, а Жеро - топъл като лятна привечер. И ако можех да запазя усещането за по-дълго, щях да стана по-добър човек. Казвам ви, този концерт имаше силата да го направи. Дадоха ни щастие извън всичко, за една малка вечност, продължила около два часа.

А днес отлетяха за следващото място и следващата зала.

Ал Жеро и Джордж Бенсън са в София

2007-07-19T09:34:00.000+03:00

Тъкмо се чудех с какво днешният ден е по-различен от последните няколко, заети с неуморно центрофугиране, и се сетих за концерта на Ал Жеро и Джордж Бенсън. Надявам се да сте намерили начин да се сдобиете с билет - бяха адски скъпи този път, но според мен си заслужават всяка стотинка. Ако сте фенове, разбира се.

Забавлявах се да гледам това видео за албума Givin' it up, защото по времето, когато е правено (през есента на 2006), двамата общо са имали 13 награди Грами, а към настоящия момент са 15. Добре изпълняват петилетката момчетата.

Не че степента на легендарност се измерва в награди Грами. Жеро и Бенсън са абсолютно от друг свят, но някак успяват земно и приятелски да те запалят по хубавите неща в живота. Действат като топла шоколадова напитка в мързелив летен следобед. Направо ми се струва, че като приключат днес в Зала 1, в София ще има 2000 повече усмихнати хора, а светът ще е по-красив и бял някак.

Или може би това за белотата не е уместно, да не се приеме като някакъв намек. Между другото, винаги съм смятал, че черните хора имат по-различно усещане за музиката, което в много случаи ги прави великолепни музиканти.

Както и да е. За тези двамата все още не е измислен подходящ суперлатив. Тази вечер ще има магия, и аз ще се омагьосам с удоволствие.

Добрият блог: съдържанието

2007-07-13T10:37:00.000+03:00

Онзи ден ми писна на шапката, каквато нямам. Оказа се, че и двете промени, които направих в блога си, не работят както искам. Това оформи в главата ми следното златно правило - законът на законите по отношение на блоговете:

Не приемайте съвети за кода на блога си от технически неграмотни хора!

Ще продължа да ровя за интересни парчета код, но каквото намеря, ще си го пробвам на блога тихомълком, и чак като се докаже, че работи, тогава ще пиша за него. Опитът сочи, че така е по-добре.

Бях на път да прекратя изцяло поредицата текстчета за блоговете, но после се сетих, че тези постове водят началото си от усещанията ми като "потребител на блогове", тоест като болезнено пристрастен читател. В тези усещания взаимодействието със съответния блог отстъпва по важност на съдържанието, което ми се предлага.

Нямам намерение да определям някакви правила, сакън не! Когато пишете блог правила за съдържанието няма, тоест ако още не знаете, спокойно можете да плескате несвързани сюрреалистични текстове, стига да ви допада. Проблемът с тези неща, е че обикновено авторите им си остават и единствени читатели.

Така че ето някои насоки, перспективи, параметри и особености на доброто писане според мен.

1. Собствен стил.

Много хора казват, че трябва да пишете кратко, за да имате успех, че в днешния алиениран свят понятието attention-span обозначава адски кратък период от време, че читателите искат предварително сдъвкана и изплюта информация, списък с чертички или номерца, които се възприемат лесно.

Мога да пробвам да задраскам всяка втора дума в горното изречение, за да докарам нужната краткост.

Много казват, трябва пишете за имате, че днешния свят attention-span адски период
време, читателите предварително и информация, с или, които възприемат.

Според мен е много по-важно авторът да има собствен стил и да пише интересно. Стилът не е нещо, което е дадено по природа - той се гради, а хоросанът с който се гради се нарича редактиране. Когато напиша нещо имам непреодолимото желание да го публикувам на мига, но вместо това си правя труда да го прочета няколко хиляди пъти и да махна всичко излишно.

А какво по дяволите значи да има собствен стил и да пише интересно? Не питайте мен, вижте хората, при чиито блогове се връщате често, независимо за какво пишат. Субективно е.

2. Оригинално съдържание срещу вече прочетено другаде.

Не обичам когато една тема циркулира из много блогове за дълъг период от време. Като се замисля, не ме кефи и за кратък период. Така блоговете се доближават до вестниците, които отдавна не чета. Ако някога сте имали възможността да разгърнете повече от два различни всекидневника в един ден, ще видите, че всички пишат за едно и също. Мегадосадно.

Ефектът "Блогосфера" е тогава, когато в много блогове, събрани на едно място, темите са едни и същи (може и да е RSS четецът ви, но ефектът RSS четец не звучи). Затова не се натискам да съм част от каквито и да е планети и списъци с блогове. Би ме издразнило ако с някой сме решили да напишем едно и също.

3. Целия трафик на света срещу точните хора.

Ще задам един отговор - кое е по важно: да ме четат 20 качествени по моите критерии хора, с които си бих пил виното, или 1200 тъпаци, игнориентини и мизерабли? Всички знаем какво привлича най-много трафик в Интернет. И ако всички се стремим към повече посещения на всяка цена, то тогава тук трябваше да има порно разказчета с крадени от други сайтове снимки.

Винаги съм предпочитал нещата, насочени към отбрана публика, независимото кино, музиката извън основния поток (я, как звучало мейнстрийм на български).

Снобско? Може би. Но отвън има цял един свят, за който не подозирам. Свят на маршрутни таксиджии, които в колата на колега си събуват обувките и осмърдяват всичко. Свят на мамещи валутни сарафи с шкембета, изградени от кюфтета и малки чантички с пари през рамо. Свят на плешиви сводници, каращи рено лагуна.

Честно, предпочитам да не знам за този свят, наречете ме сноб ако трябва.

следва продължение...

Още малко за концерта пред театъра

2007-07-12T14:41:00.000+03:00

Една нощ и няколко часа след концерта пред Народния театър, все още се чувствам страхотно като си го спомня.

Имаше много хора, според мен около 2000 защото само седящите места бяха 600, а наоколо беше много наблъскано. Самият концерт беше страшно приятен. По едно време заваля и се скрихме под едно дърво, а хората разтвориха чадъри и скриха сцената. Виждах само крайче от белия костюм на диригента Максим Ешкенази. Той се справи страхотно, говореше между произведенията и пускаше готини майтапи.

Съкратиха програмата заради дъжда. Много ми се щеше да чуя темата от "Междузвездни войни", но не знам дали са я направили, защото трябваше да изчезвам в един момент. Но хванах зарята и топовните гърмежи в девет и половина. Беше фамозно! Никой не е съчетавал класически концерт на открито с дъжд и фойерверки. Беше добра награда за публиката, за това, че никой не си тръгна.

Диригентът по едно време каза, че в дъното на цялото спонсорство на концерта (освен банката спонсор) е само един човек - един горд българин. А това, че хората останаха, ми припомни, че има нещо ужасно стоическо в нашия народ, и малко тъжно. Веднъж дошли на площада, ще изтърпим и дъжд, и вятър, ако и земетресение имаше, щяхме да останем, и мога да се обзаложа, че оркестърът щеше да продължи да свири.

Това ни прави особени, но не непременно специални. Защото ако има толкова любители на класическата музика, какво ще им струва да отделят 5 лева веднъж на два месеца и да отидат на концерт в зала България например? За безплатен концерт на открито всеки е готов да се завтече, докато в останалото време невероятни музиканти свирят пред празни зали и се чувстват мизерно.

Все пак, да не ме разберете погрешно - публиката пред театъра ми направи много добро впечатление - приятни физиономии и хора, които не се страхуват да ги понамокри. Също така ми допадна непринудената атмосфера, понякога като на рок концерт - с бурни овации, които в зала България биха получили съскане от "класическите бабички" (те си заслужават отделен пост).

Беше необикновена лятна вечер. На двеста метра огромни машини изчукваха бъдещото софийско метро. А шепа хора пред театъра направиха града ни наистина красив - дори само за час и половина.

Междузвездни войни под звездите

2007-07-11T09:37:00.000+03:00

Тръпки ме побиват щом чуя музиката от "Междузвездни войни", а днес едни приятни хора ще я свирят под открито небе - в градинката пред Народния театър - и аз ще ходя да ги слушам.

Очаквам концертът да е невероятен, защото знам на какво е способен Веско Ешкенази с цигулката - може да разплаче интелектуалка от 200 метра разстояние. Ще му помага и лятната филхармония, на която много й приляга да се казва така и да свири през лятото. Ще направят някои от по-добрите парчета на Гершуин, а освен това в програмата ще има Брамс, Вивалди, Сен-Санс и други от същата компания. Да не споменавам музиката от Индиана Джоунс, Хари Грънчаря и Извънземното. То аз може и да не я споменавам, но пък те ще я изсвирят.

Според прес-съобщението, което видях днес в дневник, "На финала ще звучат камбани, топовни залпове и ще има заря."

Какво да ви кажа - класика!

Математици-композитори

2007-07-10T16:48:00.000+03:00

Нямах много време да се ровя за блого-подобрения напоследък. За сметка на това попаднах на The lifehouse method – странен проект на Pete Townshend от The Who.

Пийт е отишъл доста далеч в музикалните експерименти, и заедно с няколко умни програмисти създал софтуер, който прави “музикален портрет” на потребителя според това, което качи. Необходимите съставки са част от гласа ви, снимка, която ви изразява добре според вас, звук, който ви харесва и ритъм, който можете да изкликате с мишката. Софтуерът не включва нищо от това, което качите в самото парче – т.е. няма да чуете гласа си. Информацията на входа се кодира и разбърква, а резултатът може да е тотална какафония, или пък годна за слушане композиция.

В моя случай се получи нещо което би било достоен саундтрак за някоя сцена във фантастичен филм, в която героят - робот - полудява и тича неистово сред полуразрушен антиутопичен пейзаж.

Как да разпознаем добрия блог - първият поглед.

2007-07-06T10:33:00.000+03:00

Сред смайващото количество статии за оптимизация на блогове, повечето повтарят едно и също. Дали има защо, или просто ми губят времето?

Вярвам, че качеството е нещо, което всеки от нас може да познае, когато го види или усети. Един блог въздейства по много начини, но първото впечатление е особено важно, и няма да изненадам никого като кажа, че то е визуално. Виждаме цветовете, организацията на страницата и начина за навигация, някоя особеност на дизайна, върху която авторът е преценил, че трябва да акцентира, шрифтовете.

Съвети за тези основни елементи можете да прочетете на много места в Интернет. И знаете ли, повечето от тези страници не спазват правилата, които дават. Говорят за изчистен дизайн, а са отрупани с рекламни банери, защото искат да спечелят пари от посещението ми. Убеждават ме, че трябва да съм кратък, а изброяват 25, 50 или 100 трика за оптимизация. И повечето се имат за абсолютни гурута в тази област.

Аз ще започна от твърдението, че

собственият ми блог има да извърви още много път, докато стане такъв, какъвто бих ви препоръчал да направите своя.

Ето примери:

1. Шаблонът (Template): Ползвам един от стандартните шаблони в blogger. Искам да променя това, като дори си създам собствен темплейт. Пожелайте ми успех!

2. Цветовете: Жълтото отстрани сто процента е отблъснало много готини хора, които бих искал да са ми читатели; Непременно трябва да променя цветовата схема, докарвайки я до нещо лесно за четене и приятно за окото. Погледнете само гадния фон на коментарите...

3. Линковете към собствените постинги: В някои от любимите ми блогове, линковете към постингите са "умни", тоест дават идея за съдържанието. Този постинг на Антония http://dni.li/2007/07/05/mtelrant2/ е пример за добра организация. Домейн, дата и идея за съдържанието на постинга в самия линк към него. В момента моите перманентни линкове (permalinks) не отговарят на това изискване - а то е важно!

4. Навигацията: Да имаш добра навигация е толкова лесно, а толкова много блогове - включително този - нямат такава. За мен добра навигация означава да е очевидно как се стига от текста, който чета в момента, до предишния, следващия и най-актуалния, както и до определен текст, на който знам само датата или заглавието или пък за какво е ставало въпрос. Бонус би било да може се стига лесно до важните за мен неща в Интернет...

Мога да продължа и още. Не съм нито дизайнер, нито web гуру, така че много от простичките подобрения, за които тези така мъдри статии говорят, ми идват доста трудни. Освен това да не забравяме, че съществуват много различни blog engines (платформи за блогване е може би преводът), за които тези настройки се правят по различен начин.

Утре този блог ще осъмне променен според поне едно от горните предписания, ще разкажа и как точно е станало. Ако мога да дам един малко по-абстрактен съвет накрая, то той би бил - не се страхувайте да правите чести промени и подобрения! Не говоря за пълен редизайн на два месеца, а за премахване на малките несъвършенства, с които понякога сме склонни да се примирим. С тях след време се свиква, но не разчитайте читателите ви да са толкова търпеливи. Точно тези недостатъци придават на някои блогове усещане за ръбатост и недоизгладеност и дразнят окото. А ние не искаме да дразним окото, нали?

Кой блог е добър?

2007-07-05T08:49:00.000+03:00

Nousha правилно отбеляза, че преди да пиша за това как да направим блога си по-добър, първо трябва да дам определение на понятието добър блог. И тук започна моето блъскане на главата, четене на купища сайтове и блогове, които повече ме разсеяха отколкото да дадат смислена идея.

Истината е, че съм малко против твърдите дефиниции, защото ограничават. Определенията поставят рамки, и имат навика да се отнасят лошо към всичко извън тези рамки. Затова каквито и съвети да видите тук, имайте предвид, че нарушаването на правилата понякога е по-добро от спазването им. Това са само насоки.

Ако започна да размахвам пръст и да обяснявам кой блог е добър, нормалната реакция на всеки вероятно би била "този за какъв се мисли, че е тръгнал да дава оценки?". Това би било моята реакция ако видя някой блогър да пише, че блогът ми не е добър например.

Нямам намерение да давам оценки. Приемам почти всеки блог за изначално добър. Но все пак не чета де що има блог по земята - значи нещо ме кара да отсявам и да се връщам при определени хора. И това не са непременно тези които ми харесват най-много. Понякога има момент на манипулация - блогъри, които ме дразнят, успяват да привлекат вниманието ми трайно. Наред с това съществуват и тези, чиито блогове откровено харесвам и нямам търпение да видя следващия им постинг.

Затова ето определението ми за добър блог:

- Блог, към който точните читатели се връщат често и четат с удоволствие

- Блог, който носи удовлетворение за автора си.

За блоговете 1: отправна точка

2007-07-04T07:55:00.000+03:00

Най-важното нещо за един блог е да има стил.
Най-важното нещо за един блог е авторът да знае кой е.
Най-важното нещо за един блог е честото обновяване.
Най-важното нещо за един блог е...

И това може да продължава още дълго. Кое е най-важно за една вкусна супа - продуктите или подправките, когато знаем, че без едно от двете тя вече няма да е вкусна? Да спретнем скромна древнокитайска класификация на супата. Тя бива:
- На прах, ставаща готова за 5 минути: Блогове с дизайн по шаблон в масови блог-хостинг сайтове. Блогове, в които можеш да обновяваш лесно, дори от телефона си за секунди.

- Сготвена от експерти по супите: Специализирани блогове - за екология, икономика, корпоративни и на всякакви специфични теми.

- Направена от каквото има в хладилника на всеки от нас: Лични блогове .

- Продаваща се на хиляди хора: Блогове, които печелят от читателите си.

- Поднесена лично и само за най-близките ни: Блогове, четени от много тесен кръг хора.

Този списък също може да продължава. Едва ли може да се обобщи как трябва да започне един блог, независимо от вида му. Корпоративните блогове например обикновено се намират на сайта на самата компания и се стараят да изразяват и допълват нейния стил. Докато за хората, които създават личен блог, невинаги е ясно с каква цел започват. И не казвам, че трябва да бъде - насърчавам всеки да създаде свой блог, без значение какви пречки или лични задръжки има. Някъде по пътя могат да бъдат определени истинските идеи, които всъщност си заслужават да им посветим блога си, истинските съставки на собствената ни супа, която е уникална и носи отпечатъка на нашите офлайн личности. В този ред на мисли, тази серия текстове ще бъде насочена към хора, желаещи да направят личния си блог по-добър.

Когато започваме, не трябва да ни спира нито едно от правилата, формулирани в началото. Това са просто насоки за различни аспекти на блогването.

Няма нужда да имате добър стил, за да създадете свой блог.
Няма нужда да знаете кой сте.
Няма нужда да обновявате често.

Но пък помага!

Ако в началото не разполагаме с всички елементи, може да ги придобием с течение на времето. (Като, ъм, продукти за супа? Добре де, оставям супената метафора на мира).

Ярко лято със З.

2007-07-04T07:13:00.000+03:00

Алекс спомен а за скромната ми теза, че прекомерното четене на чужди блогове води до проблеми в твоя собствен. Ще ми се да я доразвия и прерасна (хубав глагол, неупотребяван така преди) в серийка от текстове. Нещото, което ме провокира в най-голяма степен беше зърването на една леля в нечий блог, която работела като "blog consultant". Прозрението, че има хора, които си вадят хляба и imac-a от консултиране за чужди блогове, направо ме изуми.

Отдавна се чудя как точно да мина freelance и едновременно с това да нямам финансови грижи. Измислих - искам да съм консултант по блогове! Разбира се, това щеше да е много по-лесно, ако вече бях доказал се блогър с хиляди верни читатели, които да оценяват моите умения. Защото сега спокойно мога да кажа на някого - ако се чудиш какво да правиш с блога си, питай Пейо (не познавам Пейо и може би на него няма да му е интересно да го питат - това е само пример). Знам и кого да кажа да не пита, за да не получи неприятно грешна представа.

Не съм известен блогър. Но нека ви кажа нещо - най-знаещите и кадърни спортни журналисти не печелят от спортни залагания. Може би веднъж на високосна година, колкото да останат все така зарибени в заблудата си, че теоретичното знание може да се приложи на практика едно към едно.

Убеден съм, че знам почти всичко необходимо за един блог да е успешен. Ще споделя това знание, за да положа основите на тази вярна аудитория, която ще е готова някой ден да ме препоръча на приятели или непознати, желаещи да имат успешни блогове. Едновременно с това ще опитам да следвам собствените си съвети, което ще даде нагледно инфо за потенциалните резултати.

Все пак не смятам да изоставям блога си такъв, какъвто беше досега. Надявам се малкото хора, които по някакъв начин са привлечени от това място, да останат. Благодаря!

Древнокитайска класификация на животните

2007-07-01T09:07:00.000+03:00

Животните биват:

- Принадлежащи на Императора
- Балсамирани
- Обучени
- Прасета сукалчета
- Русалки
- Великолепни животни
- Изгубили се кучета
- Включени в настоящата класификация
- Треперещи като обезумели
- Неизброими
- Нарисувани с фина четчица от камилска вълна
- Други
- Такива, които току що са счупили цветна ваза и
- Приличащи на мухи, когато ги гледаме отдалеч

Refreshing...

2007-06-22T05:06:00.000+03:00

В зараждането на изгрева, промени!

Placebo - лекарството, което работи

2007-06-19T08:22:00.000+03:00

Снощи Пласибо направиха втория си концерт в България. И добре го направиха.

Пласибо могат да бъдат лек за депресия, идващ в слушалките на персоналния ми плейър. Могат също и да ме карат да скачам и крещя. Точно тази комбинация от удоволствие, болка и пренаситен с досада цинизъм е най-големия магнит за мен в тази група.

Няколко неща се промениха от предишния път. Пласибо добавиха още един албум към колекцията си от откачени творения. Залата беше една идея по-добра, макар че нито НДК, нито някаква спортна зала са подходящи за такъв тип група. Трябва си специално място/места за 5 000-10 000 човека, само за концерти. Докато се построи такова място, ще ме е срам, че групи като INXS и Placebo трябва да блъскат в мръсни, скапани зали с лоша акустика.

Това, че Пласибо не могат да съберат стадион хора е въпрос на твърде много обстоятелства - например, че огромна част от слушащите ги са извън България (тук следва утопична визуализация как ако всички тези над 1 милион сравнително млади хора не бяха навън, нещата щяха да са по-различни, а концертите - по-посетени).

Всъщност имаше достатъчно публика, и не беше супер претъпкано. Много хора бяха в точното настроение, куфяха и се кефеха, пееха и участваха всячески. Бяха достатъчно, за да отсрамят останалите като мен, които седяхме малко по-отзад и просто попивахме вибрациите.

Концертът отново беше една емоция, някакво час и половиново смесено чувство. Брайън и Стефан бяха отпред на сцената и си поделяха фронтменството през определени периоди. Сменяха китари като за световно, нямам особена идея защо. Имаше много приятни електронни включвания - заподозрях една мацка за работата със семплера, но не съм сигурен. Видеото много го биваше - впечатлявам се от точно такива кадри, каквито бяха подбрали от групата - графити на Banksy, черно бели стари филми, изобщо някаква пънкария цареше по дисплеите.

Личното ми възприятие беше помрачено от някви обстоятелства, трябваше ми много време, за да се настроя, но към края Пласибо достигнаха и до мен. На същите обстоятелства отдавам и факта, че този път ми хареса една идея по-малко от първия им концерт в София. Това си е субективно, надявам се, че на повечето хора им е харесало.

Между другото, писна ми навсякъде да чета за сексуалността на членовете на групата. Вместо и аз да давам справка за това, ето ви седемте смъртни гряха според Пласибо. Имам само два, с което се класирам много по-добре от смъртните грехове според Библията. Да взема да стана Пласибианин.

7 deadly sins according to Placebo:
1_ Laziness
2_ Homophobia
3_ Racial Intolerance
4_ Parental Guidance Stickers
5_Violence
6_ Retro
7_Sobriety

/казано с мазен глас като от реклама на шампоан/ А ВИЕ кои смъртни грехове според Пласибо имате?

Нещо и за Iron Maiden

2007-06-05T08:00:00.000+03:00

Отидох сам на концерта на Iron Maiden в София. Наблюдавах внимателно всичко, което става. Изкефих се.

Малко са групите, които могат да съберат толкова фенове за един концерт у нас. По приблизителна преценка имаше около 35 000 човека. Металика събраха към 40 000 през 1999, което си е постижение за онова време, а другият 40 хиляден концерт беше на Depeche Mode миналото лято.

Не съм тотален метъл фен, но все пак смятам, че имаше много какво да се види. Такива големи групи могат да са за пример - как едни хора творят заедно толкова години и вече отдавна са постигнали "звезден" статус, и все пак продължават да се раздават изцяло. Ей сега си представих как някой от нашите велики и неземни изпълнители отива на концерт на Iron Maiden или сравнима по величие група, получава внезапно просветление, и се отшелва да гледа лами в Хималаите, защото не може да понесе факта, че никога няма да стане толкова добър.

Но това, което липсва на българските музиканти, си е тема за отделен пост. Далеч съм от мисълта да пръскам безсмислена омраза срещу тях, просто ми е тъпо, че нямаме и един нов музикант или група, поне една харизматична личност в последните 20 години.

А Iron Maiden бяха чудесни. Яки декори, осветление и шоу, а сценичното поведение на Брус и другите беше фантастично и затрогващо. Човече, когато се появи Еди, изкараха цял танк на сцената! Феновете, като изключим купищата зверски пияни хора, също бяха много на ниво. Сигурен съм, че групата се е накефила, както почти всички, които някога са правили концерт в България. Магията десетки хиляди хора да пеят в едно гърло е неописуема, затова спирам с опитите си да я опиша.

Магия и толкова!

Бележка над черта в понеделник

2007-06-04T06:38:00.000+03:00

Рано сутрин в офиса, в първия ден от поредната лудешка седмица. Имам своите ритуали за вдъхновение. Отново ще променям света, ще подходя към работата с два пъти повече енергия, ще оправя това, което ме гложди, че не е свършено. Ще се усмихвам на сърдитите ми началства, които имат поводи да ме хокат. Ще ми е все едно за несъвършенствата на един несработил се екип, и вероятно куцото решение, което ще бъде приложено в опит да го сработят.

Оставям настрана всички поводи за депресия, и ви пожелавам качествено справяне със седмицата. Вижте, чуйте или прочетете нещо красиво, и се настройте по правилния начин. Успех!

За INXS

2007-06-02T01:40:00.000+03:00

Реших, че първият ми злободневен, или поне пряко свързан с настоящето пост, ще бъде за концерта на INXS в София. Пиша го, докато впечатленията ми са още пресни.

Има едно усещане, което преследвам, когато отивам на концерт. То идва по различно време, в зависимост от изпълнителя, състоянието ми и качеството на музиката или шоуто. Понякога не идва. Става дума за пълното отпускане и сливане с общото излъчване на изпълнителите и публиката. Може би еуфория е най-близката дума. Може да е без много външни проявления (като на концерт с класическа музика, на който свирят Шостакович), или тотално куфеене и липса на мисъл - както на Placebo, Stereo MC's и някои електронни партита.

Днес еуфорията дойде, благодарение на следните фактори:
- INXS са невероятна банда с много живец, абсолютно уникални!
- чудесния нов фронтмен JD Fortune, към когото не изпитвам никакви предразсъдъци за това, че не е Майкъл Хътчънс
- много добро осветление
- приятна и всеотдайна заобикаляща ме публика

И въпреки следните фактори:
- кофти звук, за който гарантирано всички ще се оплакват... Така е - зала Фестивална е скапана за концерти.
- уникална нагъчканост заради смяната на мястото на събитието. Твърде малко хора за стадион, и хоп - организаторите смениха мястото. Не е заради времето, убеден съм. Вечерта беше перфектна за концерт на открито, но се събраха максимум 5000 човека, които щяха да изглеждат рехаво на стадион.
- Публиката не знаеше новите им парчета добре. Последният албум Switch не видях изобщо да се е разпространявал легално в България, наложи се да го дръпна от руснаците.

Като цяло, доста високите ми изисквания към групата се оправдаха на 150%. Еуфорията дойде, а малко след концерта вече започва да отшумява. Без да променят живота ми завинаги след този концерт, пичовете все пак направиха дяволски добро шоу. Да живеят INXS!

Впечатления за чуждата и своята градинка

2007-05-28T03:29:00.000+03:00

15 дни липса на пост ме подтикнаха мрачно да осъдя зациклянето в блога си.

Когато не съм тотално засмукан от реалността, чета блогове в индустриални количества. Имам няколко любими, навестявам и разни планети. Чета блогове почти откакто ги има. В началото беше много вълнуващо да видиш как някой се осмелява да споделя лични неща в интернет.

Винаги съм искал да разбирам хората, което си е един широкообхватен стремеж. Така че започнах да събирам трошиците интересни лични подробности, които хората оставят в блоговете си между редовете. На моменти се чувствах като шпионин, но не злонамерен - просто човек, който започва да познава други хора, без да ги е виждал, или без да е общувал двупосочно с тях. Мисля, че магията ще се счупи ако се запозная с блогърите, които чета и не познавам вече.

От цялото многообразие блогове се радвам на тези, които са успели да утвърдят личността на автора, без непременно да се фокусират върху нея. Постването на интересни неща от мрежата всеки ден, например, може да каже повече и да го каже по-добре, отколкото опити за авто-портретиране, които биха досадили. Другите супер-ценни блогове за мен са тези, от които научавам нещо конкретно в някоя практическа област.

Отблъскващи за мен са зле написаните блогове (като правопис и стил), откачените километрични разсъждения и нещата в стил "аз съм куул и си имам блог". И тези, които се водят по акъла на другите и препечатват до безкрай статии, линкове и теми (без да допринасят към тях).

Къде сме ние?

Блогът, който четете в момента, е създаден с цел, а не спонтанно. Той не се стреми да описва автора си, макар че често разказва за него. С него искам да споделя една история, в която желаната реалност се бори с това, което наистина ни заобикаля. Не ме интересува кое как се е случило наистина...

Това, което ме притеснява е, че този блог съществува и съществува, а историята не може да се разказва сама. В истинския свят се налага да пренасочвам вдъхновението си към други, съвсем реални и конкретни неща, които нямат място в този блог.

Не пиша готварски рецепти, какво съм си купил или каква кола съм видял по софийските улици. Но подтикът да пиша за злободневни неща, и да изливам дълги и отегчителни за целия останал свят разсъждения, е силен.

Затова правя тази малка уговорка... всички ъпдейти по основната цел на този блог, ще бъдат добавяни в дясната редичка линкове към свързани текстове. Останалото го бройте несвързани брътвежи...

Жив е

2007-05-10T10:15:00.000+03:00

Това е само кратка бележка, с която и аз не знам какво искам да от-бележа.

Че съм жив и движа като плоча Балкантон за 33 оборота, пусната на 78.
Че се усъмних дали има смисъл да разсъждавам, но после почнах една книга на Кундера и оздравях
Че ме е яд на Алекс задето изостави нет присъствието си. Започвам кампания "Върнете Алекс"

И да поздравя хората, които се отбиват тук от време на време. Змеят е жив и лети по земята, повече за приключенията му - скоро.